Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (26) (1352–1878)

Под австрийска власт

За разлика от Османската империя, която идва на Балканите с огън и меч, ликвидирайки средновековните балкански държави, Хабсбургската монархия осъществява „балканизацията“ си не чрез преки войни с балканските народи и държави, а на основата на различни съглашения, по линия на династичните връзки или чрез отвоюване на отделни територии на Балканите, били преди това в пределите на Османската империя или Венеция. Макар и да израства като голяма и силна държава, с подчертана тенденция за абсолютизъм и централизация, проявявана периодично много силно, Австрийската империя не изменя облика си на съсловна монархия — конгломерат от земи и народи, свързани помежду си главно с династични връзки, унии и съглашения. Успоредно с централизма тук твърде влиятелна е противоположната тенденция, автономизмът и федерализмът, която се базира на държавноисторическата традиция на отделните народи, влизащи в империята. Поради това държавно-политическият статут на балканските народи под Хабсбургите се формира и утвърждава не произволно, а в зависимост от редица обективно действащи фактори: държавноисторическата традиция на отделните народи, първоначално дадените им привилегии, гаранции или сключени съглашения, съотношението на силите между централизма и автономизма, развитието на държавноправните отношения в света, международното положение на Дунавската монархия на всеки етап от нейното развитие и пр.

От балканските владения на Хабсбургите най-силна историческа и държав-ноправна традиция има Хърватия. В своето многовековно развитие държавността тук преминава през няколко етапа: средновековна хърватска държава от средата на IX век до 1102 г.; уния на Хърватия с Унгария от 1102 г. до 1526 г.; в Австрийската империя след 1526 г. По време на просъществувалата четири века уния с Унгария хърватската държавност напълно се запазва. Като представители на хърватската държавна власт водачите на отделните хърватски племена избират през 1102 г. унгарския владетел Коломан за крал на „Кралство Хърватия и Далмация“. Коронясвайки се за хърватски крал, Коломан гарантира самостоятелността на хърватската държава в нейните вътрешни работи: Унгария и Хърватия имат един общ владетел, но остават две отделни кралства, общият крал се задължава отделно да се коронясва и за хърватски крал и да гарантира всички права на хърватите в решаването на техните вътрешни проблеми.

Хърватия не плаща данъци на унгарския крал, хърватите се управляват сами, а кралят само утвърждава решенията на Хърватския събор.

Разгромът на Унгария в битката при Мохач през 1526 г. изменя положението: една част от територията на Хърватия заедно с централната част на Унгария попадат в рамките на Османската империя и стават буферна зона между двете империи, Османската и Хабсбургската. Там се установяват османски военни гарнизони, раздават се тимари, идва османска администрация, която оглавява новото бейлербейство Буца. Друга част от Хърватия, както и т.нар. Кралска Унгария, влизат в пределите на Австрийската империя. Всичко това слага край на хърватско-унгарската уния. Сега пред хърватското дворянство се поставя въпросът за избора на нов крал. След тригодишна гражданска война в крайна сметка се налага династията на Хабсбургите като владетелска династия и на Хърватия (1530 г.). Това също се осъществява под формата на съглашение — хърватското дворянство избира Фердинанд Хабсбургски за свой крал, а той от своя страна признава на Хърватия правата, от които тя се ползва дотогава, в условията на хърватско-унгарската уния, сиреч при унгарските крале. Така хърватско-унгарската уния се прекратява, за да се замени с уния на Хърватия с Австрия. Страната има своя определена държавна територия и вътрешно самоуправление начело с хърватски Бан и събор. Банът ръководи местното самоуправление, а съборът се свиква периодично и се занимава с различни въпроси на управлението, войската, финансите, данъците и пр. Има и съответни органи на местна власт — страната е разделена на жупании начело с управители (жупани). Хърватският събор редовно изпраща свои делегати за участие в заседанията на унгарския и на австрийския парламент.

Хърватската историческа и държавноправна традиция под Хабсбургите също както и по времето на хърватско-унгарската уния няма голям простор за развитие и изява, търпи много ограничения. Виенският двор все по-настойчиво се стреми да превърне Хърватия (и Унгария) в обикновени австрийски провинции. Централизаторската политика на Хабсбургите именно е причината, която насочва хърватските първенци към сътрудничество с Унгария. Съществена проява на това сътрудничество и единодействие е заговорът на хърватските и унгарските дворяни от края на 60-те години на XVII век. Делото обаче пропада, хърватските водачи Петър Зрински, Кръсто Франкопан и други участници в заговора загиват, а именията им са разграбени, след което Хабсбургите налагат австрийска хегемония: банската власт се съкращава за 10 години, а владенията на Зринските и Франкопаните в Хърватското Приморие се отделят от Кралство Хърватия и минават под непосредствено австрийско управление. Същевременно хърватската държавност в Хабсбургската монархия се застрашава от унгарското дворянство, което се стреми към хегемония над Хърватия. Като съставна част на Хабсбургската монархия Хърватия попада между Виена и Будапеща като между чук и наковалня. Десетилетия тя се мята между Австрия и Унгария, борейки се срещу опитите за хегемония и на едната, и на другата и губейки малко по малко от своята държавност и държавно право.

Не е поблагоприятно държавноправното положение и на т.нар. пречански сърби. Още през XV век много сърби, бягащи пред османските опустошения, се прехвърлят оттатак Дунав и Сава, в Южна Унгария и Хърватия. Впоследсвие периодично в пределите на Австрийската империя идват нови бежанци. Само през 1690 г. 30–40 хиляди сърби начело с патриарха Арсений Черноевич се заселват в Южна Унгария и Хърватия. Получава се в крайна сметка така, че една част от сърбите остават под османска власт, а друга част попадат под австрийска власт. Към края на XVIII и началото на XIX век в османските предели има около 1 млн. сърби, а в австрийските — над 600 хиляди. Сърбите в Хабсбургската империя живеят при два различни държавно политически статута: един за Военната граница, друг за т.нар. Провинциал. И в единия, и в другия случай те запазват и отстояват своята автономия в управлението на вътрешните си работи. Всяко село избира кнез с едногодишен мандат, а всяка капетания избира и по един върховен съдия, който заедно с осем съдебни заседатели упражнява съдебната власт. Всички изборни органи се утвърждават от висшата военна власт. В мирно време граничарите, обявени за „свободни войници“, живеят от своя труд като селяни или занаятчии, но същевременно се подготвят за война при съответна военна организация. В случай на нужда те тръгват натам, накъдето ги поведат австрийските генерали. Главният неприятел, с който Военната граница и „австрийските“ сърби векове наред воюват на страната на Австрия, е Османската империя.

Освен като „свободни“ граничарски войници сръбските преселници оттатък Дунав и Сава имат църковно-училищна автономия, дадена им по време на „великото преселение“ (1690 г.). Те запазват своята източноправославна религия и църква със своя митрополия в Сремски Карловци, осем епископии и много църковни общини по градове и села, в които живеят. Сръбското население там живее според своите обичаи и под ръководството на свои войводи и кнезове. При това сръбската църква в пределите на Хабсбургската монархия има и светска власт. Особена роля в духовния и политическия живот на Пречанските сърби придобиват народно-църковните събори, които решават различни църковно-просветни и политически въпроси. Установява се особено теократично управление. Главна фигура тук е сръбският митрополит (след 1848 г. патриарх), който назначава, съди, потвърждава търговски и занаятчийски статути и пр.

Сръбската църковно-училищна автономия в Австрийската империя съвсем не е по волята на католическата църква. Известно е също така, че и самите Хабсбурги са ревностни католици. Изпаднали в католическо обкръжение, сърбите успешно отбиват атаките на католическите прелати за приемането на католическата вяра (или най-малко за подчиняването им на католическия център в Рим чрез т.нар. униатство), а също така и усилията на властите за ограничаване на автономията им. Всъщност сърбите не получават в Австрийската империя повече от това, което имат в Османската — форми на автономност, самобитен живот, собствена църква. За тяхното ликвидиране като отделна верска и народностна индивидуалност обаче и дума не може да става. Напротив, продължилото няколко века на вълни преселване на сърби оттатък Дунав и Сава води до съществени етнически промени — в края на XVIII век сърбите вече съставляват мнозинство от населението на Банат, Бачка, Бараня и Срем, територия, която скоро ще се нарече Сръбска Войводина.

Хабсбургите дават привилегии на Пречанските сърби преди всичко защото имат нужда от тях както за продължаване на борбите с османците, така и за поддържане на необходимото им равновесие в австро-унгаро-хърватските отношения. Същевременно при всички случаи Виенският двор си запазва правото на тълкувател на сръбските права в империята. И когато тия права започнат да пречат на абсолютизма и централистичните стремежи на Хабсбургите, те ги ограничават и потъпкват. Затова различни сръбски депутации и представители на църковната сръбска йерархия често пътуват до Виена с искане за препотвърждаване и прилагане на дадените по-рано привилегии. От друга страна, сръбските привилегии, тяхната църковно-училищна автономия предизвикват ревността на унгарското и хърватското дворянство — Унгария и Хърватия поначало не признават сръбските привилегии, те протестират срещу тях чрез своите държавни събори, обявяват ги за вредни и противо-държавни. Оттук именно тръгва хърватско-сръбският и унгарско-сръбският антагонизъм като допълнение към противоречията в триъгълника Австрия — Унгария-Хърватия.

Що се отнася до словенците, то тяхната държавност и държавна традиция са бедни. Както навсякъде, така и в словенските земи под Хабсбургите важна роля в държавния живот играят съсловните събрания. По правило те се свикват по области, но нерядко се провеждат и общи събрания за Щирия, Каринтия и Крайна. Ролята на съсловията и съсловните събрания нараства във връзка с усилията на Хабсбургите за преодоляване на феодалната разпокъсаност, чиито носители са едрите феодали. Вътрешната „автономия“ на словенските провинции, доколкото формално съществува, обаче няма нищо общо със словенския народ — през целия си исторически път словенците са под чуждо господство (аварско, баварско, франкско, немско, австрийско), словенското дворянство и част от народа се германизират, в словенските села и градове господстват чужди собственици, държавните дела са в компетенция само на имотните класи, които по правило не са словенци, а чужденци, официален език в администрацията и училищата е немският. Поради всичко това държавността и държавната традиция и тогава, когато се проявява в една или друга форма, по-същество не е словенска, не се води от името и в името на Словения и словенския народ.

Подобно на Словения е положението и на Трансилвания. Тя също непрекъснато е под чужда власт (от XI до XVI век като съставна част на Унгария, през XVI–XVII век в зависимост от Османската империя, а от началото на XVIII век под Хабсбургите). Като съставна част на Унгария областта се управлява от трансилванския войвода, чиято власт е ограничена от едрите феодали и католическата църква. При това войводата не е самостоятелен управител, а наместник на унгарския крал. Феодалите, висшето духовенство, градският патрициат, изобщо тези, които притежават имения, богатства и власт, в преобладаващата си част са унгарци или немци и се ползват с големи права и привилегии, докато румъните, съставляващи основната маса от селското население и градските низини, не участват в държавните работи.

Ликвидирането на Унгария след битката при Мохач изменя държавно-политическия статут на Трансилвания, главно що се отнася до върховния сюзерен — унгарският крал е заменен от османския султан. И като васал на султана Трансилвания се изгражда като самостоятелно княжество с отделно управление и собствен вътрешен живот. Нещо повече, на власт идват силни трансилвански войводи, които не само отстояват своята самостоятелност, но дори влизат в антиосмански съюзи и участват във военни стълкновения с османците.

Още от времето на унгарския период от историята на Трансилвания тя е със смесено население — унгарци, саксонци, секули, румънци. Присъствието на унгарците датира от времето на влизането на областта в състава на Унгарското кралство. Саксонците са германски преселници от Рейнската област, дошли тук през XII век. Те заемат районите на днешните румънски градове Брашов, Сибиу и Бистрица. Секулите са унгарскоговорящи с още неизяснен етнически произход. Те се установяват предимно в Източните Карпати. Както в унгарско, така впоследствие и в османско време унгарците, саксонците и секулите са официално признати „нации“ със свое вътрешно самоуправление. Те имат свои административни единици — комитати, графства и общи събрания (сейм, диета). Навсякъде, разбира се, господства аристокрацията — представители на селяните независимо от етническия им произход не се допускат до никакви органи на властта. И тъй като румънците в огромното си мнозинство са селяни (крепостни или свободни), те не само не участват в управлението, но не са и признати за „нация“ — нацията в ония времена се схваща не като етническа група от хора, а като привилегирована благородническа част на обществвото.

Разнолика е Трансилвания от гледна точка и на религията и църквата. По същество тя е католическа, но наред с католицизма се развива и протестантството. Пускат корени също така и калвинизмът и униатството. Румънските селяни остават източноправославни християни, но нямат собствен църковно-религиозен и културен център, каквито са Печ за „османските“ и Сремски Карловци за „австрийските“ сърби. Такъв след време ще стане градът Алба Юлия. Заседаващата през 1564 г. диета провъзгласява равноправие на трите църкви — католическата, протестантската и калвинистката. Пет години по-късно равноправие получава и униатската църква. Източното православие обаче остава официално непризнато.

Зависимостта на Трансилвания към Османската империя се измерва с 10 хиляди златни дуката годишен данък, който съгласно ферман на Сюлейман Великолепни от 1566 г. областта плаща на султанската хазна. Освен това трансилванските князе, избирани от местния парламент, подлежат на утвърждаване от султана. И те както молдовските и влашките не могат да сключват договори с други държави и да участват в антиосмански войни, но често се отмятат от сюзерена си.

С този именно държавноправен статут влиза съгласно Карловацкия мир от 1699 г. Трансилвания в Хабсбургската монархия. Под австрийска власт тя се обособява като област, включена в състава на Унгарското кралство, но подчинена направо на централните държавни органи във Виена. Във вътрешнополитическия живот тя запазва известна държавна самостоятелност, има собствени държавни учреждения и свой сейм, но и тук, както и в Словения, държавните институции работят като представителни органи на немските и унгарските магнати в областта, а не на трансилванските румъни.

Последните остават без политически права и без представителство в държавните органи. Оттук и стремежът за признаване на румънците като четвърта „нация“ със своя църква и съответно представителство — задача, която се набелязва за решаване в неопределеното бъдеще.