Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (32) (1352–1878)

Европа: изравняване на силите и планове за подялба на европейските владения на султана

Европа в случая се схваща не като единно цяло, а като отделни държави и сили, противопоставяли се на османската инвазия и водили войни с Османската империя на балкански терен. До края на XVI век те обикновено губят сраженията си с тази империя и отстъпват. В резултат на това Унгария е отстранена от сцената, Венеция се оттегля от Източното Средиземноморие, изчерпва се кръстоносната идея. Австрийската империя обаче успява да се защити. И не само това — тя става средноевропейска сила, която организира съпротивата срещу османското настъпление на запад. Главната жива сила на тази съпротива се оказват народите от северозападната част на Балканския полуостров, намиращи се под австрийска власт: Военната граница, Пречанските сърби, хърватите и словенците — те изиграват ролята на форпост на християнския свят срещу османския натиск към Средна и Западна Европа. Австрийската империя пък е обединителната държавноорганизираща военна сила, която набира инерция за победа над нашествениците. И след един век отстъпления и поражения, преселвания и връщания се стига до изравняване на силите.

Във взаимоотношенията между Европа и Османската империя в края на XVI и началото на XVII век вече са налице явления, които ще играят важна роля в историята на Европейския югоизток през следващите два-три века. Първо, изчерпва се османската настъпателна мощ. Империята е пръснала силите си в много посоки и трудно удържа под свой контрол периферните си владения — там има само отделни гарнизони или несигурни васали, готови всеки момент да се отметнат. Второ, след ликвидирането на Унгария Австрийската империя се изпречва на пътя на османската инвазия. Трето, от север се задава Русия като издигаща се силна държава, готова да се включи в антиосманска акция и да стане главен поборник за разрушаване на Османската империя. Четвърто, Франция и Англия показват готовност за покровителство над Османската империя. Още през 1536 г. между Франция и Портата се установяват т.нар. капитулации — конвенции за дейност на френски консули и търговци на територията на Османската империя, благоприятни за Франция. В началото на XVII век с подобни конвенции се сдобиват Англия и Нидерландия. В Истанбул се настаняват постоянни посланичества на тия държави, в пристанищните градове се отварят консулства, там се заселват техни търговци, нараства влиянието им в Ориента, поради което интересът им към радикални антиосмански акции намалява. Оттук и неизменно добрите френско-османски отношения, както и незаангажирането на Англия срещу Османската империя.

Така очертаните тенденции се проявяват във всички следващи събития, особено по време на войните от XVII–XVIII век. През 1593 г. избухва война между Австрия и Османската империя. Във военните действия на страната на Австрия се включват Испания и Папската държава, а от 1594 г. и влашкият войвода Михаил Храбри, трансилванският княз Сигизмунд Баторий и молдовският господар Арон, отхвърлили васалната си зависимост към Портата. Войната продължава 13 години и се води с променлив успех или неуспех ту за едната, ту за другата страна. Тя показва изравняване в съотношението на силите и завършва с подписване на Ситваторокския мирен договор, по силата на който се възстановява статуквото отпреди избухването на конфликта. За първи път османските представители преговарят с противниците си като с равни и без да искат обезщетение, годишен данък или признание на сюзеренитет.

След тази голяма война следват около 50 „мирни“ години, през което време Османската империя е обхваната от вътрешна криза и анархия, а Австрийската империя укрепва, там засилва позицията си централистично-абсолютисткото начало с претенции за „просветен“ абсолютизъм. През 1645 г. избухва война между Венеция и Османската империя заради остров Крит. На помощ на Венеция отново се включват Папството и Испания. Войната трае 24 години и също се води с победи и поражения ту за едната, ту за другата воюваща групировка. На два пъти венецианският флот прегражда Дарданелите (през 1656 г.), османците изоставят някои острови в Егейско море, а в Цариград настъпва паника. Накрая Венеция губи остров Крит, но Османската империя няма сили за нещо повече — главният неин неприятел в Европа остава Австрия, която се готви да започне да отчупва парче по парче от голямата султанска погача.

Най-показателна в случая е следващата война, тази от 1683 г. до 1699 г. Портата започва война с намерение да овладее Виена като главно препятствие за нови завоевания. Австрийската столица обаче издържа обсадата. На помощ на Австрия идват полски войски начело с Ян Собйески и османската армия търпи тежко поражение. Образува се нова европейска коалиция от Австрия, Полша, Венеция и Малта, към която през 1686 г. се присъединява и Русия. Тази „Свещена лига“ нанася редица едри поражения на османците: 1686 г. австрийците влизат в Буда, 1687 г. венецианците превземат Пелопонес и влизат в Атина, 1688 г. австрийците превземат Белград, а на следващата година предприемат настъпление през Сърбия и Македония към Адриатическо море, като един отряд начело с ген. Пиколомини стига до Скопие и Призрен. Успехите на Австрия обаче предизвикват ревността на Франция, избухва австро-френска война, австрийските войски се изтеглят от балканския театър на военни действия, а Османската империя напряга сетни сили и постига временен превес. След още няколко години война, по време на която султанските войски търпят нови поражения (битка на р. Тиса, 1697 г.), през 1699 г. е сключен мирен договор в Карловац: Австрия получава Унгария, Трансилвания, Бачка и по-голямата част от Славония, към Венеция се присъединяват Пелопонес, шест крепости в Далмация и редица острови, Полша се разширява в Подолието и Украйна на запад от р. Днепър, а Русия стъпва в Азов. Това всъщност е първата голяма подялба на османските владения в Европа.

През XVIII век Османската империя води поредица нови неуспешни войни с европейските си противници. Сега вече не тя заплашва Европа, а обратно: османската военна мощ е на изчерпване, а силите на Европа (Русия, Австрия и др.) са в подем и кроят планове за подялба на османското „наследство“.

Най-активен поборник за ликвидиране на османското господство на Балканите става Русия. И ако Петър Велики, общо взето, търпи неуспех (войната от 1710–1711), то Екатерина Втора постига блестящи победи: във войната от 1768–1774 г. руската армия нанася редица поражения на османските войски и овладява Бесарабия, Молдова и Влахия, като излиза на Дунав. В Средиземно море пристига част от руския балтийски флот, който громи османските военноморски сили. Сключва се мир в Кючюк Кайнарджа (1774), по силата на който Портата отстъпва Керч и района между Днепър и Буг, отказва се от върховната си власт над Кримско-татарското ханство и кавказките народи, допуска свобода на търговията и преминаване на руските кораби през Проливите, признава правото на Русия да покровителства православната църква в Османската империя и й предоставя същите капитулационни права в империята, каквито имат Франция, Англия и други европейски държави. В следващата война с Русия (1787–1791), в която се намесва и Австрия, Портата губи всякаква надежда да си възвърне Крим, отстъпва територията между Буг и Днепър с крепостта Очаков, потвърждава по-раншните права на Русия, в това число и правото за покровителстване на християните.

Значителни неуспехи търпи Османската империя във войните й с другите си европейски противници. Във войната от 1716–1718 г. Портата нанася поражение на венецианците и си възвръща властта в Пелопонес, но търпи поражение от Австрия и губи Източен Срем, северозападната част на Босна, Северна Сърбия и Мала Влахия (Пожаревацки мир, 1718 г.). Наистина, следващата австро-турска война (1736–1739 г.) е по-сполучлива за Портата, тя си възвръща по-раншните загуби, с изключение на Източен Срем и Банат (Белградски мир, 1739 г.), но това не води до укрепване на империята, не увеличава нейната мощ и престиж. Напротив, Австрия и Русия пристъпват към известно съгласуване на своята балканска политика, насочена против Османската империя. В резултат на това през 1782 г. възниква т.нар. гръцки проект на Екатерина II, който предвижда изгонването на османците от Европа и пълна подялба на тяхното „наследство“: Русия да присъедини към своята територия Черноморието и Кавказ, както и да получи свободен излаз в Средиземно море; Австрия да се разшири към Олтения (Западна Влахия), Босна и Херцеговина, полуостров Истрия и Далмация; Венеция да преотстъпи Далмация на Австрия, а като компенсация да задържи Пелопонес и островите Крит и Кипър; Франция да се настани в Сирия и Египет; от останалите балкански провинции на Османската империя, незаети от Австрия, Венеция или Русия, да се образуват две християнски държави под руски протекторат — едната ще е Византия, включваща гръцки, български и сръбски земи, тя ще бъде „гръцка империя“, а другата ще се казва Дакия, едно румънско кралство като буферна държава, в която ще влизат Влахия, Молдова и Бесарабия.

Още от времето на османското нашествие в Европа се появяват редица планове и проекти за подялба на османските владения. Нито един от тях обаче не може да се реализира. И това се обяснява не толкова със „силата“ и „непобедимостта“ на Османската империя, колкото с разединението на Европа, с противоречията между главните европейски държави. Незасегнати от османското нашествие и получили влияние и привилегии в Османската империя, Франция и Англия постепенно застават на позицията за запазване на целостта J. Тази позиция, разбира се, съвсем не е продиктувана от искрени симпатии към Портата и Цариград. Главното в случая е опасението от засилването на руската мощ и влияние на Балканите и в Близкия изток. Дори Австрийската империя, която векове наред воюва, понякога и съвместно с Русия, против Портата, към края на XVIII век започва да се отдръпва, нейните интереси се съсредоточават повече в западната половина на Балканския полуостров, а предпочитанията й минават на страната на Османската империя против Русия. Вместо ликвидиране на тази империя Европейският запад вече мисли за реформи и приспособяване на „болния човек“ към настъпващите изменения в Европа. Така империята на султаните започва да играе ролята на равновесна сила в съперничеството между Русия и западноевропейските държави за влияние в Европейския югоизток и Ориента.