Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)

Издание:

Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)

Второ издание

София, 2006

История

  1. — Добавяне

Държавно-политическа система

Османската империя израства като силно централизирана държава. Начело на империята стои абсолютен монарх, наречен султан, падишах, който се смята за наместник на Аллах на земята. Той е неограничен господар и разпоредител с всичко в империята, от неговата воля зависят съдбата, животът, имотът и честта на всичките му поданици и служители. В Османската империя не може и дума да става за някакво разделение на властите — султанът е единствен върховен глава и на законодателната, и на изпълнителната, и на съдебната власт. При това той е и духовен глава на мюсюлманите (халиф) и главнокомандващ „ислямското войнство“, неговият дворец е средоточие на всички власти в империята. Столицата първоначално е гр. Бурса в Мала Азия, след това се премества в Одрин, а от 1453 г. е Цариград, получил наименованието Истанбул.

Особено важен за вътрешната стабилност на империята се оказва въпросът за престолонаследието. Първоначално властта в османската държава теоретически не принадлежи само на султана-вожд, член на династията, а на цялата османска фамилия. След смъртта на султана власттта се поема от друг член на тази фамилия, който не е непременно пряк наследник (син) на починалия султан. Това положение създава предпоставки да се появят много претенденти за престола. И през XV век се възцарява практиката, въздигната до положение на законно правило, още при възкачването си на престола новият султан да избива братята си и изобщо възможните претенденти за султанския трон. Впоследствие султаните затварят принцовете в специално помещение в двореца, наречено кафез, като ги изолират от външния свят и ги лишават от всякаква възможност да посягат към върховната власт в държавата.

Султаните „законодателстват“ чрез законодателни актове (кануни и канунна-мета), чрез султански укази и нареждания (фермани) или чрез грамоти (берати), с които се предоставят ленни владения, държавни постове, привилегии и пр. Те управляват с помощта на Султански съвет (Диван), създаден през XV век като колективен орган в състав: самият султан, великият везир и началниците на най-важните ведомства в държавата (кадъ аскерите на двете бейлербейства Румили и Анадолу, столичният кадия, дефтердарят, началникът на еничарския корпус, нишанджията, капудан пашата и др.). Първоначално Диванът се председателства от султана, а от края на XVI век — от великия везир. Правомощията му са съвещателни — последната дума във вземането на решенията е на султана.

Част от своите правомощия султанът делегира на великия везир. Нему са подчинени останалите везири, управници и служители, всъщност цялата администрация. Великият везир е наместник на султана, пазител на държавния печат, изпълнител на военните и политическите поръчения на падишаха. От края на XVI век великият везир започва да председателства султанския Диван и ръководи армията по време на военни походи. В началото на XVIII век се учредява и Съвет на великия везир, т.нар. Висока порта, който става символ на османското правителство. Най-важните дела в империята се ръководят от везири — длъжност, учредена още през втората половина на XIV век. През XV век везирите са трима, през XVI век — седем, през XVIII век — девет.

Цялата дейност на централната администрация е разпределена по ресори на държавното управление начело с поставен от султана висш служител: Реис ефенди е външен министър, Кетхуда бей е вътрешен министър, Баш дефтердарят ръководи финансовото ведомство, капудан пашата е началник на флота, Еничар ага е началник на еничарския корпус, кадъ аскерите на Анадола и Румелия изпълняват функциите на върховен военен съд, Шейх юл ислямът (Великият мюфтия) е главен на мюсюлманската религиозна общност, каймакам пашата замества Великия везир, когато последният е на война, Нишанджията е началник на държавната канцелария и пр. И всички са подчинени направо на султана, от него зависят не само постовете им, но и животът им.

Най-голяма административно-териториална единица в Османската империя е бей-лербейството. До края на XV век всички османски владения се разпределят в две бейлербейства — Анадолу в Мала Азия и Румили на Балканите. През XVI век в европейските владения на империята възникват две нови бейлербейства — Буца и Босна. Впоследствие се създават нови или се прекрояват старите бейлербейства, в резултат на което техният брой често се мени. През 1598 г. се извършва административно-териториална реорганизация, като на основата на старите бейлербейства се създават нови административно-териториални единици, наречени еялети (вилаети). През XVIII век вилаетите в империята са 35, от които 5 в Европа. Става дума всъщност за големи области, начело с назначен от султана областен управител (бейлербей, респ. валия). В помощ на управителя са неговият заместник, който наблюдава събирането на данъците, кадията, който ръководи съдебната служба, и дефтердарят на областта като фискален чиновник. Функционира и местен областен Диван като съвещателен орган на областния управител.

Бейлербействата, респ. вилаетите, от своя страна се разделят на по-малки административно-териториални единици, наречени санджаци (окръзи). Броят на санджаците, а съответно и границите помежду им, често варира. В бейлербейство Румили към края на XV век влизат 26 санджака. Най-голям сред тях е санджакът Паша, в пределите на който влизат Пловдив, Одрин, Солун, Скопие и др. Обширни земи се включват също в Кюстендилския, Силистренския, Никополския и други санджаци. Начело на всеки санджак стои санджак бей (окръжен управител), който има административна власт и оглавява войската, набирана от санджака му. Пряк военен и административен началник на санджак бейовете е бейлербеят (валията) на областта, към която се числят.

През XVI век при Сюлейман Законодателят (1520–1566) в Османската империя се извършва административна реорганизация, като санджаците се разделят на кази (околии). Начело на всяка каза стои околийски управител — каймакам. Назначава се и по един кадия като съдебно-религиозен представител на централната власт, казите се подразделят на нахии, съставени от по-няколко общини. До участие в управлението на общините се допускат и представители на местното население — кнезове, коджабашии, но те са преди всичко посредници, а съдебно-административните дела се управляват от султански чиновници — субаша (полицейски пристав), наиб (съдебен чиновник), миллет векил (административен чиновник).

През XVIII век в някои гранични райони на империята големите административно-териториални единици (санджаци) се управляват от султански сановници с титлата „паша“ и започват да се наричат „пашалъци“ — Белградски, Босненски, Шкодренски, Янински и др.

В състава на империята се включват и обширни територии, неподчинени направо на османската администрация. Трансилвания, Влахия и Молдова се ползват с вътрешна автономия и получават статут на васални на Портата княжества. Приблизително такова е положението и на Египет, Тунис и Алжир, управлявани от султанов губернатор, но при местен административен и социален порядък. Единственото задължение на васалните княжества и провинции към империята се изчерпва с ежегодното плащане на определен данък на султана.

За улеснение на връзките на местната османска администрация с подвластното население в някои области на Балканите се утвърждава институцията на кнезовете (Западна България и Сърбия) или коджабашиите (Източна България и Гърция). Те отговарят пред властите за събирането на данъците и за реда в представляваните от тях селища.