Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (74) (1352–1878)

Албанското общество

Съвременната историография приема, че албанците са потомци на някогашните илири — автохтонно население по Далматинското крайбрежие и западната част на Балканския полуостров. Османското нашествие ги заварва в днешните им земи в две групи племена — геги в средната и северната част и тоски в южната част на страната. Говорят различни диалекти, границата между които минава по реката Шкумби. Разделени са и по религиозен признак — гегите са католици, под духовната юрисдикция на папата в Рим, атоските са източноправославни, под върховенството на гръцката патриаршия в Цариград. Между геги и тоски съществува стара взаимна и едва ли не наследствена вражда. Населението изкарва прехраната си от скотовъдство, земеделие, по малко занаяти и търговия, по малко крайморски поминък и пр. Жизненият стандарт е на крайно ниско ниво — схлупени каменни къщи, съвместно битуване по няколко семейства под един покрив, недохранване, никаква хигиена, паразити, болести, голяма смъртност, но и голяма раждаемост, родово-патриархално мислене и поведение, обичайно право и кръвно отмъщение.

Османското владичество изменя физиономията на албанското общество преди всичко в църковно-религиозната област — към двете предишни вероизповедания, православие и католицизъм, сега се прибавя ислямът като нов претендент за духовен пастир на народа. Онова, което придава специфика от османско време до ден днешен, е масовата ислямизация на населението, осъществена главно през XV–XVIII век. Най-напред тя започва в градските селища, където се установява османска администрация или се заселват мюсюлмани колонисти, а след това обхваща и албанското село.

В резултат на това Албания става страна на три църкви и религии — ислям, източно православие и католицизъм. Средната част на страната е почти изцяло ислямизирана, на юг по крайбрежието на Химара остават малко албанци източноправославни християни, а на север в областта на племето мирдита и в някои планински местности на Шкодренския пашалък — малко албанци католици. Според едно сведение на белгийския консул в Солун през 1888 г. гегите мюсюлмани възлизат на 370 хиляди души, тоските мюсюлмани — на 250 хиляди души. В същото време източноправославните албанци са останали 150 хиляди души, а албанците католици — 235 хиляди души.

Главните фактори, които обясняват масовата ислямизация на албанците, биха могли да се резюмират в следното. Първо, политиката на ислямизация на османската държава. Тя се осъществява преди всичко чрез данъчната и социално-иконо-мическата дискриминация на немюсюлманите — всеки, който иска да преуспее, да направи някаква кариера, да плаща по-малко данъци, изобщо да подобри социалния си статус, трябва да стане мюсюлманин. Става дума в случая за икономическа принуда и косвено насилие. Друг стимул за преминаване към исляма стават „даренията“, които получават новопомохамеданчените — ритуални дрехи или парични суми за закупуването им, а нерядко и други помощи. Прилага се, разбира се, и пряко насилие — като проява на религиозен фанатизъм или като метод за умиротворяване на проявилите се в нелоялност към османската власт села и райони. Второ, албанската религиозно-психологическа специфика. Многовековното съперничество между римската и византийската църква на албански терен довежда албанците до известно религиозно безразличие — те не страдат от особени задръжки от религиозно, морално-етично и психологическо естество при преминаването им към новата религия. Трето, геополитическото положение. Албанците са на границата на Османската империя с Венеция, водят се чести венецианско-турски войни, на албанска територия развива акитвна дейност и пропаганда католическата църква, а албанците показват немалко признаци на нелоялност към султана. И Портата засилва натиска върху тях за приемане на исляма. Главното средство си остава икономическата принуда чрез увеличаването на поголовния данък (джизие), който се събира само от немюсюлманското население на империята. Така албанците попадат между Османската империя и Венеция като между чук и наковалня. Крайният резултат е известен — Венеция постепенно губи битката с Османската империя в Албания, а албанците в основната си маса стават мюсюлмани.

Особеност на албанското общество от XVII–XVIII век откъм неговата духовно-религиозна сфера е и т.нар. криптохристиянство (скрито християнство): новопомохамеданчените обикновено не изоставят веднага предишните си вероизповедания. Официално те изпълняват предписанията на Корана, но неофициално, в домашна среда, продължават да се придържат към християнските празници, обреди и обичаи. Това тайно изповядване на християнството обаче се преследва както от османските власти, така и от църковните институции — никоя религиозна догматика не допуска двуверие, всички държат на своята „чистота“. За католическите духовни пастири криптохристияните са „богохулници“, католическото племе мирдита заетавя всеки свой член, приел исляма, да напусне областта. Не по-малко непримирим е ислямът — приелият веднъж тази вяра при никакви обстоятелства не може да се откаже от нея.

Може в случая да се констатира, че криптохристиянството не надхвърля рамките на първото поколение новопомохамеданчени. Следващите поколения губят всякаква връзка с религията на предците си, сливат се с потомствените мюсюлмани и стават усърдни последователи на мохамеданската вяра. Нещо повече, с течение на времето Албания става балканска провинция на империята със собствени паши и бейове, влизащи в състава на османската господстваща класа. Албанците, наричани арнаути (Южна Албания заедно с Епир турците наричат Арнаут), се превръщат в синоним на войнственост и преданост, влизат като охрана и прислуга в съприкосновение с висши османски сановници, проникват и в султанския двор, а също и в армията, прославят се като отлични бойци и стават опора на османската власт в борбата й за защита на империята от националноосвободителните движения на другите народи. Някои от тях се издигат и до най-високи постове в османската администрация, в това число и до поста велик везир.

Османският период от историята на Албания води до важни промени и в нейната демография. Албанците вече не са само геги или тоски, а един „мюсюлмански“ народ, сиреч османлии. В Османската империя немюсюлманите се числят към отделни „миллети“, отграничаващи се помежду си по религиозен признак. Албанците, естествено, не спадат към никой от тях (гръцки, еврейски, арменски). Това на практика означава, че се задълбочава разделението на албанския народ на различни религиозни общности и се тласка една от тях, най-голямата, към сливане с останалите мюсюлмани османци в империята. Освен това албанският народ се пръска в различни посоки в рамките на Османската империя и извън нея. Възникват албански колонии в българските земи (Източните Родопи, Разградско), в Континентална Гърция и Пелопонес, по островите в Средиземно море, в Румъния, в Мала Азия, в Египет и пр. Едно сведение от средата на XIX век твърди, че албанците в Османската имеприя по това време възлизат на 1 милион и 600 хиляди души, от които около 200 хиляди живеят на територията на тогавашното Кралство Гърция. Същевременно в самите албански земи идват и неалбанци — гърци, власи и пр.

В резултат на „великото преселение“ на сърбите през 1690 г. областта Косово бива обезлюдена. Султанското правителство няма сметка от безлюдни територии и заселва там приели вече исляма албанци. Оттогава именно започва албанизацията на Косово и Метохия, област, наричана още Новопазарски санджак и Стара Сърбия. В компактни маси албанци се настаняват и в пределите на Австрийската империя и още повече на Апенинския полуостов. Тук те започват да идват още по време на войната на Скендербег с Османската империя — около 200 хиляди албанци тогава намират убежище в Неаполитанското кралство, в Сицилия и Калабрия. Там те се наричат арбереши, запазват своя език и култура и оказват силно влияние върху албанското общество за запазване на неговата идентичност и по-сетнешна национална изява.

Става ясно впрочем, че чрез приемането на исляма албанското общество се интегрира в Османската империя и става важен фактор в нейната по-сетнешна история. Освен това в османския период от своята история албанският етнос значително разширява територията, която населява. Особени промени в обществено-политическата организация на албанците, техния бит и култура обаче не настъпват. Труднодостъпните планински райони на Албания остават извън обсега на османската власт. Там господства племенната организация. Първична еденица на обществото е голямото домакинство, задруга. Няколко домакинства образуват братство, а няколко братства — племе. Отношенията между домакинствата, братствата и племената, както и между отделните хора, се основават на обичайното право, т.нар. Закон на Лека Дукагини. Съществува общо племенно събрание, което решава възникващите вътрешни проблеми. Решенията му подлежат на утвърждаване от пашата, чието седалище е в град Шкодра. Има и посредник между племената и пашата — булюбаша. Племената излъчват и военни ръководители, байрактари, които водят своите байраци на война. Обществото е твърде примитивно, тотално неграмотно, подчинено на предаваните по наследство неписани закони и обичаи, в това число и кръвното отмъщение.