Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (6) (1352–1878)

Европа

Тя също е без държавно организираща обединителна сила, способна своевременно и резултатно да реагира на османското нахлуване на Балканите. Европейските владетели не отдават нужното внимание на османския фактор, те съзират този фактор едва след като Османската империя вече е станала суперсила. През XIV–XV век Англия и Франция водят помежду си стогодишна война (1337–1453), редят се битки, победи и поражения, навсякъде цари атмосфера на междуособици, борби за власт и богатства. Подобно е положението и в Германия — като единна държава тя изобщо не съществува, голям брой княжества, графства, баронства, рицарски имения и др. действат независимо едно от друго или едно срещу друго. Испания пък в продължение на няколко века (XI–XVI) е в т.нар. реконквиста — борба срещу арабите на своя територия. Западна Европа не е засегната непосредствено от османските набези и събитията на Балканите слабо я интересуват.

Като организираща обединителна сила на Запада преди и в началото на османския възход действа католическата църква, Папската държава. Тя лансира и благославя идеята за освобождаване на Йерусалим (Божигроб) от „неверниците“ мюсюлмани чрез организирането на кръстоносни походи. В резултат на това възникват редица силни опорни пунктове на католицизма в Източното Средиземноморие: Венеция става средиземноморска колониална империя, включваща към владенията си Егейските острови, градове в Пелопонес, острови по Йонийското крайбрежие и др.; на остров Родос се установява монашеско-рицарският орден на Йоанитите; остров Кипър става католическо кралство; на територията на Константинопол и околностите му около половин век (1204–1261) функционира Латинската империя; в Континентална Гърция и Пелопонес възникват редица малки латински княжества.

Историческата действителност обаче показва, че организаторите на кръстоносното движение тръгват на изток повече за търсене на лесна плячка и приключения, отколкото да освобождават нещо. Освен това между католицизма, представляван от Папството, Венеция, Унгария и др., от една страна, и източното православие, представлявано от Византия, от друга, съществуващата от векове вражда си остава — Папството е против „неверниците“ мюсюлмани, но и против християните „ортодокси“, като мисли за тяхното „латинизиране“. На всичко отгоре католическият Запад много бавно, с голямо закъснение се пренасочва от „Божигроб“ към антиосманско действие. И резултатът е неизбежен — напразно последните византийски императори унизително молят за помощ срещу надвисналата над Константинопол османска опасност, сериозна помощ отникъде не идва, а Византия загива.

Всъщност османското проникване в Европа среща действително противодействие само от страна на пряко засегнатите — Унгария, Австрия, Полша, Венеция. През XIV век Унгария е голяма средноевропейска и балканска държава. Унгарският крал е същевременно и хърватски крал, босненските владетели са негови васали, от 1358 г. и Дубровник признава върховната власт на Унгария. Въпреки това и Унгария не може да изиграе ролята на бариера срещу османското нашествие. Причините за това са многопосочни. Първо, и унгарските владетели се стъписват пред османската опасност едва след като османлиите започват да чукат на портите им. Второ, Унгарското кралство хаби много сили и енергия за завладяване на Далмация с нейните градове и острови, където среща противодействието на Венеция. За около три века и половина там се водят 15 унгарско-венециански войни, в които двете сили взаимно се изтощават. Трето, от гледна точка на вътрешнополитическата си ориентация и структура Унгария прилича на балканските средновековни държави — непрестанни династични борби, центробежни стремежи и размирици. Четвърто, унгарските владетели действат като проводници на папската политика за разпространяване на католицизма на Балканите, за изкореняване на богомилството в Босна и пр., което отблъсква балканските некатолици.

Що се отнася до Австрия, то тя става средноевропейска сила едва след като османското завладяване на Балканите е вече станало факт. Възникнала в края на X век, като баварска източна марка през 1156 г. тя става херцогство, през 1190 г. към херцогството се присъединява Щирия, през XIII век — Краина, през XIV век — Каринтия. От 1282 г. в Австрия се утвърждава династията на Хабсбургите, които стават и императори на Свещената римска империя. Държавата се развива като съсловна монархия, конгломерат от земи и народи, свързани помежду си само с династични връзки. Затова обикновено явление са династичните борби и дележът на империята на владения на различните кланове на Хабсбургския род. В края на XV и през XVI век Хабсбургската империя се утвърждава като най-силна държава в Средна Европа и Дунавския басейн. Чрез бракове и наследства Хабсбургите разширяват властта си над Белгия, Холандия, Бургундия и Испания, а след битката при Мохач (1526 г.) — и над Чехия и Унгария. Тогава именно Австрия започва да играе ролята на решаващ фактор за спиране на османското нашествие на запад. Но това става повече от 150 години след укрепването на османците на Галиполския полуостров на Балканите.

Същото до голяма степен може да се каже и за Полша. През XII–XIII век тя е разделена на множество самостоятелни феодални области. През XIV век се осъществява обединяване на полските земи в единна държава с крал Казимир II (1333–1370). Тази държава е притисната, от една страна, от татарите, от друга страна — от Тевтонския орден. През 1386 г. тя се обединява с Литва начело с литовската династия на Ягелоните. През 1410 г. обединената държава разгромява тевтонците в битката при Грюнвалд и разширява територията си — Гданск, Прусия, Прибалтика, впоследствие Белорусия и Украйна. През 1443–1444 г. полско-литовският крал Владислав II Ягело се оказва начело на голяма „кръстоносна“ войска във война с османците на балкански терен, но и това не помага — то е по-скоро опит не да се предотврати османското настаняване на Европейския континент, а да се поправи вече стореното.

Пряко засегната от появата на османците е и Венеция. След многократни войни с Хърватия, Унгария и Босна тя овладява Далматинското крайбрежие с неговите многобройни градове и острови, по време на кръстоносните походи създава редица свои бази в Източното Средиземноморие и става силна морска колониална империя. Към военния флот на Венеция през XIV–XV век се числят повече от 25 хиляди моряци, в корабостроенето на страната са ангажирани 6 хиляди работници, нейният търговски оборот надхвърля 10 млн. дуката. И тази сила обаче не може да спре османската експанзия. Венеция е морска сила, а османската държава първоначално развива експанзията си главно по суша. Освен това Венеция е почти в перманентна война с Хърватия и Унгария, а също и Генуа. Друго би било положението, ако силите се обединеха в една антиосманска коалиция (Венеция, Генуа, Хърватия, Унгария, Босна и други) за едновременно действие по суша и по море, и то още преди преминаването на османците на Галиполския полуостров. Такова нещо обаче е непостижимо при съществуващите взаимоотношения между предполагаемите възможни участници в подобна коалиция.