Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- FreeKnowledge (2008)
Издание:
Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)
Второ издание
София, 2006
История
- — Добавяне
3. АВСТРИЙСКАТА ИМПЕРИЯ И НЕЙНИТЕ БАЛКАНСКИ ПРОВИНЦИИ
ХАБСБУРГСКАТА МОНАРХИЯ: ОТ ПРОСВЕТЕН АБСОЛЮТИЗЪМ И ЦЕНТРАЛИЗЪМ ДО АВСТРО-УНГАРСКИ ДУАЛИЗЪМ
Реформи на Мария Терезия и Йосиф II
В началото на XIX век Хабсбургската монархия е огромна средноевропейска и балканска държава. Освен наследствените владения на Хабсбургите в границите на тази държава влизат Чехия и Словакия, Унгария и Хърватия със Славо-ния, Словения и Далмация, в това число Дубровник, Военната граница, както и голяма част от Полша. След ликвидирането на Венеция и подялбата на нейното балканско наследство между османския султан и австрийския император на Балканите остават да господстват двете чужди империи — Османската и Хабсбургската, едната в отстъпление и криза, другата в настъпление и разширяване на своята балканизация. Границата между тях излиза на Дунав, върви по река Сава и заобикаляйки Босна, завива на юг и югоизток, като достига Адриатика, южно от Дубровник.
В много отношения двете империи си приличат: и двете са твърде пъстри, съставени от много земи и народи с различен държавно-политически статут, различни религиозни вярвания и църковни институции, и двете имат свои провинции на Балканите, но и извън тях, и двете са нехомогенни и имат области със смесено население, и двете са абсолютни монархии и т.н. В много отношения обаче те се и различават: империята на Хабсбургите далеч изпреварва тази на османците както в икономиката и политиката, така и в развитието на светското образование, просветното дело, науката и изкуството. Австрийската империя е държава на просветния абсолютизъм, а Османската — държава на султанския абсолютизъм, едната е Европа, другата — Ориент, в едната дискриминация по отношение на част от населението се осъществява на религиозна основа, в другата — на народностна и социалнокласова основа, и в двете се осъществяват реформи, но разликата във времето между тях е равна на цяло едно столетие, и т.н.
Онова, което дава преднина на Австрийската империя пред Османската, е своевременното реагиране на настъпващите промени, своевременното реформиране на тази империя. Мария Терезия (1740–1780 г.) и Йосиф II (1780–1790 г.) осъществяват реформи, които засягат цялата държава и до известна степен я обновяват. Целта е да се премахнат или притъпят вътрешните антагонизми, да се постигне административно-политическа централизация на властта, да се ограничи влиянието на църквата, да се развият просветата, търговията и манифактурата, да се въведе по-добър ред в данъчната система, в крайна сметка — да се засили империята икономически, политически и военно според модерните за онова време идеи на просветния абсолютизъм. Става дума всъщност за следното:
Аграрни отношения — облагане на едрите земевладелци с данъци и даване лична свобода на селяните. Селянинът не става собственик на земята, която обработва, но феодалът не може да го прогони от нея. Селянинът е свободен да избира местожителството си, да се залавя за търговия и занаяти, да посещава училища и пр. Ангарията на селяните в полза на феодалите (тлака) се заменя с точно фиксирани парични плащания. Осъществява се преброяване на населението и се води статистика на имотите, ограничават се своеволията и насилията на феодалите, определя се големината на земеделския участък на селянина и неговите задължения.
Търговска и стопанска дейност — премахват се феодалните ограничения за пътуване и размяна на стоки, въвеждат се единна парична система и единна митническа тарифа, строят се пътища, които свързват Подунавието с Адриатика, насърчава се развитието на търговията и занаятите, отварят се рудници и корабостроителници, създава се „Ориентална компания“ за бизнес в Изтока и пр.
Военна област — премахват се привилегиите на феодалите във военното дело, вече не само те и техните потомци могат да правят военна кариера, това право и възможност получава всеки поданик на императора. Осъществява се реорганизацията на Военната граница. Нейната хърватска част се дели на регименти, а те от своя страна на батальони, компании и общини, местното самоуправление се премахва и се замества с централизирана военноадминистративна власт, действат строги военни съдилища, офицерите получават високи заплати и привилегии, а немският език става задължителен. Сръбската част на границата пък се дели на Потиски дистрикт със седалище в Бечей и Великокикиндски дистрикт със седалище в Кикинда. Извършва се разграничаване между гражданското и военното управление в Славония и Срем. Навсякъде се съкращава местното самоуправление за сметка на централизацията на властта и военната дисциплина.
Църковно-религиозни отношения — издава се „Патент на толерантността“ (1781 г.), по силата на който различните вероизповедания в империята са в положение на равнопоставеност. Църквата се подчинява на държавата, описва се църковното имущество, ограничават се приходите на висшето духовенство, предоставят се църковни имоти за просветни и културни нужди, регулират се различни църковни въпроси (пости, празници, такси и пр.) и т.н.
Просветно дело — създава се т.нар. Терезианум — елитно училище за подготовка на високообразовани и предани на династията на Хабсбургите хора, училищата стават държавни и разпространяват светска просвета, насърчава се проникването на идеите на европейското Просвещение, отварят се професионални и технически училища, функционират университети и академии, основават се издателства, издават се списания, възникват научни дружества и т.н.
Съдебна система — започва унификация на съдебното дело и правото. Създава се Висша съдебна камара като ръководен орган на съдопроизводството. Забраняват се изтезанията на обвиняемите по време на следствието, прекратява се съдебното преследване на вещици.
Управленска система — целта на реформената дейност на Мария Терезия и Йосиф II е да се превърне империята от своеобразна федерация на слабо свързани помежду си феодалносъсловни провинции в единна централизирана държава. Остава все пак делението на общата държава на австрийска и унгарска част. Към австрийската част се числят наследствените територии на Хабсбургите, както и Чехия, Словения и Военната граница, а към унгарската — всичко останало, в това число „Триединното кралство Хърватия, Далмация и Славония“.
Вътрешното управление на австрийската част на империята се предава в компетенция на специална висша държавна институция, наречена „Обединена дворска канцелария“, която функционира от 1761 г. до 1848 г. Създават се освен това още два други висши държавни органа — Дворска финансова камара и Държавен съвет. Местните автономни органи на самоуправление навсякъде губят предишното си значение, като се заменят с административно-бюрократичен апарат, подчинен на централната власт. Политиката на централизация на държавата се съчетава с политика на нейната германизация — немският език става официален език за австрийската част на империята, а тези от чиновниците, които не го знаят, се задължават в определен срок да го научат.
В унгарската част на империята най-висша власт е унгарският „Наместнически съвет“. През 1790 г. Виенският двор признава Унгария за „свободна държава“ в рамките на общата империя. Част от тази „свободна държава“ е и Хърватия. Тя още има свой Бан, но той е само посредник между унгарската висша власт в лицето на унгарския Наместнически съвет и Хърватия. Унгарските управляващи среди, също както и техните колеги от Виена, се стремят да хомогенизират унгарската част на империята чрез поунгарчване на нейното неунгарско население. И следват усилия за налагане на унгарски език като задължителен за поданиците на унгарската корона.
Понемчване и поунгарчване от днес за утре, разбира се, не става. Напротив, опитите на властите от Виена и Будапеща в тази насока само противопоставят народите едни на други и увеличават вътрешните антагонизми в империята. Освен това поради съпротива на феодалната аристокрация и католическата църква много от реформите на Йосиф II биват изоставени, но и много от тях влизат в сила и се изпълняват. От особено значение за оцеляване и укрепване на империята, за нейния икономически и културен напредък е налагането на централната власт над феодалния партикуларизъм. Още по-голямо значение в случая има увеличаването на нейната стопанска и военна мощ предвид възникналата в края на XVIII век сериозна опасност в лицето на Наполеонова Франция от запад.
Хабсбургската монархия през първата половина на XIX век. Режимът на Метерних
Австро-руско-турската война от 1788–1791 г. е последната война, която Хабсбургската монархия води с Османската империя. През следващите повече от две десетилетия тя е в смъртна хватка с Наполеонова Франция и търпи поражение след поражение. В резултат на това Хабсбургите временно губят много свои владения на запад, в това число Италия, Словения, голяма част от Хърватия с Далмация, а също и част от Военната граница. В крайна сметка Европа в лицето на Англия, Австрия, Прусия и Русия надделява над Наполеон, Виенският конгрес (1815 г.) възстановява европейското „равновесие“, а Хабсбургите отново господстват над Словения, Хърватия, Военната граница, Далмация и Дубровник.
След Виенския конгрес на границите на Хабсбургската монархия се установява мир, който трае повече от три десетилетия. През това време империята е в „Свещен съюз“ с Русия и Прусия, чиято цел е запазването на санкционираното от Виенския конгрес в Европа статукво. Налага се принципът на легитимизма, засилва се влиянието на католическата църква, главна „опасност“ за европейските монарси и техните поддръжници, консерватори и реакционери, са свободомислието, либерализмът и революцията. Един от основните стълбове на тази политика е Виенският двор, а първа фигура край императора там е княз Клеменс Метерних, външен министър на империята от 1809 г. до 1848 г. През 1821 г. той става и канцлер „на императорския дом, двор и държава“.
Консервиране на установеното положение не е цел само на външната политика на империята. Такава е и нейната вътрешна политика — никакви промени, никакви освободителни движения, никакви нови идеи, никакъв либерализъм, всесилна полиция, строга цензура, управление чрез наредби и декрети, постоянен надзор над местни органи и власти — това са някои от основните характеристики на Метерниховия режим. Опора на този абсолютистки реакционен режим стават едрите земевладелци, дворяните, католическата църква и силовите органи на държавата. Поддръжка на режима предоставя и унгарското дворянство, срещу което получава част от властта и облагите от това. И отново се развихря маджаризаторската им политика. Унгарският сейм в Пожун (Братислава) през 1825 г. лансира теорията за Унгария на Короната на Свети Стефан като „единна политическа нация“. Приложението на тази теория на практика води до насилствено разширяване на унгарския език и култура за сметка на славянското население в унгарската част на империята. Управляващите кръгове в Будапеща настояват унгарският език да стане официален език в земите на Короната на Свети Стефан и да се изучава в училищата. През 1830 г. е прокаран и закон в този смисъл, одобрен от Виенския двор. Подобна политика, само че в полза на германизма и с по-слаби темпове, следват и управляващите среди във Виена по отношение на ненемското население на хабсбургските владения на империята.
Този режим, разбира се, забавя обновителните процеси в империята, развиващи се от десетилетия преди това, но не може да ги спре. Феодализмът като социално-икономическа система постепенно си отива, което води до съкращаване на социалната опора на политическата реакция и монархическия абсолютизъм. През първата половина и средата на XIX век вече не става въпрос само за стоково-парични отношения, търговия, занаятчийство и манифактури, а за много повече: развитие на индустрия, оформяне на промишлено-индустриални области и центрове (Чехия, Словения), начало на промишлено-индустриална революция с всички произтичащи от това следствия. Режимът на Метерних не може да предотврати „отглеждането“ на противостоящи сили, способни да го свалят.
Най-сумарно тези сили биха могли да се представят така:
Селячество: то е най-многобройният бунтовнически елемент в държавата. Селяните са лично свободни, но искат да станат собственици на земята, която обработват и на която живеят, сиреч да се отърват от всякакви задължения към земевладелците. Буржоазия: тя става икономически все по-силна, не приема абсолютизма и консерватизма в икономиката и политиката и се стреми да наложи либерализма като мислене, поведение и управление. Част от дворянството, т.нар. либерални дво-ряни. И сред дворяните като рожба на отиващия си феодализъм се появяват немалко хора с авангардистки настроения, мисли и действия, които не одобряват Метерниховия режим и възприемат либерализма като по-перспективна политика и практика. Интелигенция: Хабсбургската империя става родина на много науки и изкуства, в това число мощна славистика, Виена, Прага, Нови Сад, Загреб и други градове стават и големи културни средища, там се раждат идеи и движения, всички малко или много подкопаващи устоите на съществуващия режим. Работници, дребни занаятчии и разни бедни градски съществувания като недоволно население, готово да се включва в бунтовнически действия с всякаква програма, включително най-радикална и лява.
Нарастват антагонизмите в империята и на национална основа. Доминиращите нации, немци и унгарци, се стремят да германизират или маджаризират многомилионно славянско население. Това население обаче вече е консолидирано в отделни нации, които имат свои национални програми и ратуват за национална еманципация и свобода. Ето един пример: през 1790 г. се свиква сръбска Народна скупщина в Темишвар (сега Тимишоара в Румъния), която заявява, че сърбите от Унгария трябва да получат такива права, каквито имат другите народи в Европа. Иска се освен това създаване на отделна от Унгария сръбска административна държавна единица под името Илирия, гарантиране на национални и религиозни права за сърбите, сръбски национален характер на техните училища и пр. Не остават по-назад в отстояването на своята национална идентичност и другите народи на империята. Тъкмо поради това маджаризаторската и германизаторската политика на управляващите среди в Будапеща и Виена няма шансове да успее.
Революцията от 1848 г.
През 1848 г. почти цяла Европа е обхваната от революции, започва т.нар. пролет на народите. Революционните събития, разбира се, не отминават и империята на Хабсбургите. На 13–14 март 1848 г. във Виена започва манифестация и въстание и режимът на Метерних бързо се сгромолясва: предрешеният доскоро всемогъщ канцлер бяга зад граница, провъзгласява се свобода на печата, обявява се създаването на Национална гвардия, обещава се свикване на Райхстаг (парламент) и приемане на демократична конституция. На 15 март с.г. движението се прехвърля в Унгария и скоро обхваща цялата империя. Императорът Фердинанд I приема исканията на унгарските либерали за създаване на самостоятелно унгарско правителство начело с умерения либерален граф Батияни. Следват публикуване на проект за нова конституция (23 април 1848 г.), парламентарни избори и откриване на заседанията на Райхстага във Виена (юли 1848 г.). Освен обещаната конституция парламентът приема и закон за премахване на феодалните повинности на селяните, но не безвъзмездно, а срещу откуп. Подобно решение взема и унгарският сейм.
През пролетта и лятото на 1848 г. императорският двор и подкрепящите го сили са в състояние на уплаха и отстъпление. Скоро обаче се окопитват. През септември 1848 г. императорът публикува декрет за разпускане на унгарския сейм. Същевременно срещу унгарската революционна армия се насочват австрийски войски под командването на хърватския Бан Йелачич. На 6 октомври 1848 г. във Виена избухва ново въстание в защита на революцията, но срещу въстаниците се съсредоточава императорска армия начело с фелдмаршал Виндишгрец, която на 1 ноември влиза в столицата. Формира се ново контрареволюционно правителство, започва необуздан терор, Райхстагът се разпуска, революцията в австрийската част на империята търпи поражение и се прекратява.
С това положението на Унгария рязко се влошава. През януари 1849 г. австрийските войски влизат в Будапеща, а унгарското правителство се установява в Дебрецен. На 14 април 1849 г. Унгария провъзгласява независимост, а правителството възглавява Ференц Кошут. По това време тя има около 170-хилядна революционна армия, с която Хабсбургите трудно могат да се справят. Те обаче си намират съюзник в лицето на руския император Николай I. През май 1849 г. една руска армия влиза в Унгария, друга — в Трансилвания. През лятото на 1849 г. се водят тежки сражения, крайният резултат от които е потушаването на революцията. Някои от водачите на унгарската революция, в това число и Ференц Кошут, заминават в емиграция, други, в това число и много военни, а също и първият унгарски министър-председател, граф Батияни, са екзекутирани, трети пълнят затворите. Тържествува контрареволюцията.
Опирайки се на щиковете, императорският двор начело с новия император Франц Йосиф (1849–1916) веднага след потушаването на революцията пристъпва към налагане на абсолютизма и централизма в управлението на обширната империя. През 1851 г. е отменена октроираната на 25 април 1848 г. и никога неприложена в политическия живот на страната конституция. В цялата империя се възстановява абсолютистки режим, който по името на министъра на вътрешните работи Ал. Бах бива наречен „Бахов абсолютизъм“.
Октроираната конституция от пролетта на 1848 г. изхожда от принципа на централизма в държавното управление на монархията, но все пак обещава свободи и автономни права на националните райони. След 1851 г. всички прояви на местно самоуправление са ликвидирани. При това Виенският двор отново се връща към политиката на германизация — обучение на немски език в училищата, попълване на чиновническия апарат с немци и понемчени поляци, чехи и др., подигравателно наричани „Бахови хусари“, обявяване на немски език в учрежденията за официален, въвеждане на строга цензура, преименуване на населени места, забрана на политическа дейност и пр.
Установяването на „Баховия абсолютизъм“ все пак не означава, че в областта на икономическите отношения империята се връща към времето отпреди революцията. Напротив, сега селяните могат чрез откуп да се освобождават от феодалните си задължения, а промишлено-индустриалното развитие бележи нов напредък. През 1850 г. са премахнати митническите граници в империята, в това число и с Унгария. През 1851 г. са премахнати и редица ограничения за вноса и износа. Започва строителство на жп линии, разширява се вътрешният пазар, налагат се капиталистически отношения и в областта на селското стопанство. Въпреки това Виенският двор няма основание за успокоение. Империята не успява да се стабилизира. Главният проблем си остават вътрешните антагонизми, особено тези между Австрия и Унгария. Значителна роля в случая през 50-те и 60-те години на XIX век играят и външни фактори.
Австро-унгарският дуализъм
През 50-те и 60-те години на XIX век австрийската политика търпи редица поражения. По време на революцията от 1848–1849 г. между Австрия и Русия съществува съюз, но съществува и съперничество относно османското наследство. Когато през 1853 г. Русия окупира Дунавските княжества, Виена протестира и в ултимативна форма иска изтегляне на руските войски от Влахия и Молдова. Тя повежда преговори с Англия и Франция, които завършват с договор за съюз. Австрийските войски окупират Дунавските княжества, но Австрия не е в състояние да се присъедини към европейската коалиция във войната срещу Русия. След Парижкия мир тя се оказва в изолация и е принудена да изтегли войските си от Влахия и Молдава. Мечтата за разширяване на империята и за превръщане на Дунав в австрийска река изчезва, австро-руският съюз се разпада, а Франция започва да се сближава със Сардиния и да подкрепя обединителното движение в Италия.
Съпротивата на Виенския двор срещу обединителното движение в Италия довежда до ново поражение: през 1859 г. обединените сили на Сардиния и Франция нанасят съкрушителен удар на австрийската армия при Солферино. Австрия е принудена да се откаже от Ломбардия и Средна Италия. Създадената под ръководството на италианския демократ Гарибалди национална армия овладява Папската област, Сицилия, Неапол и Умбрия. През ноември 1861 г. се образува нова държава, Италия, включваща в пределите си почти всички италиански области.
През 1866 г. Хабсбургската империя търпи ново поражение — този път от Прусия. В битката при Кьониггрец (Храдец Кралове в Чехия) австрийската армия е разбита, а Австрия трябва да се откаже от каквото и да било по-нататъшно участие в германската политика. Съперничеството относно обединението на Германия се решава в полза на Прусия.
Военният неуспех на Австрия във войната й със Сардиния и Франция през 1859 г. и свързаните с това икономически и политически трудности намират най-широк отзвук в Унгария. Кипежът е толкова силен, че във Виена основателно се опасяват от нова 1848 г. Настъпва известно брожение и в други национални райони на империята. Всичко това заставя Хабсбургите да правят отстъпки. През лятото на 1859 г. Ал. Бах е отстранен. През есента на 1860 г. императорът обявява т.нар. Октомврийска диплома — нова октроирана конституция, която обещава граждански свободи и политически права, както и известно самоуправление на Унгария и другите национални райони на империята. Появата на този документ веднага активизира политическия живот в цялата държава — започва отстраняване на всичко свързано с „Баховия абсолютизъм“ и политиката на германизация.
На преден план и сега излиза въпросът за бъдещото устройство на държавата. И отново политическата борба е между двете главни направления — централизма и автономизма, едното се защитава от австрийския двор, другото от ръководителите на националните движения. През 1862 г. живеещият в емиграция унгарски деец Лайош Кошут предлага свой план за дунавска конфедерация, в която да влизат Унгария, Хърватия, Трансилвания, Сърбия и Румъния. Този международен съюз трябва според Кошут да се ръководи от един съюзнически съвет, като столиците на отделните държави стават по за една година последователно неговото седалище.
Унгарските господстващи класи обаче не приемат този план, а се стремят към съглашение с Хабсбургите и подялба на властта с австрийския двор.
Политическата борба относно бъдещото държавно устройство на империята в началото на 60-те години завършва с победа на централизма. През февруари 1861 г. австрийският двор обявява т.нар. Февруарски патент, по силата на който държавата трябва да се организира като конституционна централистична монархия. Документът предвижда монархията да има централно правителство и парламент за цялата държава, като се запазват и местните парламенти по национални райони.
„Февруарският патент“ също остава неприложен. В състава на империята Унгария е най-силният и опасен противник на централизма и абсолютизма и Хабсбургите са принудени да се съобразяват с това. Те търсят пътища за компромис и възприемат курс на отстъпки пред Будапеща. В резултат на това през 1867 г. се постига съглашение за реорганизация на Хабсбургската монархия на дуалистична основа: в империята се обособяват две парламентарни държави — Австрия и Унгария, независими една от друга по отношение на вътрешното управление. Като „общи дела“ се смятат само външната политика, военните работи и свързаните с тях финанси, както и митническият съюз, който трябва да се подновява на всеки 10 години. Австрийският император е и крал на Унгария. За воденето на общите дела във Виена се учредяват общи министерства, контролирани от комисия, избрана от парламентите на Австрия и Унгария с равен брой членове. Унгария поема част от държавните дългове и плаща 30% от общите разходи.
След тази реорганизация Чехия, Словения, част от полските земи и част от Хърватия (п-в Истрия, Далмация и Военната граница) влизат в състава на австрийската част на империята, а всичко останало (Словакия, Хърватия, Славония, Войводина, градът Риека, Трансилвания) — в унгарската част. Общата държава след 1867 г. вече се именува Австро-Унгария.
Съглашението от 1867 г. в действителност означава съюз на господстващите класи и управляващите среди във Виена и Будапеща за политическа стабилизация и укрепване на империята като велика средноевропейска и балканска сила. Този съюз дава възможност на дунавската монархия да преодолее кризата от 60-те години и временно да се приспособи към икономическото и политическото развитие на Европа от края на XIX и началото на XX век.
За разлика от Османската империя през XIX век Хабсбургската монархия не изглежда да е „болен човек“. Напротив, в нейните предели се развива модерна за онова време промишленост, тя има висока материална и духовна култура и се представя, поне от формална гледна точка, за правова конституционна държава. Освен това тя е сериозна военна сила и активно участва в голямата политика. Пред нея не стои въпросът за защита на статуквото, поне що се отнася до балканската част на империята, а по-скоро за по-нататъшна експанзия и нови завоевания. Следователно трудно е да се предрече нейната скорошна гибел. Подобно нещо през XIX век почти никой не предвижда и никой не се кани да дели наследството J.
И все пак налице са немалко признаци за нестабилност. Вековната борба между централизма и автономизма, респ. федерализма в Хабсбургската империя, е в основата на тази нестабилност, която от време на време прераства в остра криза. Националната идея е тази, коята движи огромни маси и цели народи, от които е съставена империята. Както показва историческият опит, националната идея руши всяка многонационална държава. В един момент историята решава огромни многонационални империи вече да няма и една след друга те изчезват.