Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)

ГЪРЦИЯ

Управление на Йоан Каподистрия (1828–1831)

Като национална държава Гърция се ражда в огъня на гръцкото въстание от 1821–1829 г. Едновременно с освободителната борба срещу Османската империя започва и изграждането на гръцката държава. И веднага възникват остри противоречия и борби в гръцкото общество по проблемите на държавната организация и управлението на страната. Две са главните политически фигури, около които се групират враждуващите сили — Ал. Маврокордато, като представител на богатите и умерено консервативните среди, от една страна, и Теодор Колокотронис, като народен водач и представител на по-радикално демократичните среди на обществото, от друга. И на няколко пъти Гърция изпада в състояние на истинска гражданска война.

Важен момент в началния етап на държавното строителство на Гърция е третото гръцко Национално събрание, заседавало през пролетта на 1827 г. То приема нова конституция, предложена от Ал. Маврокордато: държавата се организира като президентска република със силна изпълнителна власт, законодателната власт се осъществява от Националното събрание, а гражданите се ползват от конституционни права и свободи съгласно конституционната теория и практика от онова врме. По предложение на Колокотронис за президент на републиката е избран йонийският аристократ и бивш руски външен министър Йоан Каподистрия, поканен да дойде в Гърция, за да заеме предложения му пост. Каподистрия пристига през януари 1828 г. в столицата на въстаническа Гърция, градчето Навплион, сърдечно посрещнат от земя за оземляване на селяните — около 65 хиляди земевладелци мюсюлмани, избити или прогонени от Гърция, изоставят близо една трета от обработваемата гръцка земя. Именията са оплячкосани и разграбени, но Епидавърската конституция ги обявява за „национална“ собственост. Впоследствие режимът на Каподистрия потвърждава това решение, като оставя селяните в положение на изполичари и данъкоплатци вече в полза на държавата. Освен това голяма част от земята е в имения на гръцки земевладелци аристократи, които упражняват властта, а пък нямат интерес от преразпределение на земята. Режимът на Каподистрия е русофилски, което допада на мнозинството от гръцкия народ, но само това не стига за успокояване и умиротворяване на гръцкото общество. На гръцката политическа сцена по това време вече действат различни политически дейци и сили, които водят борба за властта и подкопават устоите на президентския режим. Очертават се контурите и на първите политически партии в страната, които се отграничават помежду си главно по външнополитически признак — руска, английска, френска. Като водач на русофилите се представя популярният Колокотронис. В този лагер е и самият президент Каподистрия, но своя партия той не може да създаде, нито пък има собствена социална база, на която да се опре. Англофилската партия обединява богатата част на гръцкото общество начело с Ал. Маврокордато. Нейни привърженици са много интелектуалци и способни администратори. Тя е малка, но сплотена партия, противник на режима. Между двата полюса (русофили — англофили) е френската партия начело с Йоан Колетис. Тя е по-многобройна от английската и също се противопоставя на президентската диктатура.

Всичко това съответства на международното положение на възникващата гръцка държава — Гърция е под опеката едновременно на трите велики сили (Русия, Англия и Франция). През септември 1827 г. в гръцки води се установяват една английска, една руска и една френска ескадра. Една година по-късно, в края на август 1828 г. в Пелопонес дебаркира контингент френски войски от 3 хиляди души. Резиденция в Гърция имат трима чужди адмирали, командни постове в гръцката армия заемат чужденци, тях ги има и в гръцката държавна администрация. Историографията обикновено оценява това положение с отрицателен знак — користни интереси, имперска политика, чужда намеса и пр.

И това е вярно, но вярно е и това, че Гърция сама не би могла да победи Османската империя и да се организира като национална държава. Нещо повече, и след оттеглянето на османците от част от гръцките земи гърците показват слаби държавотворчески способности, та се налага чужда намеса в учредяването и организацията на тяхната държава. Президентският режим на Каподистрия също не става обединителна сила в гръцкото общество. Напротив, от този режим са недоволни кажи-речи всички: едни заради това, че не получават земя, други заради проруския външнополитически курс на президента, трети заради едноличната президентска диктатура. Самият Панелениум, назначен от президента, се оказва недостатъчно послушен. Възниква силна опозиция, базирана на остров Идра, която се опълчва срещу президентския режим под лозунга за конституция. На всичко отгоре президентът влиза в остър конфликт с рода на водача на маниотите Петро бей Мавромихалис и плаща с живота си — на 6 октомври 1831 г. двама членове на този род го убиват.

Баварократия (1833–1843)

След смъртта на Й. Каподистрия Гърция изпада в положение на безвластие, междуособици, анархия, близка до гражданска война: в избраната Временна управителна комисия от трима души (Августин Каподистрия, брат на убития президент, Т. Колокотронис и Й. Колетис) настъпва разкол — Колетис срещу другите двама. Свиканото Национално събрание също се разцепва — привърженици на Колетис и привърженици на другите двама. Избухват военни стълкновения, през април 1832 г. Августин Каподистрия е принуден да бяга към остров Корфу, една част от страната е под контрола на Колокотронис с неговите поддръжници, друга част — под контрола на Колетис и неговите сили.

В същото време Англия, Франция и Русия търсят избраник за гръцкия престол. За такъв още приживе на Й. Каподистрия те определят Леополд Сакс Кобургготски (протокол на трите сили от З.И. 1830 г.). Недоволен от териториалния обхват на гръцката държава, той обаче отказва да заеме гръцкия престол. Следват нови пазарлъци, които завършват с договор от 7 май 1832 г.: за крал на Гърция се определя 17-годишният Отон, син на баварския крал, който до навършване на пълнолетието си да управлява чрез регентство. По силата на този договор Гърция следва да приеме 3500 баварски войници на своя територия и на издръжка от гръцкия бюджет, които да заместят френските войски в страната. Срещу обезщетение от 12 млн. франка Портата се задължава да отстъпи на Гърция владенията си на юг от линията Волос — Арта. Гърция пък получава заем от 60 млн. франка за посрещане на своите държавни нужди, в това число и за изплащане на предвиденото обезщетение на Портата.

Малолетният крал Отон I пристига в Гърция в началото на февруари 1833 г. заедно с назначеното от баща му регентство и придружаващите го баварски войници и офицери. Първа фигура в регентството и същевременно в политическия живот на Гърция става граф Армансберг. Висшите държавни длъжности в страната се заемат от баварци, назначавани от регентството, въвежда се немският език в гръцката администрация, баварски офицери обучават гръцката армия, баварският военен контингент установява „ред“ чрез усмиряване на селяните и преследване на „размирниците“. Това управление гърците с право наричат „ксенократия“ (управление на чужденци) или още по-точно — „баварократия“ (баварско управление).

Това управление също трудно се справя с положението в Гърция. Хиляди хора търсят места за заселване и земя за обработване, гръцкият износ далеч не покрива разходите по вноса, външнотърговският баланс е пасивен, държавата има дългове, 60-милионният заем не стига, а и вътрешнополитическата криза и борбата за власт не стихват. Баварократията предизвиква всеобщо недоволство, а Колокотронис застава начело на подготовката за преврат, но е заловен и осъден на смърт, след което присъдата му се заменя с 20-годишен затвор. В Пелопонес започва въстание срещу регентството, но и то е потушено. Опозицията обаче се разширява. Нейното основно искане и сега е искането за конституция, респ. за установяване на парламентарно управление в страната.

И все пак баварократията постига определен напредък в управлението на гръцката държава. Още през 1833 г. Гърция е разделена на 10 провинции (номархии), които от своя страна се делят на окръзи (епархии) и околии (деми) начело с назначавани от централната власт управители. Създават се освен това редовни съдилища — околийски, военни, апелативни и върховен съд, а съдопроизводството се основава на римското право. Определено решение получава и църковният въпрос — гръцката църква се отделя от Цариградската патриаршия, кралят назначава петчленен синод като орган за нейното управление, а манастирите с по-малко от 6 монаси се закриват. Прокарва се и закон за оземляване на селяни, предимно бивши участници в гръцката революция, но прилагането му се протака с години и е свързано с много злоупотреби. Дори до 60-те години на XIX век гръцката държава владее 35% от обработваемата земя, само 16% от земеделските семейства са собственици на земите, които обработват. Селяните плащат данък десятък на държавата и 30% от реколтата си в полза на поземления собственик, ако те самите не са собственици.

През 1835 г. крал Отон I навършва пълнолетие и поема властта в свои ръце. Първият регент граф Армансберг става председател на Министерския съвет и получава титлата държавен канцлер. Издава се същевременно прокламация с обещания за реформи, а Колокотронис е амнистиран и пуснат на свобода. По-нататък следват създаване на Държавен съвет, в който се включват най-активните опозиционни водачи, в това число и Колокотронис, преместване на столицата в Атина, женитба на краля, откриване на Атинския университет и т.н. През 1837 г. кралят се освобождава от граф Армансберг и започва да управлява с кралски кабинети, съставени от баварци и гърци. В управлението на страната се включват лица без особено политическо влияние, докато водачите на политическите партии са изпратени като дипломати в чужбина — Маврокордато в Лондон, Колетис в Париж, Андреас Метаксас (водач на руската партия след смъртта на Колокотронис) в Мадрид. През 1838 г. баварският военен контингент напуска гръцка територия — остават само група офицери с високи чинове за обучение и командване на гръцката войска.

Режимът обаче не променя своята същност — Гърция си остава абсолютна монархия с централистично-абсолютистки държавен апарат, командни позиции в който държат чужденци. Освен това има редица трудни нерешени проблеми — оземляване на селяните, модернизация на данъчната система, подобряване на финансите, постигане на вътрешна стабилност и пр. Три са главните теми, които в края на 30-те и началото на 40-те години все по-настойчиво започват да занимават гръцкото общество: първо, премахване на баварократията и „гърцизиране“ на държавата, нейната администрация и въоръжена сила; второ, приемане на конституция и ограничаване на монархическия абсолютизъм, т.е. преход към парламентарно управление на страната; трето, активизиране на външната политика, завършване на националното освобождение на гърците и териториално разширение на гръцката държава.

В целия сложен комплекс от проблеми на държавното строителство централно място заема въпросът за конституция и либерализация на обществено-политическия живот. И ако през втората половина на 30-те години „гърцизирането“ на държавната администрация все пак започва (изтегляне на баварските войски, създаване на Държавен съвет и правителства, доминирани от гърци), то въпросът за конституция е още на мъртва точка — режимът не иска и да чуе за подобно нещо.

Следователно решаването на този въпрос не може да се постигне по пътя на легитимната политическа борба, необходимо е някакво насилие — преврат, въстание, революция? Още по-немислимо е постигане на териториално разширение на Гърция за сметка на Османската империя по мирен начин. Следователно трябва да се води война.

Конституция от 1844 г. и развитие на гръцката държава до началото на 60-те години на XIX век

Към началото на 40-те години абсолютната монархия на Отон I бързо се изчерпва. След оттеглянето на баварските войски нейният репресивен апарат отслабва. В същото време нараства влиянието на опозицията, която чрез своите печатни органи разширява критиката си срещу режима. На нейна страна минават много гръцки офицери и бивши участници във въстанието от 1821 г. Постига се при това единодействие между политическите партии, които започват да действат като трипартийна коалиция. Английската и френската партия се изказват за трансформирането на монархията от абсолютна в конституционна при оставане на династия на Отон на гръцкия престол, а руската — за заменяне на католика Отон с православен крал. Англия и Франция от своя страна също оттеглят подкрепата си за абсолютизма на Отон. Русия е по-резервирана, но това няма особено значение. По-голямо значение в случая имат финансовите трудности на страната: външните дългове нарастват, великите сили налагат ограничения в бюджета, особено в частта за военни разходи, а ответните мерки на краля (отпращане на баварските офицери, уволняване на част от гръцките офицери и намаляване на заплатите на оставащите на военна служба) още повече влошават политическото положение на режима.

В такава обстановка на 2 срещу 3 септември 1843 г. в Атина се извършва преврат: части на атинския гарнизон обграждат кралския дворец; народът масово се присъединява към движението. Навсякъде се произнасят лозунги за конституция; изплашеният крал е принуден да отстъпи; свиква се Държавният съвет, назначава се ново правителство и се обявява, че ще следват избори за Национално събрание, което да приеме конституция на страната.

След този акт политическият живот в Гърция се активизира, има пълна свобода на действие на политическите партии и техните печатни органи, а новото правителство известно време се радва на обща подкрепа. През септември 1843 г. се произвеждат избори за Национално събрание в състав от 260 депутати, в това число 40 души от Тесалия, Епир, Македония и островите Крит и Самос — територии, намиращи се в пределите на Османската империя. Най-силни позиции в Националното събрание има френската партия на Колетис (100 депутати), следвана от руската (80 депутати) и английската (50 депутати). Това Национално събрание изработва и приема отдавна чаканата конституция, публикувана на 30 март 1844 г.

Гръцката конституция от 1844 г. има за образец френската конституция на Юлската монархия от 1830 г. Съгласно тази конституция Гърция става конституционна монархия. Законодателната власт в страната принадлежи на краля и на парламента. Последният се състои от две камари, Камара на депутатите и Сенат. Долната камара се състои от 126 депутати, избирани от граждани, навършили 25-годишна възраст и имащи определен имот или упражняващи независима професия. Горната камара се състои от сенатори с най-малко 40-годишна възраст, назначавани от краля. Изпълнителната власт принадлежи на краля, която той упражнява чрез правителство, отговорно както пред него, така и пред парламента. Законодателната власт се осъществява от несменяеми съдии, назначени от краля. Гражданите са равни пред законите и имат съответни права и свободи. Кралят е глава на държавата, главнокомандващ армията, назначава и сменя държавни служители, помилва осъдени, одобрява или не законите, неговата личност е свещена и неприкосновена. Както се вижда, всичко зависи от монарха, а той от никого.

След прокламирането на конституцията следват парламентарни избори и съставяне на правителство начело с Метаксас и Колетис, водачи съответно на руската и френската партия, докато Маврокордато с неговата проанглийска партия остава в опозиция. През следващата 1845 г. Колетис сам съставя правителство на профренската партия, всестранно подкрепян от краля.

Установява се всъщност авторитарна диктаторска власт на Отон — Колетис, която малко държи сметка за конституцията. Монархията само от формална гледна точка е конституционна, сиреч ограничена, а в действителност си остава абсолютна. След внезапната смърт на Колетис (1847 г.) кралят често сменя правителствата и упражнява властта си напълно в духа на монархически абсолютизъм. Политическата нестабилност се запазва, нараства политическата раздробеност на партийнопо-литическите сили, в държавното строителство на Гърция настъпва период на своеобразна стагнация, която ще се наруши чак в началото на 60-те години. От 1844 г. насетне гърците малко се занимават с вътрешнополитическото развитие на държавата си и нейната модернизация — главно поприще на тяхната мисъл и дейност става националният въпрос.

Национална доктрина и външна политика

Разрушаването на Османската империя и подялбата на нейното балканско наследство поставят на дневен ред въпроса за териториалния обхват на балканските национални държави. Нито една от тях при учредяването си не обединява в своите граници цялата нация, т.е. принципът „за всяка нация — държава“ се спазва, но без да се постига поне приблизително съвпадение между нация, територия и държава (идеално съвпадение между впрочем е и невъзможно, понеже населението на някои области на Балканите е смесено). Османската империя продължава да господства над значителни балкански територии, за които претенции имат вече учредените балкански национални държави (Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния) или такива, които в бъдеще ще се учредяват (България, Албания). Тъкмо довършването на националноосвободителното дело и осъществяването на националното обединение стават главна мисия на отделните балкански национални държави. И те започват да въздействат върху националноосвободителното движение на още несвободните народи, като се стремят да изиграят ролята на освободители и обединители. Възникващите балкански национални държави, също както и националноосвободителното движение на отделните народи, не са в състояние, всяка поотделно, да победят Османската империя (особено след създаването на редовна османска армия) и да осигурят освобождението на „брата роб“ при справедлива подялба на чуждото наследство. Остава перспективата да се обединят усилията на националноосвободителното движение и балканските държави в един освободителен съюз. В балканските национални държави обаче пускат корени и се развиват противоположни и взаимно изключващи се концепции за решаване на балканските проблеми, което пречи за реализирането на тази перспектива. Гърция най-напред пристъпва към формулиране на своя национална програма, в основата на която заляга великодържавната идея. Още Ригас Велестинлис в края на XVIII век предлага създаването на една „Гръцка република“ върху развалините на Османската империя, която да включва в пределите си Средиземноморието, Мала Азия, почти целия Балкански полуостров, в това число Влахия и Молдова, до реките Сава и Уна на северозапад. Макар и да говори за свобода и равенство на Балканите и да апелира за единство и солидарност в борбата срещу османското господство, Ригас е за хегемония на гръцката нация в бъдещата негова република. Той публикува и карта на Гърция и нейните острови, с една част от нейните многобройни колонии в Европа и Мала Азия, която става програма на панелинизма.

Тази програма получава своето по-нататъшно развитие през 40-те години на XIX век. Налага се т.нар. Мегали идея, която обосновава правото на съществуване на голяма гръцка държава, наследник на някогашната Византийска империя, на мястото на пропадащата Османска империя. Един от най-видните радетели на панелинизма от онова време е Й. Колетис. В разпалена реч в гръцкия парламент на 15 януари 1844 г. той заявява: „Кралство Гърция не е цяла Гърция, а само една нейна част — най-малката и най-бедната част на Гърция. Грък е не само този, който живее в кралството, но и този, който живее в Янина, Солун, Серес, Одрин, Цариград, Трапезунд, Крит, Самос… Има два центъра на елинизма — Атина и Цариград. Атина е само столица на кралството. Константинопол е голямата столица, градът, блянът и надеждите на всички елини.“ Поставяйки си като първостепенна задача освобождението на гърците и обединението им в една държава, гръцките правителства от 1844–1845 г. насетне разгръщат активна панелинистична пропаганда. Гръцката външна политика почива върху искането за създаване на Велика Гърция. В унисон с тази политика в гръцкия парламент участват и представители на населението от области под османска власт. Създават се освен това различни организации на гръцка територия и сред гърците извън кралството, развива се широка пропаганда в духа на гръцката Мегали идея, никнат „етерии“, подготвят се въстания, изпращат се чети и пр.

Историографията обикновено обявява гръцката Мегали идея за буржоазна великодържавна идеология и програма. Истината е, че гръцкото общество единодушно застава зад тази идеология и програма и се екзалтира от нея. Доколкото има противоречия или дебати, то те са не по въпроса за крайните й цели, а по въпроса за пътищата и средствата за тяхното Достигане. Управляващите среди в Гърция, а и на Балканите изобщо, всички политически партии и водачи, различни отговорни и неотговорни фактори, съсловия и професии смятат териториалното разширение на своята държава едва ли не като магическо средство, което автоматически ще доведе до всеобщ просперитет и разрешаване на всички проблеми на обществото. Великодържавието става национален комплекс, който колкото обединява (всяка нация поотделно), още повече разединява и противопоставя (народите и държавите една на друга).

Гръцката Мегали идея безусловно и категорично противопоставя Гърция най-напред на Османската империя. Портата протестира против участието на депутати от нейните предели в гръцкия парламент и подсилва военните си активи в Тесалия и Епир, за да ги защитава от гръцки нападения. Отношенията дотолкова се изострят, че се стига до репресивни мерки срещу гърците на османска територия и дори до скъсване на дипломатическите отношения между Цариград и Атина (1847 г.).

По-нататък следва влошаване на отношенията с Англия. Няколко са причините за това: първо, през средата и втората половина на 40-те години се засилва влиянието на Франция в Гърция. Проводник на профренската гръцка политика е самият Колетис — бивш посланик в Париж и кръстник на Мегали идея. От това е недоволна Англия; второ, английската политика е за запазване на целостта на Османската империя, следователно гръцката Мегали идея има не само антиосманска, но и антианглийска насоченост. Налице е в този пункт и сериозно разминаване между Лондон и Париж — Франция води борба за Алжир и други османски провинции, поради което е по-благосклонна към гръцките претенции, докато Англия е твърдо на страната на Портата; трето, от 1815 г. Англия владее Йонийските острови, към чиято съдба Гърция съвсем не е безразлична. През 1848–1849 г. там избухват локални въстания, след потушаването на които англичаните въвеждат военно положение, създават военен съд и произнасят смъртни присъди. Освен това Англия иска да присъедини към групата Йонийски острови под своя власт още два малки острова (Серви и Сапиенца), а Гърция е против, като доказва, че в миналото те не са били венециански, а османски, следователно сега трябва да са част от гръцката територия. Възникват остри спорове и по незначителни поводи — накърнени права на английски поданици на гръцка територия, ограбване на йонийски лодки до бреговете на Гърция и пр.

В крайна сметка отношенията се затягат и през пролетта на 1850 г. Англия пристъпва към брутална блокада на Гърция: английска ескадра акостира в пристанището на Пирея; няколко гръцки търговски кораба са задържани като залог. Англо-гръцкият конфликт обаче излиза на международна сцена — другите две протекторки на Гърция — Русия и Франция — се обявяват против блокадата и отправят протестни ноти до Форин офис. Започват преговори за решаване на споровете, а Англия вдига блокадата. Макар и да показва готовност за приемане на английските искания, Гърция не капитулира, а това издига престижа на крал Отон I и неговото правителство — сега общественото мнение започва да клони към Русия: тя единствена от трите сили протектори води политика на разрушаване на Османската империя, следователно работи в една посока с целите на гръцката Мегали идея; руската дипломация въздейства върху Цариградската патриаршия да приеме отделянето на гръцката църква, в резултат на което се постига окончателното уреждане на гръцкия църковен въпрос (1852 г.). И кралството постепенно се преориентира от профренски към проруски курс на своята външна политика.

Това особено отчетливо се проявява по време на Кримската война. Гръцкото правителство смята, че настъпва момент да се реализира с помощта на Русия ако не изцяло, то поне една част от великогръцката национална доктрина. И на територията на кралството се организират чети начело с офицери от гръцката армия, които се прехвърлят в Епир, Тесалия и Македония, области, които на първо време Атина мисли да присъедини към гръцката територия. През зимата на 1853–1854 г. там действат гръцки отряди, чиято численост достига до около 7 хиляди души. И избухва въстаническо движение, получило най-широк размер в Южен Епир и района на Арта.

На тази гръцка активност, естествено, първа реагира Портата — ултиматум Гърция да спре подкрепата си за въстаниците, прогонване на гръцки поданици от пределите на империята, изпращане на войски за разбиване на гръцките отряди и въстанически сили. Към усилията на Портата се присъединяват европейските противници на Русия: Австрия настоява Русия да прекрати поддръжката си за Гърция, а Англия да вземе мерки за потушаване на въстаническото движение; Англия и Франция — ултиматум гръцкото правителство да прекрати подкрепата си за въстаническите действия, преследване на гръцки кораби, пренасящи оръжие за въстаниците, стоварване на английски и френски войски в пристанището на Пирея и окупация на част от гръцката територия. Крайният резултат от всичко това е вече предопределен — Гърция се подчинява, Русия търпи поражение, а въстаническото движение в Епир, Тесалия и Южна Македония заглъхва, нищо от Мегали идеята още не може да се реализира, на гръцка територия остават англо-френски окупационни войски, а след тяхното изтегляне (1857 г.) там остава да действа до 1859 г. една англо-френска контролна комисия.

Детрониране на крал Отон I. „Коронована демокрация“

Едноличната власт създава много неудобства за тези, които я упражняват — упреците за всички неблагополучия на страната се стоварват само върху тях. Така става и в Гърция — за неуспехите по реализирането на Мегали идеята цялата вина се стоварва върху короната. Крал Отон I е принуден от обстоятелствата да мирува, но въпреки това широки кръгове на гръцката общественост го обвиняват в пасивност, нерешителност и некадърност — националистическите среди са нетърпеливи и искат резултатна активност.

Освен това след Кримската война Гърция е в началото на икономически подем — нараства флотата, увеличава се търговският обмен, богати гърци от пределите на Османската империя влагат капитали в кралството, нараства производството, увеличава се броят на населението (през 1839 г. населението на Кралство Гърция възлиза на 823 хиляди и 773 души, а през 1861 г. — на 1 милион 96 хиляди и 810 души). Заедно с това в политическия живот на страната влиза ново поколение политически лидери и авторитети, които настояват за промени в държавно-политическата система. Става дума всъщност за действително ограничаване на кралската власт, а защо не и за смяна на династията, още повече че крал Отон остава без потомство.

И напрежението започва да расте, като през 1861–1862 г. достига до степен на въоръжени сблъсъци: септември 1861 г. — неуспешен атентат срещу кралицата; февруари 1862 г. — въстание в Навплиои; октомври с.г. — въстание в Артския залив, Патрас и Месолонгион, към което се присъединяват гражданите на Атина, в това число и атинският гарнизон. Движението завършва с победа, кралят е отпратен за Бавария, а в Гърция се съставят регентство и ново правителство. Новите актьори на политическата сцена сега са Димитриос Вулгарис, Константин Канарис, Венизелос Руфос (регенти) и Епаминондас Делигеоргис, Тразивулос Заимис, Александър Кумундурос (правителство). Канарис, Вулгарис, Заимис, Делигеоргис са водачи на безформени партийни групировки, които вече не се отграничават по външнополитически признак както през 30-те и 40-те години.

Веднага след прогонването на Отон Гърция пристъпва към преуреждане на своя държавен статут: избиране на ново Национално събрание, изработване и приемане на нова конституция, настаняване на нов крал на гръцкия престол. През март 1864 г. Националното събрание гласува конституцията, изработена по образеца на тогавашната белгийска конституция — държавата е конституционна монархия при върховния суверенитет на народа, законодателната власт се осъществява от еднокамарно Национално събрание, избирателни права имат мъжете, навършили 21 — годишна възраст и притежаващи определено имущество, изпълнителната власт принадлежи на краля, която той упражнява чрез парламентарно правителство, кралските разпореждания стават валидни само след приподписването им от съответния министър, гражданите се ползват с общопризнатите по онова време права и свободи.

Междувременно се водят преговори за избор на нов крал. Короната последователно се предлага на няколко князе от дребни кралски фамилии в Европа, като същевременно се иска присъединяване на Йонийските острови към Гърция. В крайна сметка на гръцкия престол е избран принц от датския кралски дом, който през октомври 1863 г. пристига в Атина и се коронясва под името Георг I. Новият крал всъщност е английски кандидат и още преди да заеме гръцкия престол, уговаря връщането на Йонийските острови на Гърция — това е цената, която Англия плаща, за да има начело на Гърция свой човек.

Крал Георг I пристига в Гърция на 18-годишна възраст, придружен от своя съветник, датския граф Спонек. Неговото управление съществено се различава както от баварократията, така и от „ограничената“ монархия на Отон I — новият крал не надвишава прерогативите, които има според конституцията от 1864 п, а режима му гърците определят като „коронована демокрация“. Кралският абсолютизъм като етап в развитието на гръцката държавност остава в историята, Гърция влиза в етап на преход към парламентарно управление.

Новияй крал е протестант, но приема престолонаследникът да бъде източноправославен. През 1866 г. се жени за руската княгиня Олга, а през 1868 г. му се ражда син, който получава името Константин и ще наследи гръцкия трон.

Политическият живот в Гърция след династичната промяна от 1863–1864 г. съществено не се променя — нови са само политическите играчи. Правят се избори, съставят се разни изборни коалиции, налице е постоянна административна въртележка — чиновниците се сменят при всяка смяна на правителствата и министрите, а те, правителствата, се сменят често — за времето от 1864 до 1880 г. се произвеждат 9 пъти парламентарни избори и се изреждат 31 правителства.

През първата половина на 60-те години на XIX век Гърция постига и първия си успех по линия на териториалното разширение на гръцката национална държава. През октомври 1863 г. парламентът на йонийските гърци приема решение за присъединяване на Йонийските острови към кралството. След дълги преговори в края на март 1864 г. бива подписан договор, с който се урежда този въпрос: островите се предават на Гърция, като два от тях, Корфу и Паксос, се неутрализират; Гърция поема ангажимент да плаща пенсии и обезщетения на работилите там английски чиновници; остават в сила договорите, които Англия е сключила от името на Йонийските острови, запазват се привилегиите на католиците на островите, от които се ползват дотогава. Английските войски разрушават съществуващите укрепления и напускат островите, а йонийските депутати влизат в гръцкия парламент, който прокламира единството на елините от цял свят.

Това, разбира се, съвсем не задоволява гърците, понеже тяхната Мегали идея има предвид много повече — Крит, Тесалия, Епир, Македония, Цариград, Мала Азия, Черноморието, Тракия и пр. През 60-те години на XIX век на първо място излиза въпросът за присъединяване на о. Крит към кралството, тъй като критските гърци често се бунтуват срещу османското господство на острова. Положението там постоянно е неспокойно. През 1821 г. критските гърци въстават, но са усмирени от египетския васал на султана Мехмед Али. По споразумение между султана и пашата островът се включва в състава на египетския пашалък. През 1840 г. султанът си възвръща „правата“ над него. През средата на XIX век Крит има около 160 хиляди жители, една трета от които са мюсюлмани. Критските гърци са за еносис (присъединяване към Гърция), гръцкото обществено мнение — също, но критските мюсюлмани — не. През 1866 г. за пореден път гърците от острова въстават. Те отправят петиция до Портата с искане за реформи и разширяване на правата им, а когато тази петиция се отхвърля — свикват свое Национално събрание и провъзгласяват присъединяването на острова към Гърция. Гръцкото правителство пряко не се намесва, като обявява „неутралитет“, но в действителност с всички възможни средства подпомага Критското въстание: образуване на комитети за събиране на помощи в пари и оръжие, изпращане на доброволци и офицери от гръцката армия за военно ръководство на въстанието, пренасяне на боеприпаси и храни с гръцки кораби и пр. Освен това гръцкото правителство прави опит да предизвика въстание в Епир, Тесалия и Македония и по този начин да отклони силите на Османската империя от о. Крит.

И този път Гърция не постига целите си — всичко се повтаря както по времето на Кримската война: Портата отправя ултиматум Гърция да прекрати подкрепата си за Критското въстание, великите сили са на страната на султана, а британският флот влиза в пристанището на Пирея. До открита гръцко-турска война не се стига, Гърция се подчинява на външния натиск и прекратява помощта си за въстанието, след тригодишни тежки борби критските гърци слагат оръжие, а Портата обещава да дари поданиците си от острова с „Органически устав“.

Гръцката Мегали идея противопоставя Гърция не само на Портата и силите, които през средата на XIX век държат за целостта на Османската империя. Тя противопоставя гърците и на повечето балкански нации, имащи или още не свои национални държави. На основата на тази идея се ражда гръцкият мегаломански национален стереотип, който съдържа в себе си самочувствието за превъзходство над „другите“ — Гърция е страна с минало величие, пряк наследник на древна Елада и средновековна Византия, тя първа става независима държава на Балканите и първа формулира своята национална доктрина и пр. Следва в случая да се отбележи, че в този гръцки национален стереотип непрекъснато присъстват два компонента: османският фактор като обект на политиката, опасност и конкуренция, от една страна, и славянският фактор като претендент за османското наследство или част от него, от друга. И съвсем естествено отношенията както с Османската империя, така и с балканските национални държави и нации са по-скоро негативни, отколкото позитивни.