Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (20) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

Писарят от Оксфорд беше завършил историята си и поклонниците видяха колко е разстроен. Не искаше да отговаря на повече въпроси, просто легна край огъня и се уви с излинялото си одеяло. И другите го последваха. Това не беше най-спокойната им нощ. Странни, остри звуци пронизваха тишината, в храстите се чуваше неспирно шумолене. Най-накрая Мелничарят се изправи и отиде до дърветата, които гледаха към полето. Върна се и съобщи, че равнината е обляна в лунна светлина, но е сигурен, че е зърнал някакви фигури, които приближавали към тях. Повечето поклонници изпиха още малко вино и ейл и се сгушиха един в друг.

Останалата част от нощта премина спокойно, после слънцето изгря в царственото си великолепие и разпръсна страховете им. Рицарят ги събуди с думите, че следващата нощ ще спрат в един от най-уютните ханове в кралството. Храната беше раздадена — солен бекон, разреден ейл и хляб, който бяха купили от една селска къща. Конете бяха оседлани, вещите събрани и скоро поклонниците се заточиха между дърветата, през полето, към пътя, доволни да напуснат гората.

Бедният свещеник забеляза, че Писарят от Оксфорд се движеше бавно, сякаш не му се тръгваше. Ханджията също изостана, но Писарят така се бавеше, че накрая Ханджията сви рамене и последва останалите. След като изпрати брат си, Орача, напред, Бедният свещеник помогна на Писаря да прибере най-скъпата си принадлежност, опърпан екземпляр от „Метафизика“ на Аристотел.

— Това място ти навява спомени, нали, сър? Писарят кимна.

— Дяволската горичка край Рейвънскрофт е съвсем същата.

— Ами историята ти? — попита Бедният свещеник.

— Всяка дума е истина, отче. — Писарят от Оксфорд пъхна единия си крак в стремето и се обърна към свещеника. — В деня, когато Адам и Мариса умряха, аз потънах в мрак. Не сънувах, а видях всичко, което Биатрис беше видяла и преживяла. — Той се метна на седлото и погледна надолу. — Аз бях благословен, отче. Обичах и бях обичан. Заради тази любов зърнах онова, което става след смъртта. — Той събра юздите. — А щом това стане, какво те интересуват златото или съкровищата? Привилегиите или печалбите? Ние всички ще направим това пътуване, отче, затова трябва винаги да сме готови.

— Ами Биатрис?

— Тя замина в златната светлина заедно с брат Антоний. Не мога да обичам друга жена. Непрестанно виждам очите й и чувам гласа й. Но стига, отче, не се натъжавай. Чудя се какви ли истории ще чуем още.

— Промени ли се животът ти? — Свещеникът хвана юздата си.

— От деня на онова видение, отче, завесата, която разделя живота и смъртта, не се спусна напълно. Дори тук. Миналата нощ усетих друго присъствие. — Той поклати глава. — Но това не ме засяга. Трябва да тръгваме.

Те излязоха измежду дърветата и последваха останалите по лекия наклон. Писарят спря, обърна се и погледна през рамо. Сред дърветата се очертаваха сенчести силуети, които сякаш се взираха в него.