Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (10) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ралф гледаше към двата трупа. Ковчезите бяха положени върху дървени магарета. Тиобалд Вавасур беше извадил стрелата от главата на Биърдсмор и превързал раната. Ралф беше дълбоко потресен. Този млад войник, изпълнен с живот и енергия, така решен да накаже убиеца на своята любима, сега беше само купчина мъртва плът. В ковчега до него лежеше тялото на младия Фулк със синкаво-бяло лице. Въпреки всички усилия на лекаря, очите му не можеха да бъдат затворени; лицето му беше подпухнало, тялото — подгизнало от водата. Отец Ейлред беше опял и двамата, но беше явно, че е на края на силите си. Забравяше думите и ръцете му така трепереха, че Ралф трябваше да му помогне с мирото. Най-накрая сър Ралф го изпрати обратно в стаята му да си почива, после накара Тиобалд да се увери, че свещеникът е добре.

Комендантът потътри ботуша си в тревата.

— Адам, когато отиваш в Малдън, най-добре да закараш и трупа на Фулк.

— Как е бил убит? — попита Адам.

Ралф обърна подпухналия труп и показа покритата с кръв коса.

— Ударили са го по тила.

— Ти добре ли си, Ралф?

— Изкъпах се и се преоблякох. — Ралф се опитваше да бъде смел. — Малко ми се гади от водата в рова, с която се нагълтах, но иначе ще оцелея. — Той се приближи към тях. — Сър Джон, убиецът уцели Биърдсмор, явно се опитваше да убие мен. Лесно ще разберем къде са били всички.

— Вече проверих — отвърна комендантът. — Адам ми помогна. Отец Ейлред е бил в параклиса или поне така твърди. Счупил стъкленицата за причастието и почиствал.

— Но аз излязох от параклиса, точно преди да се срещна с Биърдсмор — каза Ралф — и не го видях.

— Той твърди, че е бил там, а аз видях счупеното стъкло.

— Ами Тиобалд?

— В стаята си, четял книга за алхимията. Ралф го погледна в очите.

— Знам, знам — каза сър Джон. — Аз се разхождах из замъка и разговарях с този-онзи. Лейди Ан беше в стаята си.

— А ти, Адам?

Приятелят му разпери ръце, пръстите му бяха изцапани с мастило.

— Бях в канцеларията заедно с Мариса. Ако отидеш там, ще видиш документите и ръкописите, с които е затрупано писалището ми. Когато вдигнаха тревога, разлях мастило.

— Един от стражите я вдигна — съобщи им сър Джон. — Припичал се на слънце и случайно погледнал през стената. Биърдсмор лежал на земята. Решил, че убиецът е вън от замъка.

— Е — въздъхна Адам, — поне знаем, че Фулк е дошъл тук.

Ралф се отдалечи от ковчезите.

— Подозирам, че онзи, с когото Фулк се е видял, го е изгонил. — Той се удари по челото с опакото на ръката. — Не, не го е направил! Сър Джон, Адам, елате с мен!

Те заобиколиха кулата, прекосиха избуялата овощна градина и стигнаха до Солната кула. Изоставено, пусто място. Къпини и прещип бяха прораснали по чакълестата пътека и се протягаха към стените на кулата така, че почти препречваха вратата, която водеше в нея. Тримата мъже си проправиха път сред тръните, които закачаха панталоните и ботушите им.

Ралф бутна вратата и тя се отвори.

— Трябваше да е заключена! — възкликна сър Джон. — Тази кула не е безопасна!

Ралф се наведе и огледа ключалката.

— Насилена е. Ключалката е ръждясала, резето също. Не е била нужна много сила.

Вътре миришеше на плесен и влага. Огромни паяжини се простираха като гнезда в ъглите. Стълбището беше мръсно, стъпалата се ронеха и бяха покрити с прах. Ралф затърси някакви следи.

— Някой е бил тук, в прахта има следи.

— Безопасно ли е? — попита Адам.

— Ще разберем.

Ралф започна да се изкачва. Стигна първата площадка и отвори вратата на една стая. В другия й край се намираше широката врата-прозорец, която беше видял отвън. Помещението беше запуснато и мрачно. Гипсът беше изпадал от стените и изоставените рогозки миришеха на гнило. Той отиде до прозореца, вдигна резето и отвори капаците, вдишвайки с наслаждение чистия въздух. Под него ровът проблясваше и Ралф се загледа към равнината, обраснала с ниски храсти.

— Мисля, че тук убиецът е донесъл трупа на Фийби, увит в платно. Спуснал го е на тинестия бряг отдолу, прекосил е рова, оставил е тялото в Дяволската горичка и се е върнал по същия път. Било е доста лесно. — Той погледна надолу. — Вероятно е използвал прът или копие, за да затвори вратата зад себе си, когато е слязъл на брега. Оставил го е забито в калта, докато се върне и после е отворил капаците по същия начин. Погледни стените, сър Джон, има достатъчно издатини и дупки. Все едно се е качвал по стълба.

— Същото ли е направил с Фулк? — попита Адам.

— Подозирам. Вероятно убиецът е примамил тук младежа, уж да му плати. — Ралф затвори капаците. — Бърз удар по главата, после е свалил трупа, хвърлил го е в рова и се е върнал обратно.

— Страданието не е притъпило ума ти — усмихна се Адам. — Съгласен съм, сър Джон. — Той огледа изоставеното помещение. — Това място е било свидетел на ужасяващи убийства. — Той започна да обикаля, загледан в пода.

— Едва ли ще откриеш нещо — каза Ралф. — Нашият убиец е твърде хитър и изобретателен, за да остави следи.

— Но как никой не е забелязал това? — отсече сър Джон, влачейки крака, докато раздразнен наместваше бойния си колан. Щастливото му, безоблачно съществуване беше нарушено от кървави убийства и той знаеше, че кралските хора ще му зададат много въпроси, когато пристигнат.

Ралф поклати глава.

— Тази част от замъка е изоставена. До вчера нямаше стражи на стената, освен някой полузаспал часовой, а той е гледал да се настани колкото може по-удобно. Не, убиецът е бил напълно спокоен. — Ралф посочи към прозореца-врата. — Съветвам те да накараш да зарезят и заключат тези капаци. Ако някога нападнат замъка, това е най-слабото ни място. — Той се отправи към вратата.

— Сега накъде? — попита Адам.

Ралф не отговори, съсредоточен върху изкачването на спираловидното стълбище, защото проучваше всяко стъпало. Стаята на най-горния етаж нямаше врата. Той влезе в нея и отиде до двата прозореца — единият срещу него, а другият — на страничната стена. Помещението беше същото като онова, от което бяха излезли току-що, мръсно и запуснато. Резетата на капаците се вдигнаха лесно и той забеляза, че пантите са били смазвани наскоро. Разтвори единия капак и погледна към мястото, където бяха стояли с Биърдсмор. После отиде до прозореца на дясната стена на малката стая. Отвори го и пред него се разкри идеална гледка към рова край стената на замъка.

— Тук е стоял убиецът на Биърдсмор — обяви той. — Първо е стрелял от предния прозорец, а когато побягнах, се е преместил на страничния, откъдето се вижда другата стена.

Сър Джон погледна и през двата прозореца; вятърът рошеше бялата му коса и караше очите му да сълзят.

— Изпратих един войник да огледа отвън. — Той се обърна и се облегна на стената. — Със стрелата, която е убила Биърдсмор, са общо поне пет.

Ралф погледна през прозореца. Войникът му беше харесал и се чувстваше виновен, че преди това го беше подозирал; но от друга страна смъртта му сякаш беше притъпила мъката по Биатрис. Вместо това той изпитваше непреклонно желание да открие убиеца й. Веднъж беше видял да бесят човек и се беше отвратил, но тайно си признаваше, че този път щеше да стои и да се наслаждава, наблюдавайки как животът на убиеца се изцежда от него. Някой в този замък беше наблюдавал срещата му с Биърдсмор при караулното и разходката край рова; някой се беше уплашил, че Биърдсмор ще научи как е бил изнесен трупът на Фийби или къде се намират останките на бедния Фулк.

— Точно така! — възкликна той.

— Какво? — попита Адам.

— Убиецът е искал да убие и Биърдсмор, и мен.

— Защо? — попита сър Джон.

— Не съм сигурен — отвърна предпазливо Ралф. — Но казвам ти, сър Джон, в замъка трябва да бъде обявено военно положение. Всяка кула, всяка порта трябва да се охранява и да се следи не само кой идва, но и кой къде ходи. Освен това трябва да внимаваме, когато сме сами, и какво ядем или пием.

— Сър Джон Грас! Сър Джон Грас! — прозвуча глас от подножието на стълбището.

— Бог да ни пази! Какво има пък сега?

Сър Джон, следван от двамата си писари, се спусна надолу по стълбите. Там стоеше капитанът на стражата с шлем под мишницата.

— Сър Джон, става дума за затворничката Елеонора!

— Не ми казвай, че е избягала!

— Не, сър, мъртва е!

Те изтичаха през тревясалата градина и двора, през моравата до Стрелковата кула. Вратата към килията й беше отворена. Елеонора лежеше на пода с отворена уста и невиждащи очи; тялото й беше сгърчено като парче платно, смачкано и захвърлено. Отец Ейлред седеше на леглото, клатеше се леко напред-назад и тихичко припяваше. Тиобалд беше коленичил до трупа. Когато сър Джон влезе, той поклати глава.

— Мъртва е, сър Джон. Отровена.

— От какво? — обърна се сър Джон към капитана на стражата.

— Сър, тя яде и пи същото като нас.

Ралф отиде до малката масичка, където лежеше чиния с остатъци от храна.

— Вече ги проверих — каза Тиобалд. — Всъщност, когато влязох, два плъха ги довършваха и нищо им нямаше.

— В този замък има достатъчно отрови — забеляза сър Джон. — Използваме ги за плъховете. — Той погледна към Тиобалд. — И разбира се, ти имаш всякакви отрови, нали?

Тиобалд се канеше да възрази разпалено, но Ралф се намеси.

— По-важното е как е умряла прислужницата — каза той. — Казваш, че храната не е отровна?

— Да! — отсече Тиобалд.

Ралф се обърна към стрелците, които стояха на вратата.

— Влизал ли е някой от вас в килията?

— Държахме се настрани от нея — отвърна единият.

— И никой ли не я е посещавал?

— Не. — Стрелецът поклати глава. — Заповедите на коменданта бяха напълно ясни. Тя трябваше да бъде настанена удобно и да не я безпокоим. Единственият път, когато влязох, беше, за да изпразня това. — И той посочи нощното гърне, което се показваше изпод леглото. — Сложих вътре селитра, за да не мирише. С изключение на това, не сме я закачали.

— Кога яде тя за последно?

— Беше около десет часа.

— Преди три часа. — Ралф погледна към зарешетения прозорец, който гледаше към двора на замъка. — Как я намерихте?

— Трупът беше изстинал — намеси се Тиобалд. — Била е мъртва поне от два часа.

— Както казах — отвърна стрелецът, — не сме я безпокоили. Сетих се за гърнето, погледнах през решетката и я видях да лежи там.

— Как, за Бога, е станало това? — попита сър Джон. — Една млада жена е в килията си. Храната и напитките не са отровени и все пак я намират отровена.

Ралф коленичи до трупа и пъхна пръсти в полуотворената уста. Беше леко топла. Опипа венците, разядените зъби. Откри нещо леко сдъвкано и го извади. После отиде до прозореца, като го държеше на върха на пръста си. Помириса го, изтри пръст в стената и поля ръцете си с вода от каната.

— Какво беше? — попита сър Джон.

— Не съм лекар или лечител, но мисля, че това е последното, което е яла. Сладкиш, вероятно марципан.

— Но ние не сме й давали такова нещо! Ралф се взря в решетката.

— Някой от замъка е дошъл до този прозорец. Спечелил е доверието на Елеонора и е пуснал марципан или нещо подобно през решетките. Елеонора би го изяла с удоволствие. Но по-важното е, че се е доверила на онзи, който й го е дал.

— Но кой от замъка я познаваше? — попита Адам.

— Не знам — отвърна уморено Ралф. — Наистина нямам представа. Сър Джон, по-добре наредете да отнесат трупа.

Сър Джон излезе от килията и започна да дава заповеди. Ралф го последва и се прибра в стаята си. Отключи вратата и влезе. Всичко си беше, както го беше оставил. Подуши каната с вино и огледа чашата, преди да седне на масата. Притегли изписан лист пергамент, отвори мастилницата, подостри перото и написа списък с имена. Между тях беше и неговото.

— Много съм объркан — промърмори той. — Почти съм способен да повярвам, че самият аз съм извършил нещо лошо.

Загледа се в имената. Всеки от тях можеше да е бил в кулата през нощта, когато умря Биатрис. Ами Фийби? Ударът по тила й? Да, всеки би могъл да го направи. Ами нападението върху самия него в Дяволската горичка? За това се изискваше известна сила. Бяха го повалили почти в безсъзнание, помнеше, че го влачиха по тревата. Комендантът беше силен мъж. Същото се отнасяше и за Адам. Но Тиобалд и Ейлред?

— Да? — каза той на глас. — И те биха имали сили. Ами нападението върху Фулк? Той затвори очи.

Представяше си как мелничарският син влиза в Солната кула и изкачва стълбите до запуснатата стая. Фулк сигурно е бил доволен от себе си, нетърпелив да получи среброто, с което са щели да откупят мълчанието му. Един удар по тила бе сложил край на това. Ами убийството на Биърдсмор тази сутрин? И Тиобалд, и отец Ейлред бяха служили във войската. Всеки от мъжете в съвета можеше да зареди три-четири арбалета и да стреля с тях. Но смъртта на Елеонора? На кого би се доверила тя?

Ралф подпря глава на ръцете си. Откъде да започне? Припомни си арбалета и броя на изстреляните стрели. Трябваше да прегледа оръжейната. Всички имаха арбалети, неговият стоеше в ъгъла на стаята, но четири, дори пет? Ами лейди Ан? Тя беше висока, здрава жена. Имаше достатъчно сила и за тайните нападения, и арбалетът не й беше чужд. Мариса също не можеше да бъде изключена.

Ралф сложи бойния си колан и излезе от стаята. Първо отиде в оръжейната. Стрелецът, който пазеше оръжията, поклати глава и почеса загорялата си буза.

— Можеш да видиш сам, мастър писарю, макар че сър Джон вече провери. Арбалетите са толкова, колкото бяха и миналата седмица. Никой не е взимал нито арбалет, нито стрели.

— Сигурен ли си?

— Както в това, че говоря с теб. Дори ако самият комендант беше дошъл и поискал четири или пет арбалета, щеше да има въпроси.

След това Ралф посети отец Ейлред в стаята му над параклиса. Въпреки предупрежденията му, вратата не беше заключена, свещеникът спеше на леглото си, а до главата му стоеше пълна до половината чаша вино. След това отиде да потърси Тиобалд и го намери зает в стаята му. Ралф винаги се беше чудил колко разхвърляна е стаята на лекаря. По стената на куки висяха ярки дрехи, изрисувани със странни символи, които според Тиобалд, били знаците на зодиака. На една маса имаше астролабия, от други куки висяха сушени жаби, жабоци и плъхове. Писалището му беше затрупано с шишета, гърненца, и купища ръкописи. Лекарят беше коленичил на пода и душеше буркан, от който се носеше отвратителна миризма.

— Трябва да си заключваш вратата, мастър Вавасур. Лекарят дори не си направи труда да го погледне.

— Ако ми е писано да умра, мастър Ралф, ще умра. Влизай. — Той се изправи и отри пръсти в мръсната си роба. — Знаеш ли, че си единственият човек, който влиза тук, без никога да се оплаче от миризмата? Е, какво искаш?

Ралф огледа стаята.

— Какви са тези отвари и странни миризми? Тиобалд облиза зъбите си.

— Ти си твърде млад и не помниш чумата, Ралф, голямата епидемия. Но по време на пътешествията си срещнах един грък, който учил в Монпелие и Салерно. — Той отиде до прозореца и отвори един капак. — По време на чумата изгубих родителите си, братята и сестрите си. Всички умряха за една седмица. Тогава се заклех, че един ден ще открия лекарство срещу нея.

— Срещу чумата? — възкликна Ралф. — Невъзможно!

— Така казват всички, освен гъркът. Той беше учил при арабите и твърдеше, че заразата се пренася от черните плъхове. Разчисти мръсотията, убий плъховете и заразата ще изчезне с тях. Той ми каза още нещо: ако оставиш мляко да прокисне и после го смесиш с изсушен мъх, ще получиш прах, неприятен и противен на вкус, но ако го дадеш на болен от чума, той ще се излекува.

— Защо тогава не го направиш? — подразни го Ралф.

— Опитах, но с различен успех. Затова се чудя — възможно ли е праховете от умрели изсушени растения да предпазят живите?

Ралф премести астролабията и седна на едно столче.

— Прави ли опити?

— Да, с болни животни. Понякога умират, понякога оживяват. Трябва да бъда внимателен, затова живея в Рейвънскрофт. Много е лесно някой да ме обяви за вещер или магьосник. Сър Джон Грас ме пази. Аз не съм вещер. — Тиобалд посочи към яркосиньото разпятие, прикрепено на стената, точно до вратата. — Служа на Бог Исус по свой начин. Сам направих кръста от дъбово дърво, което взех от Дяволската горичка. Той непрестанно напомня на посетителите ми да помислят, преди да решат да ме обвинят.

Ралф изучаваше дребничкия лекар. Винаги беше смятал Тиобалд Вавасур за безличен на вид и по характер. Сега съжаляваше за надменната си преценка. Тиобалд се стремеше да открие своето съкровище, тайната на медицината и алхимията, както самият Ралф търсеше кръста на Бритнот.

— Но ти едва ли си дошъл да обсъждаме медицината, нали?

— И да, и не — отвърна Ралф.

— Отровата?

— Да, отровата — кимна писарят. — Какво би могло да убие човек толкова бързо?

Тиобалд разпери ръце.

— Погледни тази стая, Ралф. Ако си дошъл да търсиш доказателства, тогава окови ръцете ми и повикай стражата. Тук имам буника, напръстник, беладона, както и два вида арсеник — бял и червен. Понякога заключвам вратата си, понякога — не. Всеки би могъл да влезе и да вземе нещо от гърнетата. Всеки би могъл да отиде и в складовете на замъка и да открие отрова за плъхове и паразити по ъглите. Всяка от отровите, които споменах, би могла да убие онази млада жена — той щракна с пръсти — за броени мигове.

— Толкова бързо?

— Мастър писарю, забрави разказите на трубадурите. В достатъчно количество отровите убиват бързо. — Той подсмъркна, свали кепето си и го остави на пода до себе си. — Мен ли подозираш?

— Някой е спечелил доверието на младата жена — отговори Ралф.

Тиобалд въздъхна.

— Разбирам. Всеки би се доверил на един лекар, нали, Ралф? — Той поклати глава. — Кълна се в гроба на родителите си, не съм говорил с нея.

Ралф го наблюдаваше внимателно.

— Казвам истината — продължи Тиобалд. — И, знаеш ли, Ралф, чувствам се спокоен. Изживях живота си добре. — Той сви рамене и се изправи. — Ако трябва да умра, може би Рейвънскрофт е най-подходящото място на света, където да приключа дните си.

Ралф му поблагодари и излезе.

Долу на двора два от ковчезите бяха натоварени на каруцата, която трябваше да ги откара в селото. Онзи на Биърдсмор щеше да бъде отнесен в параклиса. Сър Джон беше наредил да го обвият с черен покров. Ралф отиде до моравата и спря. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто беше седял до Биатрис през онзи прекрасен слънчев следобед, преди сенките да се спуснат над тях. Сега двама стражи стояха на пост от двете страни на моравата. Ралф спря по средата и се загледа към Дяволската горичка.

— Заради съкровището е — прошепна той и вятърът отнесе думите му. — Кръстът на Бритнот е причина за всичко това.

Спомни си за посещението си в стаята на Тиобалд. Кръстът! Черният кръст на стената! Тиобалд беше казал, че го е издялал от дъб в горичката. Ралф се разсмя. Беше толкова просто! Елементарният отговор на сложната загадка го гледаше от стената на стаята на лекаря. Загадъчният отговор на Сердик „На олтара на твоя и моя Бог“. Езическите олтари били обливани с човешка кръв, а какво правеха с колосаните ленени покривки, когато отслужваха литургия? Но Сердик не беше имал предвид някоя мраморна плоча или покрит с кръв каменен олтар. Подигравал се е с датчаните. Те имаха едно общо нещо: Христос беше умрял на дървен кръст, а езическите жреци често увисваха ритуалните си жертви по клоните на дъбовете.

Ралф овладя вълнението си и се загледа към смълчаната зеленина. Представяше си Сердик, който се оттегля от битката и тръгва насам, към импровизирания заслон, който Бритнот е бил издигнал. Той сигурно е бил пуст, не бил подходящо място, където да скрие скъпоценно съкровище, затова Сердик се обърнал и се върнал в гората. Дали тогава тя е изглеждала като днес? Ралф намръщено се замисли. Никога не бе забелязвал просека в гората. Като момче се беше катерил по големите дъбове; някои от тях имаха кухи стволове. Сердик трябва да е отишъл там. Дъбовете живееха стотици години. Кръстът на Бритнот беше скрит в Дяволската горичка!

Ралф чу някой да го вика и се огледа. Отец Ейлред гледаше към него.

— Ралф — извика той, — ако отслужа литургия в Полунощната кула, ще ми бъдеш ли помощник?

Ралф кимна и без да издава тайната си, забърза надолу по стълбите.

— Кога ще отслужиш литургията?

Отец Ейлред изглеждаше спокоен. Беше се овладял.

— Скоро — отвърна той. — Какво правеше на стената, Ралф? — Той пристъпи към него. — Какво е станало? Лицето ти е бледо, а очите ти пламтят. Разбра ли кой е убиецът?

— Още не, отче, но Бог знае кой е!