Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (19) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ШЕСТА ГЛАВА

Изпълнена с любопитство, Биатрис беше последвала Ралф от Рейвънскрофт тази сутрин. Радваше се, че той се връща на едно от местата, където някъде обичаха да ходят заедно в компанията на Адам и Мариса. Но когато погледна зад себе си, с ужас видя, че Менестрелът със страховития си кон, придружен от Криспин и Клотилда, върви след нея. Нещо повече, странната бакърена светлина беше придобила зловещ нюанс и докато Адам и Мариса вървяха, лъчите на утринното слънце, осветяваха сенките им в кървавочервено.

Брат Антоний седеше под един дъб, сплел ръце като за молитва.

— Какво става? — извика му Биатрис.

— Не знам — отвърна странният човек. — Но чувствам, че истината ще излезе наяве, Биатрис. Моля те, стой близо до Ралф. Той е в смъртна опасност.

И Биатрис видя театъра, който разигра любимият й. Тя седеше до него, изпълнена с ужас, докато се развиваха драматичните събития. Не можеше да повярва, че Адам и Мариса са причина за смъртта й!

— Искаш ли да си отмъстиш? — попита брат Антоний от мястото, където седеше — от другата страна на поляната.

Биатрис погледна към златния кръст в ръката на Ралф. Той блестеше странно. Тя внимателно се вгледа в двамата убийци. Не усети нищо друго, освен жалост за онова, което бяха направили и почувства, че душите им бяха изгубени в огромната пустош, където бродеха само похотта и алчността, подобни на две диви животни. Тя знаеше, че хората на сър Джон са между дърветата, но се боеше да не би Адам да нападне Ралф и помощта да закъснее. Вече не се интересуваше какво ще стане с нея. Стоеше пред Ралф и се молеше да не пострада. Когато краят настъпи, тя извика от радост. Видя Адам да пада с пронизано от стрела гърло. Душата му едва беше напуснала тялото, когато кошмарните призрачни войници излязоха с тропот от сенките, за да го хванат и отведат. Тя последва бягството на Мариса през гората и видя бившата си приятелка да потъва в мочурището, без нито една сила от този или онзи свят да може да й помогне. После видя как душата й се измъкна от блатото и се издигна, само за да бъде заловена от демоните, които беше приютявала, и после всичко свърши. Ралф разговаря със сър Джон, а после, останал сам на поляната, прошепна името й. Биатрис видя и други чудеса. Брат Антоний стоеше наблизо, сребристите дискове кръжаха около него по-големи и по-живи. Блестящите златисти сфери също кръжаха над поляната.

— Какво става? — попита тя. — Брат Антоний, кажи ми.

— Душите на праведните се радват на онова, което стана — отвърна той усмихнат. — Бритнот, Сердик, всички, свързани с безценната реликва, ликуват. За тях последната връзка със земята е прекъсната. А за теб така ли е, Биатрис?

Тя не му обърна внимание, затича се след Ралф и макар той да не го усети, хвана ръката му. От Менестрела, Криспин и Клотилда нямаше и следа. В двора на замъка един рицар, придружен от мъж, облечен в поръбено с кожа палто, показваше някакви документи на сър Джон. Беше й омръзнало от това място, което беше станало свидетел на толкова страдания. Ралф заминаваше, заплахата беше отминала. Той й се беше зарекъл в любов, както и тя на него. Какво повече можеше да направи? Искаше й се да продължи пътя си, да се освободи от всички страхове, да бъде с родителите си. Въпреки това последва Ралф, когато той изкачи стълбите и уморено затвори вратата на стаята си. Напълни чаша вино, изпи го бързо, после легна и загледа към тавана.

— Биатрис Ароунър! — Брат Антоний беше влязъл в стаята. — Време е.

Тя отново погледна към леглото. Ралф шепнеше името й, докато заспиваше.

— Искам да продължа — каза тя, — но преди това искам да се сбогувам.

Брат Антоний се приближи до нея.

— Аз ще дойда с теб, Биатрис. — Лицето му се беше променило, вече не беше весело, но по-гладко, по-младо, а очите му бяха станали пронизително сини.

— Не съм ти благодарила — каза тя. — Кой си ти всъщност?

— Твоят ангел-пазител, Биатрис. — Той посочи към златистата светлина, която се лееше през капаците. — Ще тръгваме ли?

— Искам да се сбогувам. Само една дума. Искам да знае, че съм добре.

Тя очакваше брат Антоний да възрази, но той стисна ръцете й.

— Ти се сражава добре, Биатрис Ароунър. Не се отказа, запази вярата си, затова бъди възнаградена. Легни на леглото и отново целуни Ралф. Сложи ръцете си от двете страни на главата му и се върни към онзи момент, когато падна от стената.

После той отиде до вратата и изчезна. Ралф се беше обърнал настрани, очите му трепкаха. Биатрис се отпусна до него. Тя погали косата му и му каза колко много го обича и колко ще й липсва. Светлината, която проникваше през затворените капаци на прозореца, ставаше все по-силна и заслепяваща. Тя почувства, че трябва да побърза.

— Обичам те и винаги ще те обичам, Ралф. — Пръстите й бяха притиснати до слепоочията му. — Винаги ще те чакам, това си мисля постоянно, откакто паднах от стената.

Ралф осъзнаваше, че е в леглото си, но не искаше да отваря очи. Беше изплашен, че ако го направи, присъствието на жената, която обичаше, щеше да изчезне. Чу я да му разказва за любовта си, усети страстта и настойчивостта й. Беше с нея на стената. Тя се наведе да вземе нещо и след това те започнаха да падат. Но вместо да се събуди, той се озова в двора на замъка, застанал до нея. Сър Джон Грас и останалите тичаха към него. Нищо не се беше променило, освен странната, червеникава светлина, която сякаш обливаше всичко.

— Слушай и гледай — подкани го гласът — какво стана в онзи свят, който съществува успоредно с вашия…