Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (3) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

Биатрис погледна надолу. Бе изпитала такава ужасна болка, сякаш тялото й бе обхванато от буйни пламъци, но нещо не беше както трябва. Сънуваше ли? Беше облечена със същата рокля. Докосна главата си. Вече не чувстваше болка. Косата й все още беше разпусната, дървените обувките бяха на краката й, но пред нея на паважа лежеше тяло с отворени очи. Между устните се стичаше струйка кръв; главата беше отметната по неестествен начин, ръцете — разперени, с разтворени пръсти. Това беше самата тя!

Сигурно сънувам или съм припаднала, помисли си Биатрис. Чу гласове и шум от стъпки. Отвсякъде тичаха хора. Тиобалд Вавасур, отец Ейлред, Адам и Мариса. Всички се събраха около тялото й.

— Няма нищо, добре съм! — извика Биатрис.

Приятелите й не реагираха, а беше сигурна, че е говорила — беше чула собствените си думи и още усещаше студения нощен въздух, макар светлината на лампата да беше придобила странен бронзов цвят и да изглеждаше злокобна.

Появи се Ралф и затича надолу по стълбите. Застана на калдъръма и погледна към малката групичка; устата му безмълвно се отваряше и затваряше.

— Биатрис! — извика той най-сетне. — Биатрис!

Тя се затича да го посрещне, но не можа да го докосне. Той сякаш мина през нея. Сър Джон излезе от кулата, следван от лейди Ан. Биатрис се опита да ги спре, но все едно се опитваше да хване въздуха. Отиде и застана при тях. Ралф се беше навел над тялото й и клатеше глава. Понечи да я вдигне, но отец Ейлред нежно го възпря.

— Тя е мъртва, Ралф. Бог да я прости, мъртва е. Нищо не можем да направим.

Тиобалд беше притиснал ръка до шията й, после потърси пулс на китката й. Биатрис беше ужасена.

— Не съм умряла! — извика тя. — Тук съм! Думите й отекнаха странно в двора.

— Не съм мъртва! — изкрещя Биатрис отново. — Тук съм! Обичам Ралф! Ние ще се женим!

— Трябва да е паднала — каза Адам. — Сигурно се е качила до пътеката на стената да търси Ралф.

Писарят беше скрил лице в ръцете си.

— Отидох в стаята си — прошепна той. — Имах подарък за нея. — Ралф бръкна в кесията си и извади малка брошка във формата на грифон. Беше сребърна, обсипана с дребни стъкълца.

— Прекрасна е — прошепна Биатрис и протегна пръсти, но не можеше да улови подаръка си.

Беше като сън, в който се виждаше как върви, говори, яде и пие.

— Сигурно се е препънала в парапета — каза сър Джон. — Горкото дете, никой не би могъл да оцелее след подобно падане. Тиобалд, отче Ейлред, Адам, да я занесем в параклиса. Ти — посочи той към Биърдсмор, който стоеше недалеч, — видя ли нещо странно?

— Не, сър. Чухме вик и видяхме нещо да пада, неясно очертано в тъмнината.

— Ще я оставим пред олтара в параклиса — присъедини се отец Ейлред.

— Ще облека трупа за погребението — предложи лейди Ан. — Ще измия бедното й тяло и ще й облека една от моите рокли.

— Лято е. — Отец Ейлред потупа Ралф по рамото. — Утре ще отслужа заупокойна литургия. Нямаме избор, Ралф. Трябва да я погребем възможно най-бързо.

Писарят не го слушаше, той не беше на себе си. Лицето му бе пребледняло, устата — отворена, слюнка се стичаше по брадата му. Мариса приближи и го прегърна през кръста.

— Ела — каза тя. — Ела в кухнята. Ще ти дам малко вино.

— Искам да…

— По-добре недей, Ралф. — Гласът на отец Ейлред беше твърд.

Биатрис не можеше да издържи повече. Тя сънуваше! Но как беше възможно това? Виждаше ги. Можеше да усети миризмата на бунище, да вдигне поглед към небето, да почувства вятъра, но сякаш от тях я отделяше стена от дебело прозрачно стъкло. Каквото и да правеше, каквото и да кажеше, никой не я чуваше, нито виждаше.

Сега внимателно полагаха тялото й на импровизирана носилка от платно, привързано за два кола. Изглеждаше като заспала. Някой беше затворил очите й. Биатрис изкрещя силно и падна върху калдъръма. Можеше да мисли само за Ралф. Искаше да го хване за ръката и да му каже колко много го е обичала, колко е искала да му стане съпруга, да останат вечно заедно. Сега с всичко това беше свършено. Те се отдалечаваха, сякаш тя вече не съществуваше.

— Прости ми, Господи! — прошепна тя. — Господи Исусе, Пресвета Дево! Как може да съм мъртва? — Не отиваха ли душите на починалите в Рая, Ада или Чистилището? Не казваше ли така отец Ейлред? Но нищо не се беше променило. Тя беше между живите, но не беше жива.

Биатрис се изправи и си пое дъх. Засмя се. Ако беше мъртва, защо имаше нужда да диша? Искам да се стопля, помисли си и усети горещина, сякаш стоеше пред буйния огън в пивницата „Златната мантия“. Чичо Робърт и леля Катрин! Трябва да им кажа!

Биатрис изтича по калдъръма, но стъпките й не вдигаха никакъв шум. Откри, че може да се движи като насън, без да спира, за да си почине. Мъж на кон излезе от конюшните. Тя спря, уплашена, че конят ще се блъсне в нея, но кон и ездач минаха през нея, без да почувства нищо. Биатрис погледна през рамо и отново видя странната бронзова светлина, сякаш всичко беше боядисано в бакърен цвят. Моравата се беше променила. На мястото на синята постелка, която бяха използвали през деня, сега се издигаше бесилка; на въжето висеше разлагащ се труп със счупен врат и вързани зад гърба ръце. Биатрис изпищя. Един рицар на кон се приближаваше по калдъръма — застрашителна грамада от доспехи и конска плът. Под коничния надочник Биатрис съзря жестоки очи, увиснали мустаци и изкривена уста. Носеше ризница и гамаши, каквито Биатрис никога не беше виждала. И други неща се променяха. Сфери от златиста светлина се движеха напред-назад във въздуха, проблясваха сребърни дискове, които кръжаха над двора на замъка като мехурчета в гореща сапунена вода. Имаше и маса, която тя не беше видяла досега. Върху нея лежеше бял скелет с оголени кости и пречупен врат. Тъмни сенки се носеха край него.

Биатрис се уплаши. Ако беше мъртва, тогава Исус трябваше да й помогне. Дворът на замъка си беше същият и същевременно не беше. Сенки влизаха и излизаха през вратите. Тя приближи стълбите на кулата, после спря. Млад мъж вървеше към нея. Макар че беше нощ, тя успя да различи чертите му — беше кръглолик, гладко избръснат, имаше закачлива уста и весели очи. Облечен беше в старомоден жакет, който стигаше до коленете му, препасан през талията с боен колан. Косата му беше напомадена и сресана назад. Той ходеше наперено и когато мина покрай нея, й се усмихна и намигна.

— Внимавай! — прошепна той и продължи.

Биатрис се обърна бързо. Фигурата изчезна в сгъстяващия се мрак. Значи, помисли си тя, някои хора ме виждат. Загледа се нагоре към парапета.

— Аз не паднах — прошепна Биатрис и докосна главата си отстрани. — Блъснаха ме.

Тя подскочи, когато огромен мастиф със свирепи очи и олигавена муцуна се затича към нея. Застина ужасена, когато звярът скочи, но той само премина през нея и потъна в нощта. Биатрис забърза към вратата на кулата; движеше се толкова бързо, че едва когато влезе, осъзна, че е минала през вратата, без да я отваря. Седеше в подножието на спираловидното стълбище, което водеше нагоре към параклиса.

Затвори очи.

— Наистина съм мъртва — промърмори тя. Отвори уста, нададе ужасяващ сърцераздирателен писък и зачака. Онези в параклиса отгоре би трябвало да я чуят. Някой щеше да дойде, тичайки по стълбите. Но никой не се появи. Тя отново изпищя като душа в смъртна агония.

— Коя си ти?

Биатрис се обърна и погледна с отвращение гротескната фигура пред себе си. Той беше висок над два метра, с плоско, уродливо лице, хлътнали, набраздени бузи и малки бляскави очички под рошав храст от мръсна червена коса. Широк кожен колан опасваше издутия му корем и от него висяха ключове и кама. Ботушите му с високи токове имаха шпори.

— Аз сънувам — прошепна тя и отстъпи.

— Не, не сънуваш. — Той леко наклони глава. — Щом виждаш Черния Малкин, значи не сънуваш, а си мъртва!

Противната му усмивка се стопи, когато ужасяващ писък прониза нощта.

— Какво беше това? — попита Биатрис.

— Лейди Йохана. — На лицето му се изписа тъга. — И тя като теб, и като мен е една от Безплътните.

И той изчезна в стената към Полунощната кула, като подрънкваше с шпорите си. Биатрис се заизкачва по стълбите. Правеше го без усилие; нямаше нужда да спира, за да си поеме дъх. Когато зави за пореден път по спираловидното стълбище, нещо, подобно на монах в мръсно сиво расо, мина покрай нея. Тя зърна бледото му, изпито лице, но той явно не я забеляза.

Биатрис влезе в параклиса. Трупът й лежеше в ковчег, точно зад преградата между нефа и олтара. Отец Ейлред беше коленичил и се молеше. От останалите нямаше и следа. В светлината на примигващите свещи, лицето й изглеждаше бледо, ужасната рана на слепоочието й изпъкваше ярко. Биатрис погледна към дарохранителницата, в която стоеше Светото причастие. Разбира се, ако беше мъртва, добрият Бог щеше да й помогне.

Отиде до стълбите към олтара, възнамерявайки да докосне дарохранителницата, но златистите сфери, чиято ярка светлина беше забелязала долу на двора, наизскачаха навсякъде около нея. Те се събраха и издигнаха непреодолима стена между нея и олтара. Тя се притисна към тях. Почувства се затоплена и щастлива. Усети прекрасен аромат като от скъп парфюм. Далечна песен, смях на деца. Искаше да премине през тази стена от светлина, но не можеше. Вгледа се в нея и откри, че от сферите надничат лица. Детски лица, малки и красиви, косата обграждаше сребърни бузки и очи като сапфири. Притисна се отново, но горещината стана толкова силна, че трябваше да отстъпи.

— Спри дотук! — обади се глас от златната стена. — Не прекрачвай по-напред, докато не ти дойде времето.

Биатрис млъкна.

— Или, ако искаш — гласът се беше превърнал в шепот, — ако наистина го искаш, върви към светлината.

Биатрис направи стъпка напред, но откри, че не може да продължи. Не защото нещо я спираше, а защото си спомни за Ралф, за сватбения си ден, за разходката край самотния парапет и ужасния удар по главата.

Тя се завъртя на пета и изхвръкна от параклиса, слезе по стълбите и изскочи на двора. Там спря, разтревожена, притеснена. Изплака, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че никой няма да я чуе, че никой не може да я види. Така ли щеше да бъде винаги? Беше ли затворена в този странен свят завинаги? Нещо привлече погледа й — сребърен диск от светлина проблесна и изчезна.

Тъмни силуети се скупчиха около нея. Мислите забързано проблясваха през ума й. Сега нямаше проблеми със спомените. Майка й и баща й бяха умрели, когато беше малка, но сега ясно си ги спомняше. Милото, пълничко лице на майка й; баща й, който работеше като тъкач, застанал на вратата на някаква къща с парче плат, преметнато през ръката; денят, когато беше срещнала Ралф, хора, които беше познавала като дете. Сякаш живееше едновременно в миналото и в настоящето. Но тя не беше жива! Стоеше там, в роклята, която си беше облякла сутринта, след като беше измила ръцете и лицето си. Виждаше полите на роклята, маншетите, гривните на китката си, но никой друг не можеше да ги види. Затвори очи. Сега нямаше нищо освен мрак. Колко дълго щеше да трае това объркване?

Биатрис се сепна от дрънчене на вериги. Странна кавалкада минаваше през портата, водена от ужасния рицар, който беше видяла по-рано, яхнал черен боен кон. Сбруята и седлото му бяха сребърни, обточени с копринена нишка. Придружаваше го група ездачи, облечени в кожени дрехи. Те пиеха и ругаеха. Зад тях редица мъже, приковани с обща верига, се движеха из двора на замъка, който пак се беше променил. Сградите, които тя познаваше, бяха изчезнали. Дяволската кавалкада спря и рицарят слезе от коня. Даваше заповеди на език, който тя не разбираше. Гласът му беше остър и гърлен. Накараха затворниците да коленичат и дървените им нашийници бяха свалени. Биатрис с ужас гледаше какво става. Рицарят извади голям двуръчен меч от ножницата, която висеше от рога на седлото му. Биатрис изкрещя, когато той вдигна меча и с едно рязко движение обезглави един от затворниците. Той се движеше покрай редицата като градинар, който кастри рози. Ужасният меч се издигаше и спускаше ритмично. Главите падаха върху калдъръма, шуртеше кръв. Труповете оставаха изправени за миг, после се строполяваха, сгърчени в спазъм.

— Недейте! — изкрещя Биатрис. — В името на Бога, недейте!

Тя притича нататък и се опита да хване ръката на рицаря, но отново остана с празни ръце. Той продължи да сече и да реже. Дворът се пропи от металния дъх на кръвта. Биатрис погледна към нощното небе.

— Какво е това? — извика тя. — Аз съм мъртва и живите не могат да ме видят! Мъртва съм и онези, които са умрели, също не могат да ме видят!

Сигурно е някакъв ужасен кошмар. Тя се затича към стълбите, които водеха към пътеката на стената, откъдето беше паднала и скоро стигна до върха. Там имаше войник на пост. Дрехата му напомняше онази на страховития призрак, когото беше видяла да убива затворниците в двора долу. Тя посегна, но не почувства нищо. Опита се да докосне назъбените укрепления, после се огледа. Крепостната стена беше окъпана в странна бронзова светлина. Ужасите се трупаха един след друг. Трупове висяха на вериги от укрепленията.

Тя затича по пътеката. Вратата към кулата беше отворена. Младежът, когото беше мернала преди, стоеше там и й се усмихваше.

— Пази се! — предупреди я той.

Тя не му обърна внимание. Застана на края на парапета и погледна надолу. Сцената на ужасяващата екзекуция беше изчезнала. Дворът беше какъвто го помнеше; синята постелка още беше разпъната върху тревата. Адам и Мариса стояха до вратата на кулата. Към тях се присъедини отец Ейлред. Един пратеник замина, пришпорвайки коня си, към кулата над подвижния мост. Невероятна мисъл обзе Биатрис. Тя сънуваше и за да го докаже, щеше да скочи от парапета и преди да падне на земята, щеше да се събуди в малкото си легло над пивницата на „Златната мантия“. Щеше да извика и леля Катрин щеше да дойде бързо, да я прегърне и да й каже да не се страхува от кошмарите си.

Биатрис почувства студения нощен въздух върху лицето си. Разпери ръце като птица, която ще полети и скочи в мрака. Стигна до калдъръма. Не почувства болка, нито смазващ удар, нито вкус на кръв в устата си, никакви последни мигове преди смъртта. Все едно просто беше пристъпила напред.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя се обърна. Зад нея стоеше млад мъж. Имаше руса коса, гладко лице и беше облечен изискано в къс жакет, обточен и украсен с кожа, и пъстър панталон с прекалено голяма подплънка отпред. Носеше обувки с дълги заострени върхове, чорапите му бяха навити и закрепени с жартиери под коляното. Държеше в ръка кадифената си наметка, на сребърния му колан висеше украсена със сърма кания за кама. Той вдишваше благоухания от една червеникава топчица, украсена със сребристи и златисти нишки.

— Кой си ти?

Младежът се усмихна. Беше красив като дворянина, който беше минал през Малдън на път за Уестминстър преди няколко месеца. Онзи посетител в „Златната мантия“ имаше арогантни очи и капризно извита уста, но този младеж беше дружелюбен, усмихваше се, разкривайки бели, равни зъби. Той се приближи и тя усети парфюма по дрехите му. Предложи й топчицата. Тя не я взе, но усети аромат на рози, смачкани в прясна вода.

— Кой си ти? — повтори тя. — Къде съм? Можеш ли да ми помогнеш, сър? — Един сребърен диск затрепка на ръба на полезрението й.

— Ти си Биатрис Ароунър. Падна от крепостната стена и умря.

— Това го знам! — отсече Биатрис. — Но какво се случи после? Видях един зъл и жесток рицар. Стоеше на двора и убиваше хора. Един голям мастиф се хвърли срещу мен. Виж! — И тя посочи тъмните фигури, които прелитаха около нея.

— Просто призраци — отвърна младежът.

— Кой си ти? — настоя тя.

— Охо, доста сме сприхави, а? Пламенната Биатрис. Можеш да ме наричаш Криспин.

— Дух ли си, Криспин?

— Аз съм това, което виждаш, Биатрис. Онова, което искаш да бъда.

Тя се почувства неловко. Той седеше пред нея, прекрасен като статуята на Христос в църквата, но мракът край него изглеждаше по-гъст и по-тъмен, а сребърният диск беше изчезнал.

— Не съм паднала — избухна тя, внезапно ядосана. — Бутнаха ме.

— Знам — каза Криспин спокойно.

— А знаеш ли кой го стори?

Той поклати глава.

— Ако знаех, Биатрис, щях да ти кажа. Е, какво мислиш? Още нямаш осемнадесет лета, а погубиха живота ти. Няма Ралф, няма сватба, няма горещи прегръдки и сладки целувки.

— Къде е Ралф? — попита Биатрис. Криспин посочи към Лъвската кула.

— В стаята си. Пи много, Биатрис. Мисли си, че виното ще облекчи болката му и може би е така. С времето ще те забрави. А можеше да бъде толкова по-различно, нали?

— Да! — Гласът й прозвуча като ръмжене, така рязък и изпълнен с омраза, че дори тя беше изненадана.

— Ами чичо Робърт и леля Катрин? Горките настойници, които те отгледаха като собствено дете? Сломени са от скръб. — Криспин отново подуши ароматната смола. — Каква загуба! — прошепна той и я погледна хитро. — Иска ли ти се да си отмъстиш, Биатрис? Аз мога да ти помогна. — И той пристъпи по-наблизо; светлосините му очи бяха изпълнени с доброта, червените му устни бяха разтворени.

Биатрис импулсивно се надигна на пръсти и го целуна. Почувства се странно; от една страна беше привлечена от този красив младеж, но от друга се изплаши от омразата, която думите му пробудиха в нея.

— Ще ти дам още една идея — прошепна Криспин. — Слушай ме внимателно. Ти ли беше истинската жертва?

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли за това. Просто помисли. — Думите му прозвучаха през зъби.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя рязко се обърна. Човекът с веселото лице, когото беше зърнала по-рано, седеше на синята постелка с кръстосани крака.

— Хайде, Биатрис — прошепна той. — Ралф плаче.

— Не му обръщай внимание — обади се Криспин. — Той е лъжец и крадец!

Биатрис отстъпи. Държеше се толкова егоистично. Ралф плачеше, а тя можеше да го утеши. Когато тръгна, очите на Криспин станаха сурови.

— Ще се върна — прошепна тя. — Обещавам ти, но трябва да видя Ралф.

— Разбира се — каза той и се обърна.

Биатрис вече беше в кулата и бързаше нагоре по спираловидното стълбище, съзирайки факлите, танцуващите сенки, гротескните фигури, ужасните миризми и страховитите привидения. Мина през вратата и влезе в малката кръгла стаичка на Ралф. После въздъхна мъчително. Стаята беше толкова позната, изпълнена с мили спомени; рогозките на пода, сплетени от зелени тръстики; малките гърненца с билки, които беше донесла; разпятието на стената; малкия триптих на масата до леглото.

Ралф се беше проснал по гръб. В светлината на засенчената свещ, тя виждаше, че спи, но страните му са мокри от сълзи. Той се раздвижи и трепна, мърморейки си нещо. На пода лежеше чаша в локва разляно вино. Биатрис усети дълбок копнеж. Искаше да се протегне и да го докосне, но не усещаше нищо. Легна до него, сякаш му беше съпруга. Прегърна го и го целуна по бузата, шепнейки името му. Каза му колко много го обича и че така ще бъде винаги. Ралф се раздвижи неспокойно. Прошепна името й, очите му се отвориха и затвориха. После изстена и зарови лице дълбоко във възглавницата си. Биатрис погали косата му и се опита да избърше сълзите по бузите му.

— О, Ралф, Ралф! — прошепна тя. — Скъпи мой! Той се размърда и се обърна. На Биатрис й се искаше също да заплаче.

— Всичко е невидимо — промърмори тя. — Сълзите ми не означават нищо.

Тя си спомни думите на Криспин и пламъкът на гнева и омразата се разгоря. Какво искаше да каже с това, дали тя е била истинската жертва? Тя седна, погледна към разпятието и видя, че сребрист диск светлина кръжи около него. Отмести поглед. Ама че подигравка! Къде беше Раят? Къде беше добрият Бог Исус, ангелите и всички мистерии, на които учеше църквата? Беше изхвърлена като изгнила лодка на брега на застояла река. Можеше само да гледа как водата тече край нея. Колко дълго щеше да продължи това? Завинаги? За цяла вечност ли беше прикована в това съществуване? Тя целуна Ралф по челото и излезе от стаята.

— Е, Биатрис? — Криспин седеше на стълбите. — Всичко е свършено — каза той. — Незабелязано като сълзи в дъжда. Ела.

Той я хвана за ръка и тя не се отдръпна. Отидоха до Полунощната кула и се изкачиха нагоре. Биатрис се намери в стаята на Адам. Двамата с Мариса лежаха напълно облечени и прегърнати. Мариса плачеше. Адам я утешаваше и я галеше по косата.

— Съвсем излишно — промърмори Криспин.

Биатрис изпита пристъп на завист. Тя и Ралф трябваше да лежат така. Защо тя? Защо сега? И преди Криспин да каже нещо друго, тя се обърна и хукна надолу по стълбите. Криспин извика след нея, но той не я интересуваше. Блъсна се в стената и се подхлъзна, но не изпита болка. После спря и се изсмя истерично. Сребърен диск закръжа над нея. Тя го отблъсна с ръка като дете топка. Стигна подножието на кулата и спря. Една жена се изпречи на пътя й. Беше висока, с гарвановочерна коса. Лицето й би било хубаво, ако не беше твърде бледо и прозрачно, със зачервени, втренчени очи. Красивата й рокля от златотъкан брокат беше на петна. Тя злобно погледна Биатрис, отвори уста и изкрещя като диво животно. Биатрис не отстъпи. Жената напредваше. Биатрис се отдръпна, когато усети Зловонието, което се носеше от нея.

— Коя си ти?

— Добре дошла в царството на мъртвите, Биатрис Ароунър. Виж ме и плачи. Лейди Йохана Мандевил, зазидана, за да умре. Сама в мрака. Той не биваше да го прави. Беше жестоко, но никой не му попречи. Никой не ме съжали, докато бях жива, никой не ме пожали и в смъртта. Няма нищо освен вечност от омраза и стаи, пълни с духове.

Биатрис не издържа и побягна от Полунощната кула.