Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (14) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

Ралф влезе в стаята си и се облегна на вратата. Подуши въздуха и отново усети лекия аромат на парфюма на Биатрис. Обзе го безпокойство. Стаята беше мрачна, свещта припламваше под металната си капачка. Чудеше се дали Биатрис е още с него.

— Тук ли си? — извика той, но единственият отговор беше похлопването на капака, разлюлян от вятъра. Ралф отиде до писалището си и се загледа в ръкописите. Нарочно не беше казал, нито написал каквото и да е за откритието си. Независимо от това, беше сигурен, че някой е влизал тук, че е разместил ръкописите, търсейки нещо.

Отвори капаците и се загледа навън. По-късно тази вечер отец Ейлред щеше да отслужи литургия пред входа на Полунощната кула. Всички други бяха заети с работата си, въпреки тягостната атмосфера в Рейвънскрофт. Сега беше най-удобното време да отиде. Ралф взе бойния си колан от куката и го препаса. Сложи наметката си, излезе от стаята и заключи вратата след себе си.

В двора на замъка нямаше никого освен пътуващите цигани. Калайджията изглеждаше доволен, че е тук и благодарен на сър Джон, че има достатъчно съдове, тигани и тенджери, които имат нужда от поправка.

Ралф бързо премина през моравата и влезе в Солната кула. Сър Джон още не беше изпълнил съвета му да защити тази уязвима част от отбраната на замъка. Той изкачи стълбите, като се опитваше да не дава воля на въображението си, но беше трудно. Убиецът сигурно се беше промъкнал тук, носейки арбалетите, които бяха убили Биърдсмор.

Ралф стигна до първата площадка и влезе в стаята. Убиецът беше използвал този голям прозорец, за да измъкне тайно трупа на бедната Фийби от замъка. Сега Ралф смяташе да го използва за своите тайни цели. Отвори големите капаци и внимателно излезе навън. Денят беше облачен и падащият здрач го правеше още по-мрачен. Той спря, за да затвори капаците зад себе си и предпазливо заслиза. Стъпи на калния бряг и бързо прекоси рова. Тръгна през полето, после се обърна. Видя стражата, но единствената опасност беше, ако убиецът също гледаше навън; това щеше да бъде изключително неблагоприятно обстоятелство.

Ралф продължи. Когато стигна дърветата, спря и се ослуша, извади камата си и навлезе навътре в горичката. Тя сигурно беше много стара, в нея имаше букове, клен, и разбира се, огромни дъбове. Той внимателно ги заразглежда. В кой от тях беше скрито съкровището? Един стар лесничей му беше казал веднъж, че дъбовете могат да растат и живеят стотици години и че докато растат, се променят. Дебелите им стволове се цепят, клоните се изкривяват и удължават, гръмотевичните бури и светкавиците ги чупят.

— Мисли! — прошепна Ралф. — Връщаш се от битка. Трябва да скриеш нещо ценно. — Сердик сигурно е бързал, нетърпелив да се завърне на бойното поле. Тогава какво е направил? Копал ли е?

Ралф се усмихна. Едва ли го е направил. Не е имал времето, нито силите и сечивата, за да изкопае дълбока дупка. А и всичко, скрито под земята скоро е щяло да бъде намерено. Ралф се огледа и преброи седем големи дъба, разделени от храсти и други дървета. Не беше ли седем свещено число за древните ритуали, както и за християнството? Седем тайнства. Седем дни в седмицата. Ралф се изправи и започна да обикаля около дърветата. Опита се да се постави на мястото на онзи раздърпан, уморен и изцапан с кръв оръженосец, получил отговорна мисия.

Писарят спря. Сега горичката беше много тиха, сякаш птиците и животните, които живееха тук, се дразнеха от натрапничеството му и тихичко го наблюдаваха от сгъстяващите се сенки. Той застана пред един от древните дъбове и вдигна глава. Започна да се изкачва. Отначало беше трудно. Ожули краката си, издра ръцете си, но най-накрая стигна до ниските клони, които му предоставиха по-добра опора. Той се изкачваше все по-нагоре, докато клоните изтъняха. Погледна по дължината на дебелия ствол. Не се виждаше никаква пукнатина, нито пролука, никаква хралупа или дупка. Канеше се да слезе долу, когато чу тихи гласове и замръзна. Двама мъже бяха влезли откъм другия край на горичката. Носеха качулки и маски, на гърбовете им висяха колчани, държаха лъкове. Бракониери? Престъпници? Те спряха пред него и зашепнаха, събрали глави. Не можеше да различи нито едно лице, нито някакъв отличителен знак. Мъжете прекосиха поляната и изчезнаха сред храстите. Ралф усети, че ръцете го болят. Канеше се да слезе от дървото, когато се появиха още трима и последваха спътниците си през поляната. Ралф опита да се намести възможно най-удобно, благодарен, че клоните и вейките го скриват. Изчака и най-накрая мъжете се върнаха, този път всички заедно. Ралф надникна надолу. Със сигурност не бяха от замъка и не се интересуваха от лов. Изглежда бяха отишли до края на горичката, бяха погледнали към замъка и се бяха върнали.

Трябва да са от селото, помисли Ралф. Той изчака, докато те си тръгнаха, после слезе долу. Кръстът на Бритнот щеше да почака. Изтича през просеката вън от гората и забърза обратно към замъка. Намери Адам във входната кула да разговаря с един от стражата.

— В името на небесата, Ралф, какво е станало?

— Не знам — отвърна писарят, изтривайки потта от лицето си. — Излязох на разходка и… — Той поклати глава. — Ще ми се сър Джон да ме изслуша. В Малдън замислят някакво злодеяние. Къде е комендантът?

Адам сви рамене:

— В покоите си, предполагам. Мога ли да ти помогна?

Ралф кимна.

— Сър Джон може би ще послуша теб. Кажи му, че съм видял селяни, въоръжени с лъкове и стрели, да оглеждат замъка. Настоявам да удвои стражите. Нека всички мъже са в бойна готовност.

— Звучи доста драматично, Ралф!

— В името на Бога, Адам, направи каквото ти казвам! Аз ще огледам Солната кула.

Адам забърза към покоите на сър Джон. Ралф с удоволствие се отърва от въпросителния му поглед; освен това беше притеснен от собственото си лицемерие. Караше коменданта да подготви замъка за отбрана, а безгрижно беше оставил широкия прозорец незарезен. Забърза към Солната кула и се изкачи по стълбите. Сега в стаята беше много тъмно. Капаците, открехнати от вечерния ветрец, позволяваха да влезе малко светлина. Ралф забърза, затвори ги и пусна резето. После се обърна и седна с гръб към стената, опитвайки се да се успокои. Целият плуваше в пот. Изправи се и отново почувства приятния аромат, който лъхаше винаги от Биатрис.

— Тук ли си? — прошепна той. — Наистина ли си до мен?

Ралф усети как по гръбнака му премина тръпка. Винаги беше смятал, че когато някой умре, душата напуска тялото му и отпътува. Какво му беше казал веднъж отец Ейлред? Че някои души бродят в света на здрача, между живота и смъртта? Това ли се беше случило? Нима Биатрис, която го беше обичала толкова страстно, беше отказала да продължи пътя си? Беше ли и сега при него? Сълзи изпълниха очите му. Какво значение имаше дали щеше да намери кръста на Бритнот или не? Истинското съкровище в неговия живот вече го нямаше. И какво щеше да прави, щом всичко това приключеше? В сърцето си знаеше, че не би могъл да остане в Рейвънскрофт. Той винаги щеше да пробужда спомена за Биатрис, а Ралф не можеше да го преживее. За момента трябваше да остане заради убиеца, който дебнеше всички тях; не би могъл да напусне гарнизона в този миг на опасност. Но ако оцелееше, ако преживееше всичко това? Къде щеше да отиде? В колежите на Оксфорд, където да поднови изучаването на великия Аристотел? Ралф си пое дълбоко дъх. Уханието стана още по-силно. Спомни си, че лекарят Тиобалд го беше дестилирал. Ралф прехапа устни. Щеше да поиска още едно гърненце за спомен.

Отиде до вратата. Спомни си за горната стая, откъдето убиецът беше пуснал смъртоносната си стрела и тръгна по разрушените стълби, без да обръща внимание на цвърченето на плъховете, които се разбягваха. Горе беше по-хладно от последния път, капаците не бяха напълно затворени. Той погледна през прозореца. Беше почти мръкнало и откъм Дяволската горичка към замъка нахлуваше мъгла. Отец Ейлред сигурно го чакаше. Прислужниците вече бяха подредили олтара, кръста и светата утвар.

Сър Джон се беше съгласил Ралф да изпълнява ролята на иподякон, но никой друг не трябваше да присъства.

Писарят се върна до вратата и чу шум по стълбите. Плъх? Извади камата и я стисна здраво в потните си ръце. Заслиза внимателно по стълбите, с гръб към стената. Звукът се повтори. Зави по стълбите и се ослуша. Имаше ли тук някой друг? Чуваше биенето на собственото си сърце. Искаше му се да беше взел свещ. Беше ли го видял някой да идва тук? Той преглътна с мъка. На стълбите на кулата беше ужасно студено. Трябваше да се махне оттук. Продължи надолу. Внезапно се подхлъзна и камата му издрънча. Като ругаеше под нос, Ралф клекна и се протегна. Ръката му докосна някаква връв, която приличаше на тетива на натегнат лък. Проследи я до няколко пирона, забити в стената по времето, когато стълбите са имали дървен парапет или ламперия. Връвта беше опъната напряко на стълбите. Ралф опипа по-ниско. Откри друга връв, също така опъната, която преграждаше следващото стъпало. Той ги сряза с камата си и продължи приклекнал, чувствайки се доста неловко, като дете, което се учи да се качва или слиза за първи път по стълби. Стигна дъното и изхвърча от Солната кула.

Спря под едно дърво, прибра камата и изтри потта от лицето си.

— Бог да ти е на помощ, Ралф! — прошепна той. — Ти си глупак, а си мислиш, че разбираш от логика!

Едва не беше попаднал в един от най-старите капани, използвани при отбраната на замък. Някои от спираловидните стълбища бяха опасни и в най-спокойни времена. При всички други случаи щеше да слезе тичешком по стълбите, да се препъне и най-малкото да си счупи ръцете или краката; още по-вероятно беше да си счупи главата или врата. Някой го беше видял да влиза в кулата и веднага го бе последвал. Беше лесно да свалиш тетивата от арбалет или лък и да я вържеш за онези пирони. После всичко беше въпрос на време. Беше имал късмет. Но дали бе късмет или Биатрис беше тук, за да го насочва и пази при всяка стъпка? Ако токът на ботуша му не се беше подхлъзнал, ако не беше изпуснал камата… Ралф потрепери при тази мисъл. Но кой го беше направил? Страхът му беше изместен от гняв, докато тичаше обратно към Полунощната кула.

Сър Джон и Адам стояха на моравата, събрали глави. Капитанът на стражата се разхождаше наблизо. В земята бяха забити колове и към тях прикрепени факли. Комендантът го погледна с очакване.

— Ралф, къде беше?

Той преглътна гневния си отговор.

— Сър Джон, по-интересно е къде са били всички други.

Адам изглеждаше объркан.

— Какво е станало?

— С Адам бяхме заедно, когато те видяхме да пресичаш моравата — каза бързо сър Джон.

— Забелязахте ли някого да отива в Солната кула?

— Не. — Адам поклати глава. — Защо, Ралф, какво се е случило?

— Нищо, нищо — въздъхна Ралф. — Виж, сър Джон, този замък е уязвим. Солната кула не се охранява добре. Голямата врата-прозорец трябва да бъде зазидана.

— Ралф, Ралф, успокой се. Знам, че се случват ужасни неща. Адам казва, че според теб ни грози опасност. Но от кого? Как може група дрипави селяни да превземе замък като този?

— Ами ако в околността има въстаническа армия? — разгорещено отвърна Ралф. — Сър Джон, ти си се бил с французите. Мъжете, които се събират в „Гърнето с мащерка“ в Малдън са синовете на онези, които сразиха каймака на френското рицарство при Креси и Поатие^[1].

— Удвоил съм стражите. Ще се погрижа за Солната кула. — Сър Джон погледна към главната врата. — Ще бъда доволен, когато пристигнат кралските пратеници. Те ще ми дадат съвет какво да правя.

И той отмина, клатейки глава.

— Уморен е — тихичко каза Ралф. — Той е стар и доста уплашен.

— Внимавай с преценката си, Ралф — отвърна Адам. — Сър Джон е войник, той яхва коня и влиза в битка. Не е свикнал да се разправя с тайни убийци и дебнещи престъпници. — Адам пристъпи по-близо, красивото му лице беше загрижено. — Това място не ми харесва, Ралф. Забрави за съкровището на Бритнот. Да се махнем оттук. Ще натоварим вещите си на един кон и ще заминем. Писари като нас винаги ще си намерят доходи и работа.

Ралф се канеше да отговори, когато чу да го викат. Беше отец Ейлред.

— Трябва да вървя.

И като се извини, Ралф тръгна към свещеника.

Отецът изглеждаше уморен и разтревожен. Той дръпна Ралф за ръкава и го заведе в кулата, после заключи вратата и пусна резетата.

— Всичко е готово — каза той. — Сър Джон накара всички да напуснат Полунощната кула.

Ралф се огледа. Предверието беше променено. Всички стенни факли бяха запалени и се бореха с мрака. В подножието на стълбите беше подготвен малък олтар, покрит с ленена покривка. Върху него имаше свещи, малък метален кръст, дървен триптих, молитвеник, потир и поднос с два съда — единият пълен с вино, другият с вода. На малко столче лежаха черно-златистите одежди за заупокойна литургия. На стената над него беше прикрепено разпятие.

— Трябва да започнем сега — каза уморено отец Ейлред. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Как си, отче? Литургията може да почака. Смяташ ли, че това наистина е нужно?

— Тук мъртвите са съвсем близо до нас — дрезгаво каза свещеникът и потърка слепоочието си. — Те се събират. Има зло, което трябва да бъде пречистено, грехове, които крещят да бъдат опростени. Литургията за мъртвите ще хвърли малко светлина, за да освети това ужасно място.

Ралф забрави за собствените си премеждия и помогна на свещеника да се облече. После отец Ейлред застана пред олтара. Поклони се и целуна червения кръст, избродиран в средата на покривката.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух… аз заставам пред Божия олтар — припя той, — пред Бога, който придава радост на моята младост.

Ралф се канеше да отговори, когато прозвуча друг глас, звънлив като камбана.

— Заставам пред Божия олтар, пред Бога, който придава радост на моята младост.

И свещеникът, и писарят замръзнаха. Гласът не беше приятен и звучеше подигравателно.

— Трябва да спрем — настоя Ралф.

— Точно така, писарю, разкарай се — отсече гласът. Две свещи угаснаха.

— Защо двамата не се разкарате и не ни оставите на мира? Какво му е хубавото на този маскарад?

Отец Ейлред спокойно се прекръсти отново и започна литургията. Този път нямаше обидни подмятания. Ралф нервно погледна нагоре. Пламъците на стенните факли се бяха променили; вече не бяха червени и ярки, а слаби и със синкав оттенък. Забеляза колко студено беше станало, както и ужасната миризма, сякаш някой беше разкопал помийна яма. Отец Ейлред остана твърд. Отвори требника и тихо занарежда молитвата, последвана от Посланието. Канеше се да премести требника отдясно на олтара и да вземе Евангелието, когато една от факлите падна от скобата си и едва не улучи олтара.

— Гледай, Ралф! — нареди гласът. — Погледни на стълбите.

Той се подчини и отскочи с ужас. Притъмнялото стълбище беше изчезнало и той седеше в началото на обрасла с гори долина. Беше сигурен, че от двете страни между дърветата се крие цяла войска. Един мъж с товарен кон идваше към него. С всяка стъпка звънчетата на жакета му дрънкаха, сякаш някакво палаво дете беше хванало връзка със звънчета и ги размахваше, само от злобно желание да наруши тишината.

— Не гледай! — прошепна отец Ейлред през рамо. — Ралф, Евангелието от свети Марко.

Ралф откъсна поглед и се загледа в златния кръст на филона на свещеника. Насили се да докосне челото, устните и сърцето си, символичен жест, който показваше, че е готов да слуша и изпълнява предписанията на Евангелието. В кулата настъпи тишина. Отец Ейлред завърши четенето и отиде при причастието. Вдигна хляба и виното. Като насън, Ралф стана да му помогне да измие ръцете си преди освещаването.

Лицето на Ейлред плуваше в пот.

— Спомни си литургията, Ралф — прошепна той. — Не допускай мракът да те уплаши. Кажи псалма с мен.

— „Ще умивам ръцете си в невинност и ще обикалям жертвеника Ти, Господи, за да възвестявам с хвалебствен глас и да разказвам всички Твои чудеса.“^[2]

— Глупаци такива!

Ралф беше сигурен, че гласът е на Биърдсмор.

— Ралф, ти си писар! Кажи на този долнопробен свещеник, че все едно плюе срещу вятъра.

Вратата към кулата се затресе, сякаш мъже с брони се опитваха да нахлуят през нея. Същият звук се носеше и от стълбите, като че ли орда мародери беше проникнала вътре и слизаше надолу с извадени мечове. Ейлред стисна китките на Ралф и го задържа при олтара.

— Остани тук! — прошепна той. — Стой при мен. Ралф беше твърде уплашен, за да се помръдне.

Проехтя какофония от звуци. Хора крещяха, плачеха, стенеха, носеха се остри, ужасни миризми. По стените се появяваха лица, сякаш камъните бяха превърнати в скулптури от невидими ръце. Някъде зави вълк. Ралф погледна нагоре. Стената срещу него беше изчезнала и той отново беше в долината. Зловещата фигура се приближаваше към него. Пред нея се бяха появили два мастифа с очи като адски огньове и оголени свирепи зъби. Ралф почувства някой да го рита в глезена и погледна към свещеника, който държеше причастието в ръцете си.

— Стой до мен, Ралф, и гледай какво държа.

Ралф се подчини. Странните гледки край него ставаха все по-невероятни. Двамата мъже трябваше да се подпрат, за да устоят на силния вятър, който сякаш проникваше през стените. Ралф имаше чувството, че се намира на носа на кораб, който навлиза в буря. Сенки и неясни фигури прелитаха около олтара. Отец Ейлред беше изтощен и говореше тихо, но успя да произнесе свещените думи. Хлябът и виното се превърнаха в свещеното Тяло Христово. Всичко се успокои. Отец Ейлред произнесе молитвата за мъртвите, тържественото призоваване Христос и ангелите му да отведат душите на вярващите, на място, където да намерят мир и покой. След това шумовете утихнаха. Стенните факли се разгоряха. Но точно когато Ралф си мислеше, че вече всичко е приключило, го обзе усещането, че около олтара се затварят врати, които ги обграждат като в клетка. Изпита огромен ужас, сякаш някакво адско изчадие се бе изправило до него. Обзе го пълно отчаяние, чувство, че всичко е безполезно, загуба на време и когато гласът проговори, сякаш идваше от дълбините на неговото собствено сърце.

— Какъв е смисълът, Ралф? Какъв е проклетият смисъл на всичко това? Къде е Биатрис? — Настъпи пауза. — Знаеш къде е тя! Броди из ледената адска пустош. Остави този свещеник да си бърбори!

— Не, това не е вярно! — възкликна внезапно отец Ейлред и обърна бледото си, обляно в пот лице към писаря. — Майка ми е на небето! — промълви той. — Нали така, Ралф?

Писарят отвори уста.

— Пропилях живота си. Все едно да викам насред гробището и да чакам някой да ми отговори. Всичко е напразно.

— Не е напразно! — Ралф усети, че му е трудно да говори. — Изобщо не е напразно, отче!

Свещеникът сякаш се канеше да се отдръпне от олтара. Остави нафората и замръзна, олюлявайки се, сякаш му се искаше да си тръгне, но не можеше.

— Отведи го оттук! — подкани гласът Ралф. — Има нужда от чаша хубав кларет и една засукана женичка!

— Да вървим — изсъска отец Ейлред. — Отслужвам литургия, а Бог не ме чува.

Хорът от гласове се засили, чуха се демонични викове:

— Вървете! Тръгвайте!

Трополенето на стълбите се поднови, стана ужасно студено. Ралф осъзна, че Ейлред е стигнал до славословието. Протегна се и взе потира и нафората. И двете бяха топли.

— Кажи думите! — прошепна той.

Ейлред се олюля, лицето му беше бяло, очите — тъмни локви, изпълнени с болка.

— Кажи думите! — настоя Ралф.

Ейлред се обърна и повърна. Облегна се на стената, кашлящ и плюещ. После тръгна към вратата. Ралф го хвана и го върна обратно. Бутна го към олтара, втренчил поглед в нафората и потира, без да обръща внимание на досадните настоявания на гласа в себе си. После грабна причастието.

— Кажи думите!

— „Чрез Него, в Него и с Него“ — припя отец Ейлред. Ралф вдигна нафората над потира.

— Твое е царството, и силата, и славата, на Отца и Сина и Светия Дух, и сега и винаги, и во веки веков!

Внезапно Ралф почувства топлина и облекчение. Една, две, три сфери от светлина се появиха внезапно, като ярки пламъци на горящи восъчни свещи. Усещането, че е затворен, изчезна. От олтара се понесе приятен аромат. Ейлред въздъхна и продължи литургията. „Отче наш“, целувката на мира^[3], причастието, най-накрая всичко мина спокойно. Ралф помогна на отец Ейлред да приседне на едно столче.

— Какво стана тук? — попита той.

— Не усещаш ли, Ралф?

— Добре ли си, отче?

— Не усещаш ли? — повтори францисканецът. — Колко е топло и спокойно.

— Да — отвърна писарят. — Усещам.

— Когато бях по-млад и хубав — усмихна се отец Ейлред, — бях заклинател. Това не е първият път, когато се изправям срещу демоните.

— Значи не си прост селски свещеник, за какъвто се представяш.

Францисканецът примигна.

— Някога преподавах в Оксфорд. Бях много самоуверен, мислех само за себе си, в сърцето ми нямаше място за Бога. Бях ловец на демони. Веднъж ме извикаха да прогоня зъл дух от една млада жена в Бинси. Не се бях подготвил добре. Не си свърших работата както трябва и тя умря. — Той вдигна очи. — Но оттогава изкупвам вината си. Моля се на свети Томас Бекет. Знаеш, че нашият орден го почита много. Бих искал да отида на поклонение в гробницата му, но съм толкова слаб и грешен. Всяка година си го обещавам и вечно отлагам. Все някога трябва да го направя. — Той изтри очи с опакото на ръката си. — А ако не успея, Ралф?

— Ще успееш — усмихна се Ралф. — И аз ще те придружа.

Отец Ейлред поклати глава.

— Тази вечер узнах една тайна, Ралф. Ще преживея това, но преди Коледа ще умра. Трябва да се приготвя за дългото пътуване, което ми предстои.

Той стана и започна да се съблича. Олюля се, но Ралф го хвана.

— Ела, отче, ще те върна в стаята ти. Ще пийнем по чаша вино.