Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (2) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Замъкът Рейвънскрофт се издигаше върху малка скала, недалеч от река Блекуотър, близо до град Малдън в Есекс. Рейвънскрофт бил построен по времето, когато Бог и светиите му спяли, а Стивън и Матилда^[1] водели безмилостна гражданска война. Бил построен за отбрана и нападение, с квадратна главна кула; която се извисяваше в небето, защитена от висока куртина^[2] с кръгли кули. Голяма кула се извисяваше над портата, до която можеше да се стигне само по подвижния мост над широкия, вонящ крепостен ров. Но през лето Божие 1381-во Биатрис Ароунър, току-що навършила седемнайсет години, не мислеше нито за битки, нито за войни. Беше Майският празник, денят, когато всички жители на Малдън почитаха благословената Дева Мария, чистата Божия свещица, донесла светлина на света.

На различни ливади бяха забити майски стълбове. Бяха пристигнали трубадури и трупи пътуващи артисти; ложи и павилиони бяха издигнати на общинската мера. Волове, прасета, зайци и фазани се печаха на шишове, въртени от потни и намръщени момченца, които бяха получили по пени, за да се грижат месото да не изгори и да го поливат с билки, накиснати в мазнина. И наистина, Малдън беше изпълнен с апетитна миризма на печено месо. Жителите му се бяха пременили и макар следващият ден да беше работен, виното и ейлът се лееха, а вечерта щеше да има бурни танци. Но Биатрис беше решила да пренебрегне всичко това. Беше оставила леля си и чичо си, собственици на кръчмата „Златната мантия“, която се намираше в покрайнините на Малдън и вървеше по прашния път към Рейвънскрофт. Денят й се струваше прекрасен; небето изглеждаше по-синьо, тревата — по-зелена, камбанките — по-едри и въздухът по-наситен със сладкия аромат на ранното лято.

Биатрис беше извадила брашно от дъбовите ракли и опекла хляб и сладки, които сега се намираха в ракитената й кошница, предпазвани от мухите и жегата с влажна ленена кърпа. Днес тя имаше свой празник. Комендантът на замъка сър Джон Грас, съпругата му Ан, отец Ейлред, капеланът, и Тиобалд Вавасур, лекарят, щяха да се присъединят към нея и любимия й, писарят Ралф Мортимър, за обяд на моравата на замъка. Близкият приятел на Ралф, Адам, и неговата съпруга Мариса също бяха поканени.

Биатрис отметна назад дългата си коса — „черна като нощта“, както я описваше Ралф. Би трябвало да носи пребрадка или воал — Катрин, леля й, винаги я караше да го прави — но Биатрис отказваше. Ралф беше написал стихове за косата й, за бялата й кожа и морскосивите й очи. Биатрис беше влюбена. Ралф й беше по-скъп от самия живот. Всички, особено побойниците и контетата, които изпълваха пивницата „Златната мантия“, се чудеха защо. Те оглеждаха Ралф от глава до пети и мърмореха под нос за мухлясалите писари-голтаци, но той не им обръщаше внимание. Беше хубав на вид и добър по душа; имаше късо подстригана тъмна коса и късогледо присвити зелени очи. Биатрис го беше срещнала на Майския панаир преди две години. Отначало леля Катрин и чичо Робърт, официалните й настойници още от дете, се бяха обявили против, но Ралф постепенно ги беше спечелил. Той беше добре възпитан, винаги плащаше онова, което ядеше и пиеше, а от време на време им носеше малки подаръци — восъчна свещ или гърне мед от кошерите на замъка.

Внезапно Биатрис се стресна. Беше стигнала до моста на замъка, без дори да забележи. Пазачът спеше на сянка, свалил шлема си; копието му беше опряно на стената. И защо не? Наистина, селяните от графството бяха заплашвали с бунт и размирици, но днес беше Майският празник, а и сър Джон Грас, стар войник, беше добродушен и не държеше много на дисциплината. Комендантът предпочиташе да остави всички военни проблеми на Биърдсмор, едрия командир на гарнизона. Но къде беше той? Още ли скърбеше за горката Фийби? Кой ли беше убил нещастната млада жена?

Биатрис изхвърли от ума си мрачните мисли и затрополи по моста с дървените си обувки. Мина край малката къщичка на вратаря и пое по виещата се пътека, която водеше към моравата пред главната кула. Над нея гарваните, на които беше наречен замъкът, се спускаха и издигаха на фона на синьото небе. В тревата близо до рова изпищя фазан; сипките, които си бяха свили гнезда по стените, бърбореха свадливо, изпълвайки късната утрин с чуруликането си. Един пътуващ търговец мина край нея, товарният му кон беше отрупан със стока; сигурно беше пътешественик, платил си, за да пренощува в замъка и без съмнение щеше да посети панаира, преди да поеме по прашния път на север към другите градове в Есекс.

Биатрис зави зад ъгъла и спря. Останалите вече се бяха събрали на моравата. Лейди Ан беше постлала синя памучна покривка и поставила възглавнички на столовете, за да се седи удобно. Пред нея беше подредена трапеза, калаените чаши и кани блестяха на слънцето. Подноси и чинии с хляб, студено месо и нарязани плодове, бяха покрити с бели кърпи срещу нахалните мухи, привлечени от купищата тор и изпражнения, струпани до крепостните стени. Биатрис сбърчи нос. Миризмата вече не беше толкова приятна. Ровът беше усоен, водата му мочурлива и както казваше Ралф, често можеше да помиришеш Рейвънскрофт, преди да го видиш.

Биатрис се спотаи в сенките и погледна към събралите се. Ето ги всичките й приятели: сър Джон Грас, със зачервено лице и двойна брадичка, гладко избръснат; с оредяваща бяла коса, изпъкнали сини очи и плътни, чувствени устни. Беше воювал в свитата на Черния принц^[3] във Франция. Съпругата му Ан седеше до него, положила ръка върху облегалката на стола му. Беше облечена в бакърено-златиста рокля, а посивяващата й коса беше скрита под смешна, стърчаща от колосване пребрадка. Жена с остри черти и добри очи, малко по-млада от съпруга си, лейди Ан имаше духа на командир и гарнизонът се боеше повече от нея, отколкото от сър Джон. До нея беше отец Ейлред в кафявото си францисканско расо и плешива като яйце глава. Но, както сам си признаваше, той я компенсираше с буйната си черна брада, която стигаше до гърдите му.

Беше благ човек и добър свещеник. До него седеше Тиобалд Вавасур, лекарят, чиято сива сплъстена коса покриваше ушите му, обрамчила посивялото, уморено лице. Каквото и да беше времето, Тиобалд вечно се оплакваше от студа; дори сега носеше кърпената си червена наметка, обшита с хермелин, с която толкова се гордееше. Той беше истински учен и дори притежаваше очила, за да може да изследва пациентите си по-обстойно. Беше услужлив — дестилираше за нея парфюми от диви цветя. Приятелката й Мариса вечно ги искаше назаем. Тя и Адам също бяха пристигнали и седяха с гръб към Биатрис. Адам беше русокос и синеок, висок и сух като върлина; лицето му изглеждаше сурово, но винаги беше готов да се усмихне или да избухне в смях. Съпругата му Мариса, Мишката, както я наричаше той, беше облечена в обичайното сиво, а кестенявата й коса беше изцяло скрита от бяла колосана шапчица. Ралф винаги твърдеше, че Мариса му прилича повече на монахиня, отколкото на млада влюбена жена. Виночерпецът обикаляше и сър Джон очевидно вече добре беше подпийнал. Ралф се показа на стълбите, които водеха към кулата и инстинктивно погледна насреща.

— Биатрис! — извика той! — Не се крий в сенките като призрак!

Тя вдигна полите на тънката си копринена рокля и забърза през тревата. Всички станаха, за да я поздравят. Лейди Ан, която винаги беше имала слабост към нея, я сграбчи за раменете и я целуна по двете бузи. Сър Джон вдигна чашата си.

— Няма нищо по-прекрасно от хубава жена — произнесе той — на прекрасния Майски празник!

Тиобалд намигна, отец Ейлред я благослови. Ралф, чиито пръсти и лице бяха изцапани с мастило, я хвана под ръка, измъкна кошницата от пръстите й и я сложи на масата.

— Мислех, че никога няма да дойдеш — прошепна той.

— Трябваше да помагам в кръчмата — също така тихичко му отвърна Биатрис. — Леля Катрин има много работа.

Всички насядаха. Биатрис беше до Адам. Мариса се наведе към нея, хубавото й лице сияеше в усмивка.

— Последният ти Майски празник като девойка — промърмори тя.

Биатрис се изчерви. В деня на лятното слънцестоене, 24 юни, тя и Ралф щяха да разменят обети пред вратата на параклиса и да бъдат венчани от отец Ейлред. Сър Джон вече беше обявил, че им е предвидил специална стая в Полунощната кула, присмивайки се на историите на отец Ейлред, че тя била обитавана от духове.

— Те ще са твърде заети, за да се интересуват от това! — беше изревал той, без да се трогва от това, че всички се изчервиха, включително съпругата му. — Пухен дюшек, голямо легло с балдахин, кана хубав кларет и две чаши. Какво друго им трябва на двама влюбени?

Сър Джон вдигна ръка и направи знак на слугите, които чакаха на сянка до стената.

— Хайде, мързеливи негодници! Да ядем, да пием и да благословим този прекрасен Майски празник!

— Ти пи достатъчно за всички ни — отсече лейди Ан.

Сър Джон изсумтя презрително. Слугите напълниха чиниите с хляб, сладки, пилешки бутчета, вкусни наденички, малко лук, бял хляб, бучка масло и ги разнесоха на всички присъстващи, заедно със салфетка и малка купа вода, в която да измият пръстите си. Наляха вино и ейл.

Още не беше станало обяд, затова Биатрис поиска да пие само сладко мляко, като обеща на сър Джон, че ще смени напитката, когато се почувства готова. Отец Ейлред произнесе молитвата, всички изпяха „Аве Мария“ в чест на благословената Дева и обядът започна.

Биатрис откри, че е гладна и между хапките разказа на Мариса клюките от пивницата. Ралф изглеждаше потънал в мислите си.

— Работи ли? — попита го Биатрис.

— Разбира се — разсмя се Адам.

— Но не по делата на замъка — размаха поучително пръст сър Джон. — Търси съкровището на Бритнот.

— Съкровището на Бритнот! — възкликна отец Ейлред.

— О, Ралф, още ли се занимаваш с това? — подигра му се Адам.

— Разкажи ни за него — каза отец Ейлред. — Чувал съм историята и преди, но само откъслечно.

Ралф щеше да откаже, но лейди Ан настоя.

— Хайде, Ралф.

— Това е само легенда. — Ралф бързо ощипа Биатрис по бедрото. — Преди много векове езичниците датчани акостирали при устието на река Блекуотър. Бритнот бил велик граф и поел начело на армията си да ги посрещне. Битката била свирепа. Всъщност, има поема за нея, преписвана и до днес от хронистите. Както и да е, Бритнот отказал да напусне бойното поле и заедно с хората си загинал в боя. На сребърна верижка около врата си той носел скъпоценен кръст. Бил направен от чисто злато и украсен със скъп диамант. Бритнот знаел, че ще умре. Докато хората му събирали щитовете си и се готвели за последната атака, той го свалил от врата си и го дал на един от оръженосците си. Този младеж, чието име било Сердик, трябвало да занесе кръста на съпругата на Бритнот. Той напуснал битката и забързал натам.

— Но спрял тук? — попита сър Джон.

— Да, сър Джон. Сердик спрял тук.

— Но Рейвънскрофт тогава не е бил построен — заяви лейди Ан.

— Не — съгласи се Ралф, — но Бритнот бил построил заслон, където прекарал с хората си нощта преди битката. Сердик бил притеснен. Напускал бойното поле, когато господарят му умирал. Хората можели да кажат, че е взел кръста и е предал Бритнот. Затова го заровил някъде в земите край замъка и отново забързал към бойното поле. Когато Бритнот го видял, се вбесил. — Ти не се подчини на заповедта ми! — извикал той. — Кръв ще се лее и гарваните ще пируват! Аз ще умра тук, както и ти, но духът ти ще пази онзи кръст, докато отново не бъде осветен.

— Какво означава това? — попита Мариса.

— Докато кръстът не бъде намерен и отново благословен — обясни Ралф.

Отец Ейлред изглеждаше мрачен.

— Загинали ли Бритнот и Сердик?

— Да, гръб до гръб в боя. Казват, че Блекуотър текла кървава дни наред след това.

— Ами кръстът? — нетърпеливо попита Тиобалд. Ралф сви рамене.

— Никой не знае. Знае се само… — Той направи пауза за по-голям ефект. — След битката датчаните, които знаели за това съкровище, потърсили трупа на Бритнот. Открили го да лежи до Сердик. Младият оръженосец бил още жив и командирът на датчаните поискал да знае къде е кръстът. Сердик се усмихнал. „На олтара на твоя и моя Бог“. Само това казал, преди и той да умре.

— Какво е искал да каже? — попита отец Ейлред. Ралф се разсмя.

— Ако знаех, отче, щях да намеря съкровището.

— Значи търсиш из ръкописите за следи? — попита свещеникът.

— Легендата съществува в много варианти, предавана от хронист на хронист — обясни Ралф. — Записано е, че дори онези, които са построили този замък, са търсили кръста. Легендите са се умножили. — Той погледна косо към Биатрис. — Първата, която се появила по време на царуването на прадядото на нашия крал, казва, че само влюбени ще открият кръста на Бритнот.

— В такъв случай ти си подходящ за тази работа — засмя се отец Ейлред. — Ралф, Биатрис, с нетърпение очаквам сватбения ви ден. — Облак закри слънцето и францисканецът потръпна. — Чудя се дали Сердик може да ни чуе.

— Напълно възможно е — каза лейди Ан. — Според местните клюки, този замък е обитаван от духове.

— Така ли? — развълнувано попита Мариса.

— Да, и не само от Сердик — обяви Адам, нетърпелив да покаже познанията си. Той отпи от калаената си чаша. — Тук има и други духове.

— Продължавай, разкажи ни — настоя Биатрис, макар да забеляза колко се притесни отец Ейлред.

— Рейвънскрофт бил построен по време, когато разруха и ужас владеели в Есекс — започна Адам. — Замъкът бил собственост на барона-разбойник сър Джефри Мандевил — истинско адско изчадие, звяр в човешки образ. Сър Джефри грабел колкото си искал. Вземал пленници, които били измъчвани от главния му палач, мъж на име Черния Малкин. Нямало нищо, което Малкин да обича повече, от това да гледа как затворниците изпитват непоносима болка. Той използвал инструмента за стискане на палците, диба, колелото за разпъване, леглото с пирони. — Адам сниши глас. — Понякога пълнел тъмниците с изгладнели плъхове.

— Престани! — извика Мариса.

— Но това е истина — каза сър Джон. — Сър Джефри бил сякаш самият дявол. Той построил Полунощната кула. — Комендантът посочи към варовиковата кула в куртината.

— Трябва да призная — заяви отец Ейлред, — че мястото не ми харесва, студено и влажно е. — Той наведе глава и промърмори нещо.

Биатрис беше сигурна, че дочу нещо за „пропъждане на духове“.

— Много си е хубаво даже — присмя му се сър Джон. — Ти просто имаш развито въображение, отче. Както и да е, сър Джефри обичал да напада други имения — той намигна на съпругата си, — търсейки девствена плът, която да задоволи Похотта му, както и злато и сребро, с които да напълни съкровищницата си.

— Ако ти го правеше, щях да ти отрежа ушите! — обади се лейди Ан.

Сър Джон потупа с обич съпругата си по коляното.

— Сър Джефри бил женен за лейди Йохана, красива млада жена. Според легендата, тя се отвращавала от съпруга си. Нали, Ралф?

Писарят кимна.

— Лейди Йохана се влюбила в един млад оръженосец. Когато сър Джефри го нямало, те се срещали в стаята й в Полунощната кула. — Сър Джон хвърли поглед към отец Ейлред. — Е, само за да се утешават взаимно. Един ден сър Джефри се върнал и изненадал любовниците. Лейди Йохана била затворена до края на живота си в тъмницата под кулата Младият оръженосец бил предаден на Черния Малкин. Дни наред адското изчадие измъчвало младежа в стая до килията на лейди Йохана. Тя трябвало да седи и да слуша неговите викове и писъци. — Сър Джон се облегна и изпи виното си.

— Довърши де! — нетърпеливо го подкани лейди Ан.

Сър Джон не се нуждаеше от допълнително окуражаване.

— Една нощ писъците спрели — произнесе той зловещо. — Лейди Йохана, която дни наред била оставена без храна и вода, получила месо и чаша вино. Били й подадени през малък отвор в стената. Трябвало да изяде месото, да изпие виното и да върне обратно чинията. Това продължило месеци наред. Храната и виното й били давани винаги, точно когато камбаните биели полунощ.

— Мисля, че знам какво ще кажеш — Мариса притисна пръсти до устата си и се сгуши по-близо до Адам.

— Една нощ спрели да й дават месо и вино. Лейди Йохана погледнала през тесния отвор на килията и помолила съпруга си да я освободи. „О, не“ — отвърнал злодеят. „В полунощ ще зазидам напълно тази стена. Повече няма да получиш нито храна, нито вино.“

— Внимавай как ще разкажеш тази част — предупреди го лейди Ан.

— Лейди Йохана попитала защо и онази дяволска издънка й казала истината. Месото, което била яла, било осолената плът на любимия й, когото Черният Малкин бил разкъсал на парчета, а чашата, от която пиела виното, била направена от черепа на мъртвеца.

— О, не! — възкликна Биатрис. — Сър Джон, това е ужасна история!

Сър Джон отпи от чашата си и облиза устни.

— Затова я наричат Полунощната кула. Всяка година, в деня на смъртта на лейди Йохана, можете да чуете ужасните й предсмъртни писъци, защото умът й я изоставил, преди духът да напусне тялото й.

— Съществува ли още килията? — попита Мариса.

— Възможно е. — Очите на сър Джон се разшириха. — В онази част сега има складове, коридори и галерии. Никой досега не я е оглеждал, никой не знае какво може да се крие там.

— Достатъчно — заяви лейди Ан. — Ще уплашиш всички ни. Днес е Майският празник!

Разговорът се обърна към други събития. Отец Ейлред изрази загриженост от размириците в Малдън и околните села, където селяните се бунтуваха и кипеше недоволство заради данъците, наложени им от великите лордове, които плащаха ниски надници и ги закрепостяваха към земята си.

— Това е простолюдието — каза отец Ейлред. — А подобно недоволство очевидно се разпространява като огън в стърнище и из околните графства. Говори се за голям бунт, за армия от селяци, по-многобройна от есенните листа, която се събрала и напредвала към Лондон.

— Ако това стане — каза решително сър Джон, потупвайки дръжката на камата си, — Рейвънскрофт ще спусне решетката на крепостната порта и ще вдигне подвижния мост. — Той се огледа. — Тук всички сме кралски войници. Ако черното знаме на бунта се развее, ще направим всичко възможно, за да защитим правата на краля.

— Но те са просто бедняци — възрази отец Ейлред. — Децата им слабеят, коремчетата им са издути от глад.

— Знам, знам. — Сър Джон беше добър човек и Биатрис виждаше, че наистина е разтревожен. — Правя всичко, което мога. Давам им зърно от складовете и съм предупредил бирника да не им дере кожите.

— Слава Богу, че тази личност не празнува с нас! — отсече лейди Ан.

Всички се съгласиха. Преди седмица в замъка беше пристигнал лондонският бирник Гудман Уинтроп: дългурест, оплешивяващ индивид, облечен в сива кадифена роба и кожени ботуши за езда с високи токове. Гудман Уинтроп беше правник, изпратен от Хазната, за да събере поголовния данък от Рейвънскрофт, Малдън и околностите. Кисел и непреклонен човек, който се наслаждаваше на задачата си, той беше придружаван от писар и четирима кралски стрелци. Беше помолил за подслон в замъка Рейвънскрофт и сър Джон колебливо се беше съгласил, но при условие, че Гудман Уинтроп няма да започне събирането на данъците преди Майския празник. Сър Джон беше дал на него и свитата му стаи близо до кулата над входа, които гледаха към рова.

— Може би миризмата ще го прогони — забеляза той. — В живота си не съм срещал по-мизерен страхливец.

За щастие, Гудман не им досаждаше.

— Имаше нахалството да се опита да се самопокани на празника ни — изръмжа сър Джон. — Казах му да отиде на общинската мера. Сигурен съм, че добрите граждани на Малдън ще му организират такова посрещане, че никога няма да го забрави.

— Той също много се интересува от легендата — забеляза Адам. — Миналата неделя, точно след като се бяхме събрали за вечерня в параклиса, ме дръпна настрани. Беше се нагълтал с истории за кръста на Бритнот. Аз ти казах, Ралф. Дори е прегледал ръкописите в съдебния архив, за да види дали не е споменат там.

Ралф, чието лице, беше поруменяло от виното, се задави от смущение и се почеса по носа.

— Гудман Уинтроп да си гледа данъците. Аз съм много по-близо до съкровището, отколкото ще стигне който и да е друг.

Лейди Ан се приведе напред.

— Ралф, наистина ли смяташ, че можеш да го намериш?

Писарят се притесни.

— Просто се пошегувах — заекна той. — Мастър^[4] Уинтроп може да използва дългия си нос за по-добри цели — добави той бързо, за да отклони вниманието от себе си. — Имам предвид убийството на горката Фийби.

Думите му предизвикаха внезапна тишина.

— Горката Фийби! — повтори отец Ейлред. Сър Джон стисна устни и кимна сериозно.

— Ужасно убийство. Войникът, който намери тялото й, още не може да се съвземе. И Биърдсмор не е на себе си от гняв и мъка.

Всички седяха мълчаливо. Преди три дни Фийби, прислужница от замъка, закръглена, жизнерадостна девойка, беше тръгнала към бедната къщичка на родителите си, на главния път за Малдън. Тъй като не се беше прибрала, баща й бе дошъл в замъка на следващата сутрин да я търси. Полудял от тревога, командирът на гарнизона Биърдсмор се бе заел със случая. Предишната вечер той беше стоял на пост и не беше забелязал Фийби да тръгва. Беше сигурен, че любимата му е още в замъка. Все пак, организираха издирване и скоро тялото на Фийби беше открито в Дяволската горичка — китка вековни дъбове, която се намираше съвсем близо до замъка. Гърлото й беше прерязано от ухо до ухо и беше явно, както беше казал Тиобалд Вавасур, че е била нападната и зверски пребита, преди да я убият.

— Кой би причинил това на бедното момиче? — питаше се отец Ейлред.

— Аз… — Биатрис се загледа към старата каменохвъргачка, която лежеше на една страна в далечния край на моравата.

— Продължавай, Биатрис — подкани я Ралф. — Разкажи на сър Джон.

— Когато си тръгнах в понеделник — каза тя, — ми се стори, че видях някого близо до Дяволската горичка. Беше с наметка и качулка, би могъл да е всеки.

— Пътищата са пълни с бандити и разбойници — забеляза сър Джон. — Хора без земя, които живеят на гърба на по-слабите.

Ралф поклати глава.

— Пътят откъм замъка е доста оживен. Който и да е убил Фийби, е трябвало първо да я примами в горичката; никой непознат не би успял.

— Искаш да кажеш, че Фийби е отишла в горичката по своя воля, за да се срещне с някого — с човека, когото Биатрис е видяла — който после я е убил?

— Може би — отвърна Ралф.

— Всичко това е много обезпокоително. — Отец Ейлред беше пребледнял и разтревожен. — Убийството на Фийби, клетвата за отмъщение на Биърдсмор и онова свърталище на недоволници — „Гърнето с мащерка“.

Той говореше за една кръчма в Малдън, известна като място, където се събираха бунтари.

— Всички били потресени от изчезването на Фулк, мелничарския син.

— Какво му се е случило?

— Никой не знае. Казват, че дошъл в Рейвънскрофт и оттогава никой не го е виждал.

— О, стига вече сме говорили за такива неща. — Лейди Ан се изправи. — Бирници, вещици, призраци, убийства! Приготвила съм нещо специално.

— Отлично! — Ралф потърка корема си, сиренето с подправки, специалитетът на лейди Ан, беше прочуто.

— А за след това — каза тя — има медени сладки. Всички ги обичате, нали?

Така си беше, а пък сър Джон, който искаше всички да са в добро настроение, каза, че ще поднесе от рейнското вино, което се охлаждаше в избите на замъка.

Адам извади флейтата си и Ралф изпя химна в чест на Дева Мария, „Maria Dulcus Mater“, със силния си глас, който отлично се съчетаваше със свиренето на Адам. Следобедът напредваше. Всеки от гостите трябваше да изпее песен или да каже стихотворение. Слънцето започна да залязва. Мангали на колела бяха запалени и изкарани навън, катранени факли бяха прикрепени към забитите в земята колове. Пламъците им съскаха и танцуваха в нощния въздух.

— Ще празнуваме безкрай — обяви сър Джон, — докато се напразнуваме. После лейди Ан ще ни сервира марципан.

— Мисля, че е време за почивка — каза Тиобалд. — За кратка разходка, разчистване на съдовете и масите, а марципанът — после. След това можем да поседим тук и да се плашим с истории за призраци.

— Хайде! — повика лейди Ан Мариса и Биатрис. — Помогнете ми да занесем тези съдове в кухнята. Там прислужниците ще ги измият.

Ралф ощипа Биатрис по опакото на ръката.

— Аз ще се разходя покрай парапета. — Той посочи пустата улица за стражата високо на стената. — Нощният въздух е винаги ободряващ.

Биатрис и Мариса помогнаха на лейди Ан да събере чашите, празните купи и кани и да ги занесе в стаята в основата на кулата. Миячите бяха приготвили малки казанчета с гореща вода, за да накиснат съдовете и да ги измият. Биатрис побъбри известно време с Мариса, после се върна на моравата. Сега тя беше пуста. Гостите се бяха разпръснали — да се измият или просто да се поразтъпчат за по-добро храносмилане. Биатрис стоеше и се взираше в голямата синя постелка, светналите факли от всички страни, чиито пламъци хвърляха зловещи сенки. Тя потисна внезапна тръпка. Вече нямаше празник. Нямаше веселие. Мястото сякаш беше обсебено от духове. Тя погледна към Полунощната кула и се зачуди какви ли ужаси бродят из нея. Забеляза, че пътеката на стената беше тъмна; факлата, която трябваше да гори там, сигурно беше паднала и угаснала.

— Ще се кача горе — реши Биатрис. — Ще ми бъде приятно да се поразходя с Ралф и да усетя нощния хлад.

Тя забърза по стълбите. Високо на стената вятърът шибна косата й. Биатрис се вгледа над рова към Дяволската горичка, където големите дъбове се издигаха като вкаменени чудовища на фона на нощното небе. Какви ли тайни криеха, чудеше се тя. Ралф трябваше да е тук. Тя забърза, напомняйки си да не поглежда нито вляво, нито вдясно. Ралф я беше научил на това „Никога не гледай надолу и няма да ти се завие свят“, беше я посъветвал той. Вратата към Полунощната кула беше отворена и тя съзря някаква фигура, после нещо падна пред нея и иззвъня като звънче на фея.

С монети ли я замерваше някой? Биатрис се наведе да види. Чу шум от стъпки и когато вдигна глава, ужасен удар в слепоочието я запрати в нощния мрак. Тялото й се стовари върху калдъръма под кулата.