Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (4) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

Озова се на пътеката, която тръгваше от входната кула. Звездите над нея светеха ярко, сребристата луна потъваше и изплуваше от облаците, но това не беше обичайната синьо-черна провинциална нощ. Равнината, Дяволската горичка и стените на Рейвънскрофт бяха окъпани в призрачното бронзово сияние, което приличаше на светлина, отразена в меден съд. Тишината също беше странна, не типичното селско спокойствие посред нощ, а някак заплашителна, като че ли други духове бродеха зад завесите на нощта, готови да изскочат. Биатрис спря и погледна назад към замъка. Беше минавала оттук и преди, погълната от мисли за Ралф, Майския празник и, разбира се, сватбата си. Замъкът винаги й беше изглеждал уютен с познатите кули и бойници. Сега й изглеждаше чужд. Там, където имаше прозорци, сега виждаше неизмазани тухли; странни емблеми и знамена се развяваха от бастионите и призрачни светлини блестяха на върха на кулите.

Група конници изскочи от Дяволската горичка като ято прилепи, литнало под луната. Те се насочиха към подвижния мост, забавено като призрачна кавалкада — или по-скоро като спомен за нещата, каквито са били някога, а не в реалността, която тя беше напуснала. Странни викове я накараха да вдигне поглед към небето и тя видя подобни на гъски силуети да прелитат между облаците. В Дяволската горичка горяха огньове, силни викове и крясъци се чуваха от мрака отдясно на Биатрис. Тя се уплаши, после се разсмя.

— Ако сънувам — промърмори, — тогава ще се събудя и ще видя, че това са просто призраци. А ако съм наистина мъртва и разделена с Ралф, какво по-лошо би могло да ми се случи?

Тя продължи и стигна до кръстопътя. Разпозна го веднага, макар да не беше виждала преди бесилката, която се извисяваше на фона на нощното небе, нито зловещия труп, който висеше на вериги от ръждясалата кука. Под нея млада жена, чиито червени коси стигаха до раменете, облечена в бяла риза, гледаше с ужас голямото кърваво петно на гърдите си. Когато Биатрис се приближи, тя вдигна глава.

— Коя си ти? — попита младата жена. Лицето й беше призрачно-бяло, очите й бяха като на умряла риба, бледата кожа на ръцете й беше изцапана с прах и кал.

— Аз съм Биатрис Ароунър.

— А аз съм Етелдреда. — Тя видя учудването, изписано на лицето на Биатрис. — Ние можем да се виждаме, да говорим и да се чуваме. — Етелдреда се усмихна и разкри почернелите си зъби. — Но не принадлежим нито на света на живите, нито на царството на мъртвите.

— Защо не си тръгнеш? — попита Биатрис.

Чу думите си, но осъзна, че говори като насън.

— Не мога — изстена Етелдреда. — Мина толкова време, а все едно беше вчера. Коя година сме?

Биатрис се втренчи в нея.

— Не съм сигурна.

— Добре, кой е крал?

— Младият Ричард царува в Уестминстър. — Биатрис си спомни прокламацията, прочетена в енорийската църква преди четири години, след като старият крал беше умрял. — Сега сме лето Божие 1381-во.

— Младият Ричард? — Етелдреда я зяпна учудено; устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо. — Толкова бързо ли минава времето? В енорийската църква отец Бърнард държа проповед срещу крал Джон.

— Крал Джон ли? Но той е живял преди много години. Старците разказваха за него. Как е преминал през Есекс и изгубил съкровището си в Уош.

— Къде е това? — попита Етелдреда.

— На север — отвърна Биатрис. — Там, където морето залива полята.

Етелдреда кимна.

— Да — прошепна тя. — а аз се удавих в Блекуотър. Бях прелъстена от Саймън, стюарда. — Мъртвите й очи се напълниха със сълзи. — Обеща ми да се оженим. Беше на Майския празник, пиехме ейл. После ме отхвърли и ми се присмя заедно с другите мъже. Избягах от панаира и отидох при реката. Помня само как скочих, водата изпълни носа и устата ми. Дори тогава не ми се искаше да умра. Но те извадиха трупа ми, прободоха с кол сърцето ми и ме заровиха тук, на кръстопътя.

— Защо не се махнеш? — съчувствено я попита Биатрис. — Ела. — И тя протегна ръка.

Етелдреда се извърна.

— Не мога — отвърна тя уморено. — И няма да го направя. Ако остана тук, може би те ще се върнат. Ако чакам достатъчно дълго Саймън, стюарда, той ще мине оттук и аз ще поговоря с него за несправедливите му думи.

Биатрис поклати глава.

— Но това е минало.

Етелдреда отмести поглед към мрака встрани, без да отговори.

Биатрис продължи пътя си. Стигна селската църква „Сейнт Дънстън“ и спря при страничната врата, загледана в гробището. Сега то беше изпълнено с фигури и сенки. Скръбни викове кънтяха като писъци на диви гъски през есента. Тя забърза, уплашена да не бъде задържана между подобните на Етелдреда.

Стигна главната улица, щастлива, че се намира на познато място. Ето я къщата на тъкача Търстън, на Уолтър пивоваря и „Гърнето с мащерка“, пивницата, която се ползваше с лошо име. Капаците й бяха разтворени, песни, светлини и говор разкъсваха мрака. Биатрис спря. Не беше сигурна дали вижда нещата такива, каквито бяха или се бе озовала в миналото. Вратата се отвори и Гудман Уинтроп се измъкна, олюлявайки се, прегърнал с една ръка кръчмарската прислужница, докато с другата бъркаше в мръсния й, дълбоко изрязан корсаж и галеше гърдите й, опитвайки се да я целуне. Жената се изсмя високо и го поведе нанякъде. Гудман Уинтроп беше прекалил с ейла. Ако не беше спътницата му, той щеше да падне по очи. Беше бирник, но беше дошъл без охрана в селото да вечеря сред враговете си. Да не би да си мислеше, че на Майския празник всичко се забравя? Разтревожена, Биатрис последва олюляващата се двойка. От време на време те спираха, за да може Уинтроп да си възвърне равновесието.

— Внимателно, сър! — извика Биатрис.

Мракът около Гудман Уинтроп беше по-тъмен от нощта. Тя затича след него. Той шепнеше мръсотии на ухото на прислужницата и се опитваше да я убеди да отиде с него в замъка. Момичето се преструваше на невинна девойка. Биатрис се почувства едновременно натъжена и виновна. Трябваше да поканят Гудман Уинтроп на тяхното тържество. Все пак, той беше гост на Рейвънскрофт. Трябваше да празнува с тях, а не с тези от градчето; навярно затова се беше почувствал самотен и беше позволил на ейла и обидата да вземат връх над разума му. Двойката спря под табелата на аптекаря.

— Ела с мен — завалено каза Уинтроп. Младата жена се захили.

— Там имам сребро — дрезгаво каза бирникът. — Сребро, което ще зарадва сърцето ти, ако си вдигнеш фустите.

Прислужницата продължи да го води. Биатрис ги следваше, вече сериозно разтревожена, забравила за собствените си несгоди. Стигнаха до началото на една улица. Жената се освободи от ръцете на бирника и отстъпи. Гудман се обърна и протегна ръце.

— Ела тук! — Той се олюля. — Ела при Гудман.

Двамата мъже, които излязоха от улицата, бяха маскирани и с качулки, но дългите им ножове проблясваха в мрака. Биатрис изпищя, но това не промени нищо. Убийците на Гудман вече бяха до него. Той падна на колене със забит нож в гърба, кръв шурна от устата му. После го хванаха за рядката коса и прерязаха оголеното му гърло от ухо до ухо. Той се свлече на калния калдъръм, кашляше и се давеше в кръвта си, а прислужницата и двамата убийци побягнаха в мрака на улицата.

Биатрис се приведе над трупа и го загледа потресена. Гудман беше мъртъв, тялото му вече не помръдваше. Лежеше с отворени очи, после се изправи и излезе от тялото си, както беше станало със самата нея. Поглади жакета си и ръката му хвана камата в колана.

— Какво има? — Той видя, че Биатрис го гледа. — Лежа там, а съм тук.

Биатрис се уплаши. Усещаше отвратителна миризма, като от кланица. Гудман залитна към нея, после внезапно спря ужасен. До него се беше появила тъмна стена. После — още една отляво. След това над главата му. Те се сляха като огромен тъмен отвор на зейнала пещера и от нея се изсипаха мъже в черни брони и ризници, красивите им туники бяха кървавочервени. Един от тях се втренчи в Биатрис. Шлемът му беше празен. Само очите, които блестяха като въглени. Гудман изпищя, когато тези странни привидения го сграбчиха и го повлякоха към черния отвор. После всички изчезнаха, улицата отново стана тиха и пуста, като изключим трупа на Гудман Уинтроп, който лежеше върху калдъръма в разширяваща се локва кръв.

Биатрис побърза да се отдалечи. Не искаше да види или преживее още веднъж нещо такова. Мина покрай двора на касапина и додето се усети, беше в билковата градина зад „Златната мантия“. Влезе през стената в пустата пивница. Масите и столовете бяха разчистени и подредени, свещите — угасени. Само един фенер, който оставяха да свети нощем, стоеше над празното огнище. Дочу плач и се качи по стълбите в малката стая, която служеше за гостна. Леля Катрин и чичо Робърт седяха до прозореца прегърнати. Милото лице на леля й беше мокро от сълзи. Чичо й, който едва успяваше да овладее собствената си мъка, нежно я потупваше по рамото.

— Искам да отида в замъка. — Леля Катрин се изправи. — Не трябваше да я оставяме да лежи там сега.

— Посред нощ е — нежно отговори чичо Робърт. — Биатрис щеше да те разбере. Тялото й е в добри ръце. Сър Джон Грас ще се погрижи за нея, а и отец Ейлред винаги я е обичал.

— Качих се в стаята й — каза леля Катрин с пресекващ глас. — Намерих на леглото й венец от цветя. Сигурно е смятала да го сложи тази сутрин, но толкова бързаше, толкова беше нетърпелива да види Ралф, така не искаше да закъснее.

Тя скри лице в ръцете си и изхлипа. Видът на милата й леля, любяща като майка, която плачеше и тялото й се тресеше от скръб, и на чичо Робърт, винаги толкова разумен, който не знаеше какво да направи, й дойде твърде много. Тя целуна и двамата по челата.

— Ако можехте да ме чуете — каза тя от все сърце, — щях да ви кажа да не скърбите, да не тъгувате.

И тя се обърна, слезе по стълбите и излезе през окъпаната в лунна светлина градина на главната улица.

Скиташе безцелно, загледана в нещата, които беше приемала за даденост само няколко часа по-рано. В края на улицата един заден прозорец светеше. Това беше къщата на Елизабет Локиър, добродушна старица, която правеше лекове и отвари от билки за онези, които не можеха да си позволят да плащат на лекари, лечители или аптекари. Преди няколко седмици самата Елизабет се беше разболяла и се бояха за живота й. Сега Биатрис влезе в къщата и се качи на тавана, за да види как е.

Елизабет Локиър лежеше, облегната на мръсна възглавница, сивата й коса беше подгизнала от пот. Беше сама и без съмнение на смъртно легло. Кожата й беше опъната, клепачите трепкаха, устата й беше отворена. Изнемощяла, тя протегна ръка към чашата с вода, но я събори. Водата попи в мръсния конски чул.

— Съвсем сама — прошепна Биатрис. — О, Елизабет, съвсем сама.

Колко често тази старица беше тръгвала посред нощ, за да се погрижи за някое болно дете или бъдеща майка. А сега умираше на този мръсен, вонящ таван, дори без утехата, която можеше да й дари някой свещеник. Биатрис се надвеси над тесния сламеник. Опита се да стисне изпъстрената с вени ръка на старицата и да изтрие челото й. Елизабет отвори очи и я погледна с усмивка.

— Ти ли си, Биатрис? Биатрис Ароунър? Сънувах много странни сънища. — Гласът й беше прегракнал. — Ти си добро момиче — прошепна старицата. — Винаги толкова всеотдайна. Хубаво е, че дойде. Ще останеш ли за мъничко?

— Ще остана — отвърна Биатрис, чудейки се дали старицата може да я чуе. Тя приседна на леглото в тишината, нарушавана само от шумоленето на мишките в ъгъла. Краят настъпи бързо. Смъртта загъргори по-силно в гърлото на Елизабет, дишането й се учести, после тя въздъхна и замря.

Биатрис гледаше трупа. Щеше ли и с нея да се случи същото като с Гудман Уинтроп? Почувства горещ полъх. Една от златистите сфери, които беше видяла в параклиса на замъка, се появи от мрака. Тя се въртеше и извиваше над тялото, като постепенно се увеличаваше. Духът на Елизабет Локиър, който изглеждаше също като нея на смъртното си легло, се надигна. Старицата беше замаяна и учудена. Докато гледаше объркано, сферата я обгърна, тя беше пълна с млади мъже и жени, облечени в бледозелено и златно, които се смееха и разговаряха. Биатрис гледаше захласнато. Те заговориха Елизабет. По жестовете на ръцете и усмивките им, по начина, по който заблестяха сапфиреносините им очи, Биатрис разбра, че те я окуражаваха и утешаваха.

Елизабет се отпусна, гърбът й се изправи, бръчките изчезнаха от лицето й и докато годините й я напускаха, косата й стана по-дълга, гъста и тъмна. Старата излиняла роба също се промени, докато вълшебството действаше. Биатрис я повика по име. Елизабет се обърна и й се усмихна, но една от фигурите застана между тях. Златната сфера се издигна и намаля, проблесна и внезапно изчезна. Останала сама в бедната стая над сбръчкания, подгизнал от пот труп, Биатрис изпита ужасяващо чувство за самота. Защо ставаше така? Прокълната ли беше тя? Но какво беше направила? Какъв грях беше извършила? Дори отец Ейлред беше изцъкал добродушно, когато я беше изповядвал. „Дребни провинения, Биатрис“, беше прошепнал той. „Те карат Бог да се смее, а не да плаче.“

Биатрис овладя пристъпа на гняв, който се канеше да я обземе. Никога не беше имала склонност към самосъжаление, но ето я, лишена от живот от някакъв ужасен убиец и захвърлена без посока в този сив свят. Беше заобиколена от духове, призраци и привидения, откъсната от светлината, чиято топлина така мъчително беше почувствала.

Тя излезе на улицата. Дрипав мъж се затича отнякъде към нея, лицето му беше измъчено и злобно, вратът му — странно изкривен. Той удари по една чиния и заломоти нещо на Биатрис. Тъй като вече започваше да свиква с този свят на призраци, тя го пренебрегна и се извърна.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Младата жена, която стоеше близо до конската ясла, беше истинска красавица. Златистата й коса, която падаше до раменете, обграждаше съвършено лице с цвят на слонова кост, червени устни и засмени зелени очи, леко дръпнати. Беше облечена в прекрасна златисто-синя рокля и ботуши с посребрени носове и токчета. Златна гривна със сребърни сърца висеше от едната й китка, а около врата й на филигранна верижка висеше златен диск с рубин по средата.

— Тъжна ли си? — Гласът на младата жена беше нежен и мелодичен.

— Как се казваш? — рязко попита Биатрис.

— Клотилда. Харесва ли ти новият живот, Биатрис?

— Не, изобщо не.

— А убийството ти?

— Откъде знаеш? — попита Биатрис. — Откъде знаеш как съм умряла?

— Видях те да падаш — отвърна Клотилда, взимайки ръката й. — Видях как падна като звезда от небето. Знаеш ли, че не се подхлъзна? — Тя нежно погали слепоочието на момичето. — Онзи ужасен удар те уби.

— Моля те, не си играй с мен!

Клотилда дойде още по-близо и Биатрис се възхити от парфюма на неочакваната си приятелка.

— Не ставай дете, Биатрис. Мисли разумно, разсъждавай. Защо някой би искал, да убие младата госпожица Ароунър? Какви врагове имаш ти?

— Нямам. — Биатрис погледна към небето. Сега в него нямаше никакви променящи се сенки и фигури. — Нямам врагове — повтори тя. — Обичах всичките си приятели. Рядко съм се карала с някого.

— Тогава какво може да е пожелал някой от онова, което имаш?

— Нищо — отвърна Биатрис. — Леля и чичо не са богати. Нямам някакво съкровище — нали заради това убиват хората?

Клотилда се засмя.

— Спомена думата съкровище. Имаше Ралф.

— Но нямах съперници, поне доколкото знам — побърза да каже момичето.

— Не, не, не се вълнувай напразно — успокои я Клотилда. — Но какво търсеше Ралф?

Биатрис се вгледа в светлозелените очи.

— Срещнах един млад мъж — каза тя бавно. — Познаваш ли го? Криспин.

Клотилда кимна.

— И той каза същото — че не мен са искали да убият.

— Мисли! — Гласът на Клотилда беше тих и настоятелен. — Спомни си, Биатрис. Ти се качи да се разходиш на стената. Търсеше Ралф. Спомни си колко тъмно беше. Някой те чакаше в онази мрачна кула.

— Но аз носех рокля — възрази Биатрис.

— А Ралф носеше наметка — изтъкна Клотилда. — Убиецът видя само тъмната фигура, дрехите, които се развяваха на вятъра, дочу самотни стъпки по каменната пътека.

— О, не! Помислили са ме за Ралф! — възкликна Биатрис. — Убили са ме, защото са ме взели за Ралф. Това означава, че пак ще убият. Трябва да се връщам!

— Не, не! — Клотилда хвана ръцете й. — Двама мъртви за една нощ биха предизвикали съмнения.

— Заради съкровището на Бритнот е, нали? Ралф каза, че е на път да открие къде се намира. Онзи, който ме уби, е искал да му затвори устата. Какво мога да направя?

Ако Клотилда не беше я хванала бързо и така здраво, че да я задържи на място, Биатрис щеше да хукне към Рейвънскрофт.

— Замълчи! — Тихият плътен глас звучеше успокояващо. — Не се измъчвай, мистрес^[1] Ароунър. Може би мога да ти помогна.

Биатрис се взря в Клотилда. Никога не беше виждала такава красота, освен на картинките в часослова, който отец Ейл ред й беше показал.

— Коя си ти? Какво си ти? — попита тя. — Откъде дойде? Защо искаш да ми помогнеш?

— Защото сме самотни, Биатрис, изгубени отвъд границата на смъртта. Не искаш ли справедливостта да възтържествува и да отмъстиш на своя убиец?

— Какво значи всичко това? — попита момичето. — Виждам сребристи дискове и златисти сфери от светлина. — Тя погледна през улицата. Трупът на Гудман Уинтроп още лежеше прострян в началото на улицата. — Ужасни привидения като рицари в броня, но без лица, само с очи, които светят в мрака. Понякога те ме виждат, понякога са просто сенки.

— След време всичко ще ти се изясни — успокоително й отвърна Клотилда. — Живяла съм в този свят много години и го познавам добре. Някога, преди много време, и аз бях като теб.

— И какво се случи? — попита Биатрис.

— Няма значение. — Клотилда се засмя, разтърси глава и приглади златистата си коса назад. — И аз бях убита като теб. Запратена в мрака, преди да ми дойде времето. Но аз исках да си отмъстя.

— Но как? — попита Биатрис. — Ние сме откъснати от живите с плътна, макар и прозрачна стена. Те не могат да ни видят, чуят или докоснат, нито пък ние тях.

— Има начин — беше отговорът. — Но трябва време.

— Ти се шегуваш с мен.

— Не, Биатрис. Помниш ли разказите на отец Ейлред за ужасните писъци, които се носят от Полунощната кула? Може да се премине през прозрачната стена, но както и в живота, това изисква време и умение.

— Щом знаеш толкова много, кажи кой ме уби.

— Бих ти казала, ако можех. Но огледай се, ние не сме по-различни от живите. Все пак, не можем да бъдем на много места едновременно.

— Ами съкровището? Кръстът на Бритнот? Само легенда ли е?

— С времето и той ще бъде намерен. А сега, ела с мен.

Биатрис уморено се отдръпна. Красивите черти на Клотилда изглеждаха малко по-изострени, равните бели зъби й напомняха на котка, а зелените очи бяха твърде хищни.

— Къде е Гудман Уинтроп? — попита Биатрис.

— При демоните. След смъртта се проявява истинското аз. Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта. Но хайде, ела, искам да ти покажа нещо. Остави въпросите за после. — И Клотилда сграбчи ръката на Биатрис.

Движеха се бързо по главната улица към ливадите извън града. Странната бронзова светлина ги заобикаляше отвсякъде. Беше нощ, но виждаха накъде отиват. Уж вървяха, но се движеха много по-бързо, сякаш носени от буйни коне. Биатрис почувства как земята под нея се изплъзва. Спираше и се вглеждаше в местата, които разпознаваше: каменна стена, порта, билото на някой хълм. Всяко от тях й навяваше спомени от предишния живот. Спътницата й се беше умълчала. Понякога промърморваше нещо на език, който Биатрис не разбираше. Къщите и фермите останаха назад и двете навлязоха в онази пуста част на Есекс, която стигаше до устието на Блекуотър — мрачно място дори в ясен летен ден. В една малка горичка забелязаха някакво движение. Биатрис пусна ръката на Клотилда и тръгна натам. Един просяк, когото беше видяла в „Златната мантия“ преди няколко дни, се беше сгушил под един храст. Излиняло парче от чувал покриваше раменете му, а сбръчканото му лице беше мръсно и обляно в пот.

— Болен е — каза Биатрис. — Има същата треска като Елизабет Локиър. Можем ли да му помогнем?

Клотилда погледна към небето.

— Скоро ще се съмне.

— Значи е вярно — каза Биатрис. — Че призраците се явяват само нощем.

Клотилда се засмя гърлено.

— Приказки за деца! Но онова, което искам да ти покажа, ще изчезне!

Биатрис не й обърна внимание. Взираше се в просяка и протегна ръка да го погали. Не последва реакция.

— Той умира — остро каза Клотилда. — Нищо не можем да направим. Съдбата на всеки човек е като нишка, която все някога свършва.

Биатрис беше изпълнена със съжаление. Просякът беше стар, с плешиво теме, рошава брада и мустаци. Сигурно беше пропълзял дотук, за да умре като куче.

— Животът е суров — прошепна Клотилда.

— Смъртта също — отвърна Биатрис. — Няма да го изоставя. Краят му наближава.

Тя се направи, че не забелязва раздразнението на спътницата си. Спомни си думите на заупокойната молитва и ги изрече. След малко треперенето на просяка престана. Този път нямаше предсмъртно хриптене, той просто въздъхна и замря. Биатрис чакаше да види какво ще стане. Случи се същото. Сянката на просяка застана до трупа с умолително протегнати ръце в смъртта, както и в живота. Не се появиха златисти сфери, нито онези черни, зейнали отвори. Вместо това около него се скупчиха фигури, облечени като монаси, с лица, скрити от качулки. Караха го да ги последва. Той се колебаеше, спореше. Една от фигурите прокара ръка по лицето му, сякаш му показваше нещо и той се умълча, после тръгна между две от тях и изчезна, оставяйки неугледния си труп под храста.

Биатрис погледна Клотилда, която стоеше зад нея, загледана в реката и само за миг си помисли, че Клотилда е съвсем същата като Криспин. И се уплаши.

— Какво става? — попита тя.

— Ако искаш да ти помогна — отвърна Клотилда, — побързай!

И като сграбчи ръката на Биатрис, тя я поведе към върха на хълма.