Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (13) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Биатрис стоеше и наблюдаваше как мъжът на товарния кон се приближава; в това време заснежената долина и хрътките изчезнаха. Той отново заприлича на обикновен странстващ търговец по пътя за Малдън, повел мърлявото си добиче, на чийто гръб висяха издути торби и кошници. Мъжът беше висок, облечен удобно в кафяв кожен жакет и гамаши. Синята му наметка беше събрана на гърба и закопчана на врата му със сребърна верижка. На бойния колан около тънката му талия висяха меч и кама. С една ръка държеше юздите, а с другата — дебела тояга, с която се подпираше. Имаше красиво лице, хлътнали очи, остър нос и усмихната уста. Черните му брада и мустаци бяха спретнато подстригани. Биатрис забеляза, че пръстите му бяха дълги, а ноктите ниско изрязани. На едната си китка носеше златна гривна, а на другата — кожена превръзка. Той спря пред нея.

— Биатрис Ароунър? — Той се усмихна и разкри бели равни зъби. Малките звънчета, зашити за жакета му, подрънкваха музикално при всяко негово движение.

— Кой си ти? — попита Биатрис. — Виждам те и ти ме виждаш. Призрак ли си?

— Аз съм Менестрелът.

— И къде отиваш, сър? — Биатрис беше твърде любопитна, за да се вслуша в предупреждението на брат Антоний.

— Където отиваш и ти, Биатрис, в замъка Рейвънскрофт.

— Но призрак ли си? — настоя тя.

Той пъхна тоягата в една примка на седлото и стисна ръката й.

— Ела с мен, Биатрис. Поканиха ме там, чух че ме призовават. Искам да видя какви песни могат да бъдат изпети, какви истории да се разкажат, какви паяжини да се изтъкат.

Той стисна ръката й. Неговата ръка беше много гореща. Биатрис се почувства спокойна, струваше й се естествено да разговаря с него. Скоро тя бърбореше като дете и му разказваше всичко, което се беше случило. Менестрелът беше добър слушател. Когато млъкна, той тихичко запя. Песента я развълнува, макар Биатрис да не разбираше гърлено произнесените думи.

— Какъв е този език?

— Това е старинна песен. — Менестрелът спря и се обърна към нея. — Пял съм я много пъти пред величествените паметници на Египет, висящите градини на Вавилон, високите кули на Троя и златните палати на Византия.

— Много ли пътуваш? — попита тя.

— Отивам там, където ме поканят, мистрес — каза той и й намигна.

— И какво ще правиш в Рейвънскрофт?

— Ще пея, Биатрис.

— Но те няма да те чуят!

— Напротив! Песента, която пея, е била чувана много пъти.

Внезапно Биатрис почувства надвиснала опасност. Забеляза как беше притъмнял пътят и още нещо — в полята от двете страни стадата се отдалечаваха, а птичките бяха замлъкнали. В храстите не се чуваше движение или шумолене. Тя погледна назад към Малдън. Там се събираха сенки, сякаш армия от мъртъвци ги следваше. Те не бяха материални — само черни кълба дим, същите, като онези които беше съзряла в „Гърнето с мащерка“. Небето над нея беше обсипано с тъмночервени облаци.

— Е, какво искаш? — попита я Менестрелът.

— Да помогна на Ралф. Робин и Изабела казаха, че мога да получа такава сила.

— Разбира се, че можеш. — Гласът на Менестрела напомняше на котешко мъркане. — Помниш ли как се бореше Ралф да излезе от мочурището? Ако беше искала, ако наистина беше опитала, можеше да го хванеш за ръката и да го изтеглиш.

— Наистина ли?

Менестрелът погледна по пътя и тихичко подсвирна.

— Ела, Биатрис, ще ти покажа.

И те завиха. Встрани от пътеката имаше малка каручка. Конят беше разпрегнат и циганите — мъж, две жени и дете, облечени в ярки дрипи — бяха събрали съчки и запалили огън, край който да се сгреят в настъпващата нощ. Една от жените одра заек и почисти вътрешностите му. После го натъпка с билки и го сложи на шиш над огъня. Менестрелът остави коня си и тръгна към тях, все още стискайки Биатрис за ръката. Внезапно по-възрастната жена, с пожълтяла кожа и посивяваща коса, вдигна уплашен поглед. После каза нещо на странен език на мъжа, който тромаво посегна към камата в колана си. Конят им, кротко на вид добиче, се отдалечи на няколко метра, вдигна се на задни крака и изцвили. Момченцето изтича при майка си. Тя го притисна към себе си и го обгърна с ръце. Всички гледаха напрегнато и с явен ужас.

— Виждат ли ни? — попита Биатрис.

— Не — отвърна Менестрелът, — но знаят, че аз съм тук.

Старицата вдигна ръка, кръстосала пръсти, за да прогони злото.

— Не обръщай внимание на малката им игра — промърмори Менестрелът.

Ръката му беше станала студена. Биатрис се чувстваше все по-неспокойна. Мъжът коленичи и постави камата си върху парче дърво. И той беше протегнал едната си ръка и опипваше въздуха, сякаш искаше да разбере какво има там.

— Виж онази кама — прошепна Менестрелът. — Хайде, виж я, Биатрис!

Тя се подчини.

— Мисли за Ралф. Помисли за убиеца, който чакаше в сянката на улицата върху стената. — Сега той беше зад нея, сложил ръка на рамото й. — Не беше честно, нали, Биатрис? — Гласът му зазвуча мелодично. — Не беше честно да ти отнемат живота, да те запратят в нощния въздух, да се разплескаш на земята. И защо трябваше да се случи с теб? Ти беше добро момиче, Биатрис. Беше мила с леля си и чичо си, обичаше църквата. Заслужаваше да живееш дълго. Твое право беше да легнеш в обятията на Ралф. Да бъдеш негова съпруга, да родиш децата му.

Биатрис изпита дълбока скръб.

— Погледни към полето, Биатрис.

Тя го послуша. Вместо зелена трева видя красиво боядисана къща с двор, настлан с каменни плочи. Тя и Ралф седяха на пейка до стената. Малко момченце в светлозелени дрешки пристъпваше с несигурни крачки наоколо, пълничкото му лице се усмихваше. В пухкавите си ръчички държеше дървен меч и сияеше от радост. Ралф го закачаше, казваше му да се приближи. Когато детето го послуша, той се престори на див звяр. Момченцето се засмя и избяга. Биатрис се гледаше как става, оставя бродерията си, затичва се след детето, взема го на ръце и го притиска към себе си. Тя изстена при мисълта какво беше изгубила.

— Това е твоят живот — каза Менестрелът. — Той ти беше отнет безцеремонно. Дълъг и щастлив живот, в който ти обичаш и те обичат. Как можа Господ да допусне това? И защо убиецът трябва да остане ненаказан? Хайде, побързай. Ралф те чака.

— Какво да направя? Какво да направя?

— Вземи ножа. — Той леко побутна Биатрис през тревата.

— Не мога да го пипна.

— Мисли, Биатрис — каза той. — Мисли за отмъщение. Мисли за справедливост. Мисли за Ралф. Вземи ножа, покажи на тези глупаци, че се намират в присъствието на велика сила.

Биатрис тръгна напред. Опита се да вземе ножа, но не почувства нищо.

— Мисли за убиеца — настоя Менестрелът. — Помисли си как се смее и се подиграва, за дългите години, които Ралф ще прекара в обятията на друга. За детето, което никога няма да видиш.

Биатрис почувства как гневът нахлува в нея като боя, оцветяваща водата. Тя се хвърли и вдигна ножа. Огледа се — Менестрелът се усмихваше.

— Точно така, Биатрис. Браво, хубавицата ми. Циганите гледаха като изпаднали в транс. Младата жена започна да пищи и притисна момченцето в прегръдките си.

— Накарай я да млъкне! — Гласът сякаш идваше от душата й. — Накарай я да млъкне, Биатрис! Освободи силата, която се крие в теб. Имаш много сила, Биатрис, затова дойдох да те посрещна.

Тя пристъпи напред. Мъжът беше коленичил на земята, обвил ръце около себе си и скимтеше като куче. Старицата беше застинала като вкаменена. Младата жена изпълваше въздуха с ужасените си писъци.

— Накарай я да млъкне! — изръмжа гласът.

Един от сребърните дискове светлини внезапно застана между Биатрис и жената, после се отмести. Момченцето се освободи от обятията на майка си. Приближи се към ножа; очите му бяха големи и тъмни над мокрите от сълзи бузи.

— Моля те! — произнесе то. — Моля те, не ни наранявай. Не искахме да откраднем заека.

Биатрис изгуби решителността си. Тя леко остави ножа върху земята, протегна се и докосна бузата на детето. За миг почувства мократа му кожа, кичур коса.

— Не се тревожи — утешително прошепна тя. — Не се бой, мъничък.

— Биатрис Ароунър!

Тя се озърна. Менестрелът стоеше с разкрачени крака и разкривено лице.

— Глупава жено! Тъпа кучко! Хленчиш и се молиш, а когато получиш силата, я захвърляш като мръсен парцал!

Той пристъпи напред. Между него и Биатрис застана сребрист диск. Менестрелът се усмихна и заговори на онзи странен гърлен език. Дискът се отдръпна. После мъжът дръпна юздите на коня си и той вдигна глава. Биатрис уплашено се сви — това вече не беше кон, а звяр с черна козина, дълги очи, зъбата паст и свирепи очи.

— Сбогом, Биатрис Ароунър. — Менестрелът й се закани с пръст. — В Рейвънскрофт ме чака компания. — И като си подсвиркваше тихо, той тръгна по пътя заедно с призрачния си кон. Вдигна ръка за сбогом, без да се обръща.

— Биатрис Ароунър! Казах ти да бъдеш внимателна! — Брат Антоний стоеше под едно дърво. Доближи се до нея и стисна ръката й. — Стой далеч от него!

— Мислех, че може да ми помогне.

— Да ти помогне ли! — Брат Антоний тъжно поклати глава. — Разбра ли какво те караше да направиш, Биатрис?

— Исках да помогна — заекна тя.

Той я поведе по пътя. Зад тях циганите се бяха поуспокоили, разговаряха помежду си и бяха решили да преместят лагера си възможно най-скоро. Брат Антоний и Биатрис ги наблюдаваха как си тръгнаха, после той се наведе и я целуна по бузата.

— Защо го направи? — попита тя изненадана.

— Ти беше подложена на изпитание и устоя. — Брат Антоний се усмихна. — Казах ти, Биатрис, мястото, където се намираш, е същото като живота. — Той посочи главата и гърдите й. — Единственото, което има значение, са разумът и волята. Играта свърши. Робин и Изабела? Те са демони!

— Не! — Но по мрачното му изражение тя разбра, че той казва истината.

— Те са демони — повтори Антоний. — Същите като Криспин и Клотилда. Всъщност, те са едно и също създание, което се появява в различни форми и от различен пол. Бяха изпратени да те изкушат. Да те подмамят в мрака. Да те накарат да мразиш, да търсиш отмъщение. Да спориш непрестанно с Бога, както прави техният господар.

— Ами Менестрелът? — попита Биатрис.

— Един от владетелите на ада, Ахитофел. Господар на огнената бездна, един от спътниците на сатаната, той обикаля из равнините, едновременно мразовити и пламтящи, докато адските орди му отдават чест.

Биатрис потисна страха си.

— Но защо той дойде при мен?

— По две причини. Душата ти е още свободна, а ти си много силна. Колкото и да е изпълнен с омраза, сатаната винаги е привлечен от такива души.

— Но Менестрелът каза, че отива в Рейвънскрофт. Брат Антоний се усмихна тъжно.

— Биатрис, повечето грехове са резултат от човешката слабост, умора и отчаяние. Човек се уморява да оре земята, да гледа как децата му гладуват, как жена му остарява пред очите му. Затова започва да пие и не владее страстите си. Но това не е от лошотия, просто човек е слаб. Или пък вземи крадците. Много от тях са отраснали в мизерия и не знаят какво е да живееш добре. Със своето състрадание Христос разбира всички. В последния ден, Биатрис, Божията любов ще завладее този свят. Тя ще се издигне, ще се върне и ще излекува този свят. В края на времето, когато небесата се разпукат в пламъци, времето ще тръгне назад и Бог ще направи света съвършен. — Той замълча, после каза нещо тихичко на латински, загледан в небето. — Бог ще дойде отново, Биатрис. Той е премерил и оценил сълзата на всяко дете, и най-самотния вик от болка. Присъствал е на всяка несправедливост под слънцето и ще има разплата. — Гласът му се засили, очите му блестяха. — Всеки път, когато измъчват дете, измъчват Бога. Всеки път, когато насилват жена, все едно насилват Бога. Всеки път, когато бъде извършена несправедливост, това е престъпление срещу Бога. За всички тези неща трябва да има възмездие.

— Защо тогава Менестрелът отива в Рейвънскрофт?

— Менестрелът пее демонските си песни. — Отец Антоний пристъпи по-близо. — Привлечен е от истинското зло там, от истинската порочност, от човешка душа, надарена с много таланти, която умишлено и злонамерено обмисля и после извършва ужасни престъпления. И защо?

— Не знам. Заради кръста на Бритнот?

— Може би. Но не е само алчност. И други ужасни грехове вървят заедно с нея; наслада от злото и желание да го причиняваш. Една черна душа е изпяла своята песен и адът й отвръща.

— Знаеш ли кой е убиецът? — попита Биатрис.

Брат Антоний поклати глава.

— Всевиждащият Бог знае. Но Бог разчита на нас, Биатрис. На онези, които притежават средствата и волята да помогнат на справедливостта.

— Но Менестрелът заплаши Ралф.

Брат Антоний поклати глава.

— Душата и животът на Ралф са в Божиите ръце.

— Както бяха моите — заяви Биатрис. Гласът й трепереше от вълнение. — Той ми показа видение на бъдещето ми.

— Но дали е било истинско? — отговори брат Антоний. — Казвам ти, Биатрис, онова, което Бог е приготвил за теб и Ралф, когато справедливостта възтържествува, ще те обезщети за злото и мъките, които изстрада. Вярвай в Него и в мен. — Той стисна ръцете й. — Обещай ми, Биатрис, че сега, когато издържа изпитанието, когато направи избора си, няма да слушаш Криспин и Клотилда, Робин и Изабела. Или каквито други демони избълва адът.

— Обещавам. — Биатрис се обърна.

— Къде отиваш, мистрес?

— В Рейвънскрофт, братко.

Той посочи към циганите, които се отдалечаваха.

— Но ти извърши несправедливост, трябва да я изкупиш.

— Ако можех, бих направила всичко. Това бедно дете, ужасът в очите му…

Брат Антоний я хвана за ръката.

— Хайде, да ги настигнем.

Изминаха разстоянието за миг. Брат Антоний изтегли Биатрис отзад на каручката. Тя усещаше страха на циганите.

— Какво да направя? — попита момичето.

— Мисли! — прошепна брат Антоний. — Забрави за себе си. Опитай се да се поставиш на мястото на всеки от тях.

— С какво се занимават?

— Мъжът е калайджия. Само толкова мога да ти помогна. Сама трябва да се справиш. Не можеш да проникнеш в душите им, но болката им е явна. Постави се на тяхно място. Мисли за другите, Биатрис Ароунър, забрави за себе си. Освободи ума си.

Биатрис го послуша.

— Погледни внимателно всеки от тях.

Тя се подчини. Отначало погледна младата жена, която държеше момченцето. Видя колко уморено е лицето й, как постоянно дъвче устната си. Почувства, че усеща онова, от което жената се боеше. Циганката беше забравила ужасното преживяване, вълнуваше я нещо по-реално.

— Бои се за мъжа — обяви Биатрис. — Тревожи се за него.

— Защо се тревожи?

Биатрис още веднъж се съсредоточи и този път беше по-лесно. Откри, че жената е съпруга на мъжа, а старицата е нейна майка. Усети куража им пред трудностите, дълбоката им обич един към друг и неизказаните им страхове.

— Той е добър калайджия — каза тя, — честен човек, който се грижи за нея и майка й.

— И какво ги тревожи, Биатрис Ароунър?

— Преди два месеца той е навехнал китката си и тя не се е наместила както трябва. Не може да държи чука и те се боят какво ще стане с тях.

Биатрис мина напред и седна до мъжа на грубо издяланата капра. Лицето му беше обляно в пот, дясната му ръка — отпусната в скута. Беше му трудно да държи юздите. От време на време, с полузатворени очи, той примигваше от болка.

— Китката много го боли — каза Биатрис. — А той иска да го скрие от другите.

— Помисли си за китката му.

Биатрис се съсредоточи. Изпитваше дълбоко съчувствие към този беден калайджия. Забрави за себе си, за Ралф, за Рейвънскрофт, Менестрела. Усещаше само страха и болката, които се смесваха в ума на калайджията. Започна да разтрива китката му, да я размачква с пръсти в желанието си да му помогне. Брат Антоний й говореше нещо, но тя не му обърна внимание. Беше й ужасно тъжно, че е уплашила такъв човек и се чувстваше виновна, че е увеличила тревогите му.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Много съжалявам.

Почувства в себе си някакъв пламък. Ако само можеше да го излее навън. Беше хванала китката на мъжа между двете си ръце. Конят сякаш усети нещо и забърза. Мъжът се разтревожи. Биатрис виждаше един сребърен диск, който минаваше между нея и калайджията. Конят се подплаши. Каручката влезе в един коловоз и се наклони. Мъжът извика, когато наранената му китка се удари в дървената седалка.

— Не! — извика Биатрис.

Но в този момент той дръпна юздите, за да спре коня. После вдигна дясната си ръка и сгъна пръсти. Биатрис се чувстваше напълно изтощена, сякаш някой беше пресушил цялата й енергия. Изплаши се от онова, което можеше да стане. Междувременно калайджията гледаше вцепенен. Биатрис отново се опита да усети какво чувства. Беше силно чувство на облекчение, липса на болка. За учудване на семейството си калайджията скочи от каруцата и започна да размахва ръце. Викаше на език, който Биатрис не разбираше. Двете жени се смееха и плачеха едновременно.

— Излекувана е, нали? — попита Биатрис. — Това е чудо.

— Донякъде — отвърна Антоний. — Какво чудо, Биатрис? Китката му беше навехната. Каручката подскочи, той удари ръката си и ставата се намести.

— Чувствам се ужасно уморена — каза тя вяло. — Защо ли? Нали нямам тяло.

— Напротив, имаш — отвърна брат Антоний. — Само че е безплътно. Ти му даде силата си, волята си.

Той седна под едно дърво и й направи знак да го последва. Гледаха как калайджията прегръща жена си и старицата, как вдига детето във въздуха.

— Молитвите ни бяха чути — обяви калайджията и този път тя го разбра. — А сега към Рейвънскрофт, където сър Джон винаги има работа за мен.

Всички се качиха отново в каручката. Биатрис гледаше как се отдалечават. Брат Антоний я прегърна и неустоимо й се прииска да облегне глава на рамото му.

— Сигурно не мога и да заспя — прошепна тя.

— Почини си — успокоително каза той. — Мисли за тъмнина и топлина.

Биатрис усети как пропада, после се стресна. Брат Антоний си беше отишъл. Тя все още седеше под дървото, светлината гаснеше. Бяха изминали часове, а й се струваха като мигове. Тя скочи на крака. Сети се за Ралф и забърза по пътеката.

Стигна до кръстопътя. Етелдреда седеше там. Погледна уплашено към Биатрис.

— Великият господар мина оттук — каза тя.

— Остави я, Биатрис Ароунър. — Криспин и Клотилда се бяха появили от другата част на кръстопътя. Усмихваха й се. Биатрис си спомни циганите, ужасната кама, която режеше въздуха, горчивите сълзи на момченцето. Беше й омръзнало от лъжите и измамите на тези двамата.

— Махайте се! — извика тя.

Те я погледнаха с вдигнати вежди.

— В името на Христа — Биатрис се прекръсти, — оставете ме на мира.

Двамата се сляха в едно, после отново се разделиха и се появиха като Робин и Изабела. Лицата им се промениха и Биатрис различи подигравателния израз на лицето на Менестрела, преди те отново да се превърнат в Криспин и Клотилда. Зад нея Етелдреда бърбореше уплашено.

— Адски изчадия! — извика Биатрис. — Вие ме излъгахте! Измамихте ме!

Те се обърнаха. Клотилда погледна през рамо. Лицето й вече не беше красиво, очите й бяха червени като горящи въглени, устата й изкривена в подигравателна усмивка. От нея със съскане излезе струя пламъци. Внезапната горещина накара Биатрис да примигне и отстъпи, после двамата изчезнаха.

Тя изчака малко и когато силите й се върнаха, продължи по пътя. Скоро видя кулите на Рейвънскрофт и забърза по подвижния мост. Видя каруцата на циганите, чукът на калайджията се удряше в съдовете; в замъка всичко си беше както обикновено. Но дворът също беше пълен с призраци, два свята се бяха слели. В средата стоеше Менестрелът, а около него се бяха събрали Черният Малкин, лейди Йохана, Криспин и Клотилда, коленичили в поклон пред могъщия господар на ада.