Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (5) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Калните поля около устието на Блекуотър се простираха под Биатрис. Тя беше идвала тук и преди с леля Катрин, за да режат ракита, да берат билки, дори да ловят риба. Беше пусто място, където чайките и кормораните кръжаха и пищяха, и сякаш винаги духаше пронизващ студен вятър. Сега то изглеждаше различно. Устието беше бойно поле. Мъже се сечаха и мушкаха един друг. В реката, в ниското, Биатрис виждаше дълги бързоходни кораби; носовете им бяха издялани във форма на дракони, грифони и вълци, платната им бяха събрани. Вражеска войска беше пристанала на брега. Нашествениците носеха конични стоманени шлемове, чиито широки наличници скриваха по-голямата част от лицата им. В светлината на ранното утро Биатрис различаваше знамената им; на едното беше изобразен червен ревящ дракон, на друго — огромен черен гарван с жълт клюн и крака. Мъжете, срещу които се биеха, се бяха скупчили около едно голямо знаме, изобразяващо воин на златисто-зелен фон. До него високо във въздуха се издигаха кръстове, прикрепени към копия.

Биатрис не разбираше от битки, но виждаше, че защитниците са здраво притиснати. Те отстъпваха към вътрешността, оставяйки след себе си купчини трупове. Пясъкът беше почервенял от кръв, въздухът ехтеше от ударите на стомана в дърво, викове, стонове и пронизителни заповеди.

— Виж — посочи Клотилда с пръст. — Онзи воин зад знаменосеца е граф Бритнот.

Омаяна, Биатрис се втренчи във високия русокос гигант, заобиколен от свитата си, облечена в ризници от железни халки. Някои носеха шлемове, други бяха гологлави. Бритнот жестикулираше, крещеше заповеди, настояваше стената от щитове да не отстъпва.

— Но това е станало преди много години — каза Биатрис.

— Сянка от миналото — отвърна Клотилда. — Сега виж какво ще стане. Наблюдавай внимателно Бритнот.

Графът-великан отстъпи, сякаш искаше да се отдалечи от боя. Заговори забързано на един младеж, коленичил до него. Докато Биатрис гледаше, Бритнот свали нещо от шията си, което проблесна като злато в светлината и го пъхна в ръката на младежа.

— Бритнот дава на Сердик свещения кръст — прошепна Биатрис.

Тя стисна ръце за няколко секунди, забравила собствените си проблеми. Защо Ралф не беше тук! Ако можеше да види онова, което виждаше тя!

— Гледай! — дръпна я Клотилда.

Младежът прикрепи щита на гърба си и с меч в ръка се оттегли от битката и заизкачва хълма към тях. Около врата му висеше красивият кръст. Движеше се право към двете млади жени, без да ги вижда. На Биатрис той й заприлича на Ралф с бледото си лице, чувствена уста и големи, блестящи очи. Очевидно беше изтощен. Ризницата му беше покрита с кръв, драскотини и порязвания покриваха лицето и ръцете му.

Той спря на върха на хълма и погледна назад, движейки безмълвно устни. Биатрис се втренчи в кръста. Беше изящно инкрустиран със странни символи и мотиви, а в центъра му кървавочервен рубин блестеше като жив огън. Сердик хвърли последен поглед на битката и затича надолу по хълма към пътя за Малдън.

— Ела, Биатрис — каза Клотилда, — да го последваме. Те забързаха, без да изпускат от поглед духа на мъртвия войник.

— Случвало ли се е това и преди? — попита Биатрис.

— Разбира се — отвърна Клотилда.

— Тогава ти знаеш къде го е скрил. Клотилда поклати глава.

— Ще видиш. Ще видиш.

Най-после те стигнаха замъка Рейвънскрофт. Изглеждаше толкова познат, толкова обикновен. Но Сердик тичаше нататък, сякаш замъкът не съществува. Пресече рова и изчезна в кулата над него. Те го последваха и откриха, че дворът е пуст, с изключение на един сънлив прислужник, който пускаше кучетата и сестра му, гъсарката, която се готвеше да ги изведе на ливадата. Биатрис забрави за съкровището и изпита дълбока мъка при вида на познатата сцена.

— Не бива да забравяш — каза Клотилда, — че онова, което видя, са форми и сенки от минали събития. Сердик напусна бойното поле и дойде в Рейвънскрофт. Но в деня, когато е умрял, тук не е имало замък, а само поток — там, където сега е крепостният ров и дървена палисада^[1], където Бритнот е лагерувал, преди да настъпи срещу нашествениците. — Тя сви рамене. — Призракът на Сердик идва дотук с кръста и изчезва. Сега знаеш, че съкровището наистина съществува. Намира се някъде наблизо и Ралф би могъл да го открие.

Вратата към кулата рязко се отвори и отец Ейлред излезе навън. На раменете му беше наметната сребристо-златиста мантия, а в ръцете си, покрити с бяла ленена кърпа, държеше съда с причастието. Едно момче от замъка носеше запалена свещ пред него.

— Това е отец Ейлред! — възкликна Биатрис. — Сигурно носи причастие на някой болен в замъка. Отец Ейлред! — извика тя, но свещеникът продължи да върви, без да се обръща.

— Трябва да тръгвам. — Гласът на Клотилда сега беше гърлен и дрезгав. — Не мога да остана тук.

Биатрис се огледа, но спътницата й вече беше изчезнала. Тя тръгна към Лъвската кула. Може би трябваше да се качи и да види Ралф.

— Исус да е с теб, мистрес Ароунър.

Младият мъж, когото беше видяла по-рано през нощта, със свежото си, весело лице и щръкнала коса, стоеше на калдъръма зад нея.

— Почакай малко. — Той протегна ръце.

— И защо? — Един сребърен диск кръжеше между нея и младежа, но изведнъж изчезна.

Той тръгна към нея. В светлината на ранната утрин тя забеляза, че лицето му е загоряло от живот на открито, а очите — светлосини. Сега беше облечен в кожен жакет без ръкави върху бяла батистена риза, кафяви вълнени гамаши върху меките кожени ботуши и черен колан около тънката талия. Той приближи. Тя забеляза колко хубави бяха зъбите му, колко чист и спретнат беше.

— Кой си ти? — попита Биатрис. — Защо непрекъснато ме предупреждаваш да внимавам?

— Казвам се брат Антоний.

Биатрис се усмихна.

— Това е името на любимия ми светец. Антоний от Падуа, францисканецът. Леля Катрин има негова малка статуетка.

Брат Антоний се засмя.

— Искаш ли да се поразходиш с мен?

— Но кой си ти? Още някоя останка от миналото на този замък?

Лицето на Антоний посърна.

— Няма значение кой съм аз. Най-важното е коя си ти, Биатрис. Разбери, че Ралф все още е в голяма опасност, а и ти също.

— Но аз съм мъртва! — засмя се тя. — Вече съм отвъд всяка болка.

— Смъртта не е край — сериозно отвърна Антоний. — Тя бележи ново начало. Оставих те да бродиш, но сега трябва да поговоря с теб. Мисля ти само доброто, кълна се в раните Христови. После ти сама ще решиш дали да последваш съвета ми или не.

— Знаеш ли кой ме уби?

Антоний поклати глава.

— Това знае само Бог.

— Тогава защо не се намеси?

— Напротив, Биатрис. Затова съм тук.

— Откъде да бъда сигурна? — отсече тя и в мига, в който проговори, дворът на замъка отново се промени. От калдъръма изникна бесилка. Стълбовете й бяха високи около пет метра, на всеки имаше по три напречни греди, от които се люлееха и гърчеха в смъртна агония трупове. Жестокият рицар отново беше тук, седнал на черния си боен кон, и ги наблюдаваше. Жени с деца пищяха и молеха за милост, но кралят и неговите оръженосци им се присмиваха. Жертвите бяха избутвани нагоре, слагаха им примките, после дърпаха стълбите и нови тела започваха да танцуват във въздуха.

— Дръпни се! Ела насам! — Антоний беше до нея. Ухаеше на сочна трева и билки.

— Какво е всичко това? — прошепна Биатрис.

Но Антоний я отведе, нашепвайки й успокоителни думи. Скоро излязоха от замъка и тръгнаха към Дяволската горичка. На половината път той спря и седна на тревата, подканяйки я с жест да направи същото. После стисна ръцете й, както би направил Ралф, и ги разтри между своите, като напрегнато я наблюдаваше.

— Не знам кой те уби, Биатрис. Убиецът искаше всъщност да премахне Ралф, твоя любим. Това го знам. Ти си наистина мъртва, Биатрис Ароунър. Няма връщане назад. Не можеш да продължиш живота, който напусна.

— Това раят ли е или адът? — смело попита Биатрис.

— Това не е определено място, Биатрис. — Той направи пауза. — То е като здрача, заключен между нощта и деня. Смъртта е пътуване, което отнема цяла вечност. Ако умреш, обърната към Бога, ти пътуваш към него, а той е вечен.

— Пътуване ли? — попита Биатрис. Антоний кимна.

— Пътуване към вечността, но ти още не си го започнала.

— Защо?

— Защото не искаш да потеглиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита Биатрис.

Той протегна ръце с разтворени пръсти.

— Ти притежаваш разум, любов и воля. Първото може да предвижда, второто да бъде твоя цел или не, зависи от теб. Но третото е най-важното. То определя действията ти. Волята е тази, която те задържа тук. Ти си решила да останеш, защото имаш недовършена работа.

— Ами Гудман Уинтроп? Онези чудовища го взеха.

— Той беше направил своя избор.

— И той ли ще пътува към Бога?

— Бог винаги ще го призовава, но ако Гудман Уинтроп и в смъртта си е такъв, какъвто беше в живота, той цяла вечност ще отказва да чуе този зов и ще се отдалечава от Бога към себе си, към своята порочност. Затова беше отнесен от демоните. Те не дойдоха от ада, Биатрис, а от самия него.

— Ами бедният просяк?

— А, да! — Антоний се усмихна. — Църквата учи за рая и ада, аз ти описах и двете. Но тя говори и за чистилището, където отиват нерешителните души. Не, не — той поклати глава. — Изразих се погрешно. — Душите, които още не са готови за пътуването.

— Но и с мен е така.

— Не, твоята душа е готова, но волята ти я задържа, защото имаш недовършена работа, която според мен е свързана с мастър Ралф. Бедният просяк беше отведен от призраците на своя ум и воля, от греховете и безчестията, които беше извършил през живота си, защото той беше просяк по свой избор, а не по принуда.

— Ами Елизабет Локиър?

— Тя беше посетена от серафимите, създания на светлината. Елизабет живя праведно, умря обърната към Бога и той й се усмихна. Тя искаше да отпътува и доброто, което направи през живота си, я отнесе напред.

— Серафими? Призраци? Демони? Ами онези другите? Малкин инквизитора, лейди Йохана Мандевил, и горката нещастница, която броди на кръстопътя?

— Те не искат да тръгнат — обясни й Антоний. — Те все още са заключени в болката и нещастието на своя живот. Лейди Йохана умря от ужасна смърт. Бог иска да я утеши, но тя не му отвръща. Етелдреда, младата жена на кръстопътя, е като нея. Тя не е грешница, а просто нещастница, която умря, когато умът й беше разстроен.

— Ами Малкин инквизиторът?

— Той беше жесток приживе, Биатрис. Покая се, преди да умре, получи опрощение от свещеника на замъка, но не иска да се пречисти. И ще остане тук, докато не го направи.

— Ами онези фигури и сенки, духове и привидения? — попита Биатрис. — Онзи ужасен рицар, хората, които обесиха на двора? Ами битката?

— Те са друго нещо. Просто сенки на отдавна живели хора. Приличат на гоблени, които изобразяват сцени от миналото. — Той усети объркването й. — Била ли си някога в стая, след като там са пирували и са се веселили? Вече е тихо, но ако застанеш и се ослушаш, почти можеш да чуеш смеха, музиката, танците.

Биатрис кимна.

— Но какво трябва да направя?

— Искаш ли да тръгнеш? — попита я тихо Антоний.

— Искам да се омъжа за Ралф. Искам възмездие за смъртта си.

— Но това е невъзможно — прошепна Антоний.

Биатрис скочи на крака.

— Другите не ми го казаха!

— Кои други, Биатрис? Клотилда и Криспин ли?

— Да. — Биатрис въздъхна. — Ядосвам се, но каква полза? Те ми обещаха да ми помогнат.

— Точно затова съм тук — рязко каза Антоний. — От всички създания, които срещна, Биатрис, тези двамата са най-опасните.

Говореше толкова разпалено, че тя отново седна.

— Кои са те?

— Те са една и съща личност — отвърна Антоний. — Сукуб и инкуб.

— Какво?

— Те са демони — предупреди я Антоний.

— Но те бяха толкова красиви, така искаха да ми помогнат.

— Не си ли чувала израза „Дяволът може да се яви във вид на ангел“? — Той хвана ръцете й. — Когато Гудман Уинтроп умря, ти видя демони, но те идваха отвътре. Бяха създадени от него, от неговата алчност, похот и стремеж към власт.

— Той ли уби младото момиче? — попита Биатрис. — Фийби? Къде е тя и защо не виждам духа й?

Антоний се усмихна.

— Фийби замина, но смъртта й не може да бъде приписана на Гудман Уинтроп. В живота, както и в смъртта, нищо не е такова, каквото изглежда. Чуй ме, Биатрис! Има разлика между демоните, които сами си създаваме и онези дяволи, онези паднали ангели, които постоянно се бунтуват срещу Светлината и които, ако можеха, биха сринали стените на рая и биха ги изгорили до основи.

— Не ти вярвам. — Биатрис издърпа ръцете си и почувства по погледа на Антоний, че той беше много разтревожен.

— Какви смяташ, че са дяволите, Биатрис? Малки човечета с раздвоени опашки и рога? Или приличат на герои от някоя пантомима? — присмя й се той. — Те са просто зловещи образи. Дяволите са като ангели, Биатрис, смесица от чиста светлина, енергия, разум и воля. Те могат да приемат различна форма и вид.

— Но аз съм мъртва. Светата майка църква учи, че мъртвите очакват деня на Страшния съд. — Тя поклати глава. — Защо точно сега демоните се интересуват от душата ми?

— Повярвай ми, Биатрис, човек като теб много ги интересува. Ти още не си тръгнала. Имаш право на избор. Тук си, защото искаш да бъдеш тук. Не си поела пътя, защото си отказала да го направиш. В известен смисъл ти не си по-различна от Малкин или лейди Йохана Мандевил, затова ангелите на ада се интересуват от теб, и то много. Ако могат, те биха променили волята ти, така че вече да не бъдеш обърната към Бога.

— Това ли става с Малкин и останалите? — попита тя.

— Да. Това е, което искат сатаната и цялото му войнство. Унищожение на хармонията, край на мира; нещастие и скръб. Смърт на душите.

— Но ако имам воля, защо не мога да…

— …се намесиш? Да преминеш от другата страна? Би могла.

— Мога ли? — усмихна се Биатрис.

— Имаш разум и воля — продължи предпазливо Антоний. — Това е върховното изкушение.

— Искаш да кажеш, ако послушам Криспин и Клотилда?

— Те ще ти дадат тази сила на определена цена.

— А не могат ли да го направят създанията на Светлината?

— Могат, Биатрис, но това трябва да се заслужи. Антоний замълча.

— Нима Криспин и Клотилда са моите демони-изкусители? — попита Биатрис.

— Те са едно и също — повтори Антоний. — Сукуб и инкуб, мъжкото и женското лице на падналия ангел. Могат да се явяват в много форми и видове. Могат да се смеят и да изкушават, могат да се бунтуват и да заговорничат.

Биатрис впери поглед в небето. Беше синьо, но пак пропито от онази странна бронзова светлина. Фигури и сенки се движеха по него като ято гъски, мрачни и застрашителни.

— Кои са те?

— Ловците на дявола. — Антоний присви очи. — Скитат се по света и търсят плячка. И за да отговоря на въпроса ти, Биатрис — да, Криспин и Клотилда са твоите демони-изкусители.

— А къде е моят ангел-пазител?

— Сребърният диск — отвърна той. — Само толкова мога да ти кажа. — Антоний снижи глас. — Накрая ти сама ще трябва да направиш своя избор. Мога да ти помогна, ако искаш, но накрая само ти можеш да решиш. — Той вдигна три пръста. — Разум, любов и воля. Можеш да накараш всеки да направи всичко, но никого не можеш да принудиш да обича. Божията любов е вечна, тя е като всеопрощаващата любов на майката. Бог иска тази любов да е взаимна, но свободна, безусловна. — Антоний стана и й помогна да се изправи. — Той те обича, Биатрис, но ти си тази, която трябва да реши. Помни какво казва Евангелието „Никой не може да слугува на двама господари“^[2].

— Но аз не виждам Бога. Тук съм съвсем сама.

— Не, не си сама. И виждаш Бога. Виждаш го в лицата на тези, които те обкръжават.

Той хвана ръцете й и я притегли към себе си.

Биатрис се чувстваше странно, застанала сред тази бронзова пустош; замъкът беше зад нея, зловещи сенки се носеха в небето. Искаше й се само Ралф да е тук, а не този странен младеж. Ако Ралф беше тук, тя можеше да тръгне. Ако Ралф умреше, щяха да бъдат заедно. И докато тази мисъл се въртеше в ума й, тя срещна тъжния поглед на Антоний.

— Не си мисли за това, Биатрис — прошепна той. — Когато обичаш, желаеш само най-доброто за любимия си.

Тя отмести поглед.

— Помни какво ти казах. Помни предупрежденията, които направих. Ще ти кажа още нещо. Докато пътуваш из този свят, докато преминаваш от едно съществуване към друго, пази се от онези, които изглеждат като ангели на Светлината.

— И как ще ги разпозная?

— Как разпознаваш ябълковото дърво? — попита той и сам си отговори. — По плода, който дава.

Биатрис се стресна от страховития вой на куче, последван от викове на ужас откъм Дяволската горичка.

— Трябва да вървя — усмихна се Антоний. — Но ще се върна. Ще бдя над теб, Биатрис, и когато мога, ще ти помагам. Но накрая ти трябва да вземеш решение. — Той прокара ръка по лицето си, протегна се и леко потупа бузата й. Очите му бяха тъжни. — Ти носиш толкова сила и светлина в себе си. Не позволявай да ги отклонят. Пази се, Криспин и Клотилда са това, което са, но докато бродиш, пази се от Менестрела.

— Менестрела?

— Ще го видиш. — Антоний вече се отдалечаваше.

— Менестрела?

— Така се нарича той сам — обясни й той. — Знае, че си тук и ще дойде да те потърси. Ти си ценна плячка, но не си толкова самотна, колкото си мислиш. Сбогом, Биатрис.

Между тях затрептя сребърен диск от светлина и Антоний изчезна.

Биатрис стана и тръгна към Дяволската горичка. Навлезе между дърветата, пристъпвайки без усилие сред храсталака; клоните им и плевелите не я затрудняваха. Най-накрая се оказа на малка поляна, обградена от седем големи дъба. Беше идвала тук много пъти с Ралф; лежаха в меката трева и планираха бъдещия си живот. Отново усети онзи отчаян пристъп на гняв като пламък, който пронизваше цялото й същество. Седна долу, загледа се към поляната и примигна. Не беше сама.

Мъже, стари и посивели, с бради, които им стигаха до под кръста и украсени с венци глави, стояха под един дъб. Бяха облечени в дълги бели роби. Носеха сърповидни ножове и се вглеждаха в короните на дърветата. Биатрис настръхна от страх и изтръпна, когато едно голо тяло пропадна през клоните, залюля се и се загърчи на въжето, вързано около врата му. Тя гледаше с отвращение. Мъжът носеше само набедрена превръзка. Давеше се и риташе, докато древните жреци по своя кръвожаден обичай вдигнаха ръце и запяха към небето. Ужасяващата сцена пробуди спомените за онова, което Ралф и беше разказвал за това място. Той обичаше да я дразни и плаши, като й разказваше за езическите жреци, които се събирали тук, за да принасят жертви на бога, който обитава дъба.

Биатрис знаеше, че това е видение от отминали времена, но беше потресена. Въпреки онова, което Антоний й беше казал, искаше й се Криспин или Клотилда да са с нея.