Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (7) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Ралф Мортимър седеше в Дяволската горичка, облегнат на един дъб и наблюдаваше катеричката, която пълзеше между оголелите клони, а после се изкатери нагоре по ствола на вековното дърво. Той изтри сълзите си и бутна настрани меха с виното.

— Достатъчно пих — каза си. — И това не помага.

Няколко часа по-рано беше присъствал на погребението на Биатрис в малкото гробище в най далечния ъгъл на замъка, близо до зайчарника. Присъстваха леля й и чичо й, Тиобалд Вавасур, Адам и Мариса и, разбира се, сър Джон Грас и лейди Ан. Отец Ейлред беше отслужил заупокойна литургия, после трупът беше изнесен на носилка и спуснат в плиткия гроб. Дърводелецът беше издялал груб кръст и сър Джон тържествено беше обещал, че той ще бъде заменен до месец с каменна плоча с името на Биатрис.

Едва когато гробът беше запълнен, Ралф напълно осъзна какво се е случило. Биатрис беше мъртва. Нямаше да я види никога вече: красивите й очи, усмивката й, нито милите на сърцето му закачки. И най-вече присъствието й, топло и любящо, като слънчева светлина, на чиято златиста топлина се наслаждаваш. Понякога усещаше парфюма й в стаята си — Биатрис беше държала една стъкленица там — и тъй като се разстройваше от миризмата му, той я беше дал на Мариса.

Ралф беше научил много неща в Кеймбридж, но познанието не можеше да му помогне да понесе тази мъка. Дълбоко в сърцето си той усещаше опустошителна празнота, остра болка, която никога нямаше да бъде излекувана. Адам и Мариса се стараеха да му помогнат. Отец Ейлред се беше опитал да го утеши, но неуспешно. Колкото повече говореха, толкова по-силно пулсираше болката му.

— Какво да правя? — прошепна Ралф и вдигна поглед към преплетените клони. Времето се беше застудило, черни облаци бързаха да скрият слънцето. — Когато пия, оглупявам. Когато работя, не мога да се съсредоточа. — Той се удари с юмрук по бедрото. — Защо? — Изкрещя и гласът му отекна над пустата поляна. — Защо се изкачи на стената по тъмно, Биатрис?

Съмнения изместиха болката му и позволиха на разума му да вземе връх. Биатрис не се боеше от височините. Често се беше разхождала по пътеката на стената през нощта. Знаеше, че е опасно. Знаеше, че няма страшно, ако върви близо до стената. Нощта беше тиха. Нямаше дъжд, нито вятър. Как беше паднала тогава? Спомни си трупа й, положен в ковчега пред олтара на параклиса. Лейди Ан и нейните камериерки се бяха постарали да облекат тялото за погребението. Ралф беше разгледал раните и ожулванията по-отблизо. Ужасното падане беше оставило своите следи. Отец Ейлред беше споменал за голяма синина на дясното й слепоочие. Беше ли я получила преди падането? Свещеникът изглеждаше разтревожен, затова Ралф го беше попитал.

— Смяташ ли, че е от значение, отче?

Бяха останали сами в малката сакристия^[1]. Отец Ейлред докосна с пръсти устните си; затвори вратата и завъртя ключа в ключалката.

— Просто се тревожа, Ралф. — Лицето на дребния свещеник беше бледо и небръснато. — Сънищата ми гъмжат от кошмари; мъчат ме съмнения и тревоги.

Ралф го беше слушал с половин ухо, нетърпелив да се върне и приседне до ковчега, преди капакът да бъде затворен завинаги.

— Отче, това не е нито времето, нито мястото.

— Наистина не е.

И свещеникът взе градинарския нож, за да подреже една от пурпурните свещи за заупокойната литургия.

Ралф се уви плътно с наметката си. В горичката беше тъмно и някак страшно. Той се поусмихна, като си припомняше страховитите истории, които беше разказвал на Биатрис, повече рожба на въображението му, отколкото истина. Чу шум от прекършване на клонче и се обърна. Между дърветата зад него имаше някого.

— Ралф! — долетя тих шепот.

Писарят почувства как косата на тила му настръхна от страх. Изправи се и ръката му посегна към ножа в колана. Взря се в мрака. Дърветата растяха толкова нагъсто, прещипът и къпините бяха избуяли нависоко. Колко се беше отнесъл!

Ралф наруга виното, което беше изпил; не се държеше здраво на краката си, беше му зле. Трябваше да се махне оттук. В замъка цареше, бъркотия. Трупът на Гудман Уинтроп беше върнат на каруца. Дрехите на бирника бяха подгизнали в кръв от зейналите рани по гърба и гърлото му. Сър Джон беше промърморил нещо за бунтовници и недоволници и на висок глас наруга глупостта на бирника да се мотае сам по кръчмите и пивниците на Малдън. Той беше изпратил спешни съобщения до Лондон: пазителите на хазната нямаше да се зарадват, щяха да му изпратят кралски пълномощници и войници. Сър Джон Грас щеше да изпита на гърба си гнева им, докато виновниците не бъдат наказани. Бяха ли убийците сега в Дяволската горичка, чудеше се Ралф. Една сойка литна нагоре като кълбо от черно-бели пера. Не трябваше да стои като разлигавен пияница; сега мъката беше част от него, като краката и ръцете му, и той трябваше да я понесе.

Ралф взе меха с виното, завъртя го над главата си и го хвърли в храстите. Докато вървеше със залитане назад по пътеката, която извеждаше на ливадите, той се наруга наум за глупостта си. „Трябва да внимаваш какво пиеш“, винаги го предупреждаваше Биатрис. „Не държиш на ейл и на вино“.

Писарят спря и затвори очи, за да възпре сълзите, които заплашваха да потекат от очите му.

— Да беше тук, Биатрис! Ако само беше тук, щях да ти позволя да ме мъмриш до края на времето!

Той се препъна. Горичката се беше смълчала, дори птичите песни бяха заглъхнали. Ралф си спомни историите и легендите за това място. Не бяха ли намерили някъде наблизо убита Фийби? Той забърза. Кракът му се закачи в нещо и писарят се просна на земята. Присви се, но въпреки това тоягата го улучи в слепоочието. Ралф не изгуби съзнание, макар че болката беше ужасна. Опита да се изправи, но ритник в стомаха го преви на две и той отново се свлече; лицето му се разрани от камъчетата по пътеката. Бяха завързали наметката стегнато около врата му като въже и го теглеха. Не можеше да се съпротивлява. Усещаше как калините и трънките раздират панталоните му. Един от ботушите му се изу. Той се опита да се бори, но не можа. Блъснаха го, тялото му се претърколи и усети как земята под него поддава. Сънуваше ли? Падаше ли? Опита се да се концентрира, да забрави за болката. Започна да рита с крака, но беше трудно. Погледна надолу и забеляза зелена слуз да се просмуква над бедрата му. Бяха го ударили по главата и завлекли само на няколко метра оттам, в едно от коварните тресавища — малките, но дълбоки блата, с които беше осеяна Дяволската горичка. Шокът го накара да се опомни. Потъваше. Размаха ръце, завика и закрещя.

— Исусе, смили се над мен! — замоли се най-накрая. Спомни си, че колкото повече се мята, толкова по-бързо ще потъне. Опита се да се успокои, да остави тялото си да плува. Успя да се обърне, но от движението потъна още малко. Сега зелената тиня дърпаше тялото му, сякаш го бяха сграбчили невидими ръце от дъното на блатото.

Ралф се опита да забрави болката и протегна ръце, за да се хване за един храст, който растеше близо до брега. Хвърли се напред, но храстът сякаш беше жив. Пръстите му не уцелиха. Беше потънал в тинята до кръста. Ралф дочуваше странни звукове, небето доби странен бронзов оттенък. Опита отново и този път ръката му успя да улови храста.

— Господи! — молеше се той. — Моля те, Господи, не позволявай да се счупи.

Храстът беше стар и жилав, и издържа тежестта му. Бавно, но сигурно Ралф се притегляше към него, без да обръща внимание на болката. Най-после успя да се хване за якото му стебло. Измъкна се на брега, почти благодарен за драскотините, които оставяха по тялото му твърдите клони. Нали беше жив. Храстът му беше спасил живота. Той пропълзя на суша, после се обърна настрани и погледна назад. Тресавището отново беше спокойно, по зелената повърхност не личаха никакви следи, коварните му дълбочини оставаха скрити.

Ралф полежа известно време, хлипайки, после се изправи. Цялото тяло го болеше. Единият му ботуш липсваше, а другият беше толкова кален, че той го събу и метна между дърветата. Докосна още кървящото си лице и опипа главата си там, където го беше ударил убиецът. После тръгна, залитайки, по пътеката навън от гората.

Биърдсмор го видя пръв. Преди Ралф да стигне подвижния мост, сър Джон Грас, отец Ейлред и Тиобалд Вавасур, придружени от войници, побързаха да го пресрещнат.

— Нападнаха ме — заекна Ралф. — Не знам кой беше. В Дяволската горичка. Хвърлиха ме в тресавището.

Сър Джон даде заповеди на висок глас. Отец Ейлред помогна на Ралф да прекоси двора. Положиха го в гостната. Свещеникът му заговори като на дете, докато сваляше калните му дрехи. Тиобалд му помагаше. Почистиха калта от раните и драскотините му. Лекарят поднесе чаша към устните му.

— Пий! — настоя той. — Пий и ще се почувстваш по-добре.

Ралф се подчини. Осъзна, че Адам влиза в стаята, следван от Мариса.

— Чухме какво е станало, Ралф. Бяхме в билковата градина заедно с Мариса.

— Опитаха се да ме убият — прошепна Ралф. После почувства, че очите му натежават и потъна в дълбок сън.

По-късно същия ден, когато падна мрак, Ралф се изми, облече нови дрехи и се присъедини към останалите в голямата зала на замъка. Тя му се стори по-мрачна от обичайното, с надвисналия таван със свободно носещи греди, брадвите, ризниците и щитовете, окачени на стените. Дългите маси с кръстосани крака бяха празни, но нажежени мангали разпръсваха студа и ловните кучета душеха между рогозките за парченца храна.

Сър Джон събра всички около високата маса на подиума. Бяха сервирани студени меса, хляб, сирене и кани с ейл. Присъстваха сър Джон, съпругата му; едрият набит командир на гарнизона Стивън Биърдсмор, Тиобалд Вавасур, Адам и Мариса, капитанът на стражата и Ралф. Отец Ейлред забързано влезе и произнесе молитвата; храната беше разпределена, каните обикаляха масата. Съгласно етикета, сър Джон ги остави да утолят глада си, преди да почука по масата с дръжката на камата си.

— Живеем в смутни времена — започна той. — Една от прислужниците в замъка, Фийби, беше убита и трупът й бе открит в Дяволската горичка. Бог да я прости.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи.

— Заедно с Ралф скърбим за смъртта на Биатрис — продължи той, — но сега имаме по-важни проблеми. Тялото на Гудман Уинтроп лежи увито в саван, готово за погребение. Той беше неприятен човек, дори подлец, но все пак беше кралски служител. Миналата нощ е бил наръган смъртоносно в Малдън. Знаем, че е излязъл от кръчмата с една прислужница. Мастър Биърдсмор, заедно с Ралф утре ще разследвате този въпрос.

— Коя кръчма? — попита командирът на гарнизона.

— „Гърнето с мащерка“. Нямам съмнения, че убийството на Уинтроп е следствие от голямото недоволство, предизвикано от поголовния данък. Но Кралският съвет в Лондон държи на своето. Архиепископ Съдбъри и ковчежникът Хейлс са решили, че хазната трябва да бъде напълнена и данъкът няма да бъде отменен. Изпратих спешни писма до Лондон. Бог знае какво ще стане сега.

— Ами нападението над младия ни писар? — попита лейди Ан. — Мислиш ли, че и то е свързано с данъка?

Сър Джон кимна, почесвайки изпъстрената си с венички буза.

Ралф остави парчето хляб.

— Аз не мисля така. Откъде са знаели, че живея в замъка? А дори да е така, защо да ме нападат? Аз не съм бирник.

— Съгласен съм — обади се Биърдсмор и отблъсна чинията си встрани. — Вярно е, че бунтовници действат из Кент и Есекс, но защо да нападат мастър Ралф по този начин? Това не е в техен стил. По-скоро стрела от някое дърво или нож в гърба.

Думите му смразиха Ралф и предизвикаха мрачно мълчание.

— Съзнаваш ли какво казваш? — предпазливо попита сър Джон.

— Да. — Биърдсмор беше твърд. — Сър Джон, аз съм командир на тукашния гарнизон. Работата ми е да защитавам този замък и хората, които живеят в него. Гудман Уинтроп несъмнено е бил убит от селяни-бунтовници. Утре ще отидем и ще обърнем „Гърнето с мащерка“ надолу с главата — да видим каква помия ще се излее.

Ралф се усмихна на прямотата на Биърдсмор. Недодяланият войник обикновено си мълчеше, но смъртта на Фийби все още го измъчваше.

— Ти харесваше Фийби, нали? — Преди да се усети, думите бяха изхвръкнали от устата му.

Командирът на гарнизона подръпна галоните по кожения си жакет.

— Нещо повече, мастър Ралф — промърмори той. — През последните дни много мислих.

— Тогава кажи ни какво си мислил — обади се лейди Ан.

— Нощта, когато Фийби беше убита — отвърна Биърдсмор, — тя нямаше намерение да се прибира. Беше се съгласила да се срещнем близо до Полунощната кула. Сър Джон, Фийби беше добро момиче. Не беше умница, но имаше здрав разум.

Той млъкна и отпи от халбата си. Ралф усети близост с този суров войник, който също беше изгубил любимата си, но успешно прикриваше скръбта си.

— Фийби не е излизала от замъка — продължи Биърдсмор. — Не беше глупава. Някои от момчетата я закачаха, но тя можеше да се грижи за себе си. Разказа ми как Уинтроп бирникът й бил предложил сребърна монета, за да легне с него. — Той сви юмрук. — Канех се да си поговоря с Уинтроп. — Той преглътна сълзите, които напираха в очите му. — Тя никога не би отишла по тъмно на място като Дяволската горичка. Смятам, че е била убита в Рейвънскрофт и тялото й е било отнесено там. Доктор Вавасур, ти прегледа трупа на Фийби. Беше ли изнасилена?

Тиобалд, който си играеше с трохите около чинията си, трепна като подплашен заек, очите му запримигваха, устните му бяха стиснати.

— Не, не беше. Ударили са я по главата, преди да я убият.

Отец Ейлред се намръщи.

— Но защо, ако не е била изнасилена? Беше бедна, нямаше нито сребро, нито злато. Нещо повече, ако е била убита тук, защо никой не е чул виковете й? Пък и не можеш да изнесеш труп през подвижния мост и никой да не те забележи.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни мърморения. Лейди Ан, която седеше до съпруга си, подпъхна посивялата си коса под тясната шапчица. После нервно се почеса по бузата и почука по масата с пръсти.

— Слава Богу, че прислугата не е тук. — Тя обходи с поглед залата. — Само преди няколко дни всички празнувахме Майския празник. Великите пости и зимата останаха зад нас. Имаше прясно месо от касапина, пролетни зеленчуци, билки и цветя. — Тя потръпна. — А сега сякаш отново е ледена зима. Мастър Биърдсмор — гласът й стана рязък, — изглежда искаш да кажеш, че в този замък има убиец. Познаваш ли някого, който би искал да убие Фийби?

Преди той да успее да отговори, се обади отец Ейлред.

— Както каза, мастър Биърдсмор, Фийби беше добро момиче и чудесна прислужница. Но всички знаем, че беше и много любопитна.

— Съгласен съм, отче. — Биърдсмор отмести поглед.

— Беше нещо повече — обяви лейди Ан. — Обичаше да подслушва на вратата, да следи хората.

— Така е — съгласи се сър Джон. — Миналата година на Вси светии една от кухненските прислужници се скара жестоко с нея. Обвини Фийби, че я проследила, когато отишла в конюшнята с един от конярите.

— О, да. — Тиобалд размаха костеливия си пръст. — Спомням си.

— Къде са сега прислужницата и Конярят? — попита Ралф.

— Няма ги — тихичко каза Биърдсмор. — Напуснаха след Богоявление. Взех страната на Фийби, така се запознахме.

Вниманието на Ралф беше привлечено от сенките, които танцуваха на стената. Мракът се беше спуснал бързо и сякаш се сгъстяваше около тях, въпреки факлите и свещите. Убиецът беше в този замък. Той погледна към отец Ейлред и му даде знак с очи да не изказва подозренията си.

— Какво ще правим? — попита лейди Ан. Сър Джон погледна към Адам.

— Ти си нашият главен писар, какво ще ни посъветваш?

Адам прочисти гърлото си.

— Съгласен съм с това, което беше казано. Смъртта на Гудман Уинтроп е работа на бунтовниците. Но нападението над Ралф не е дело на селяните.

— Възможно ли е — попита Мариса — бунтовниците да имат съучастник в замъка?

Всички погледи се насочиха към дребната, обикновено мълчалива млада жена.

— Все пак — продължи Мариса със зачервени от вълнение бузи — Рейвънскрофт защитава устието на Блекуотър и северните подстъпи към Лондон. Ако селяните планират бунт, те ще искат да го завземат.

— А Фийби беше от изключителна важност за отбраната на замъка. — Лейди Ан напразно се опита да прикрие насмешката в гласа си.

— Не се подигравай с Мариса! — разгорещено се намеси Адам. — Възможно е това, което казва, да е вярно.

Атмосферата стана напрегната. Непривикнала на такива остри реакции, лейди Ан погледна съпруга си.

— Може би и двете сте прави — намеси се Ралф, бързайки да запази мира. — Възможно е бунтовниците да имат поддръжници сред гарнизона. Какъв по-добър начин да отслабят защитата ни от безразборни убийства и нападения, които подклаждат подозрения и горчива жлъч?

Всички се задоволиха с това обяснение. В гарнизона на Рейвънскрофт бяха установени спокойни, дружески отношения. Замъкът имаше няколко просторни помещения, които позволяваха на войниците известно уединение, а взаимоотношенията с хората от града обикновено бяха добронамерени. Ралф се боеше, че това скоро ще се промени. Сър Джон му се усмихна с благодарност. Повтори заповедта си Биърдсмор и Ралф да разследват смъртта на Уинтроп и нареди да се удвоят пазачите в кулата на подвижния мост.

— Отсега нататък — заключи той — мостът ще се вдига вечер, а решетката на крепостната врата ще се спуска. Искам светлини по стените на всяко укрепление. Никой няма да влиза от здрач до зори без мое разрешение. А сега — той отмести назад стола си, — мисля, че говорихме достатъчно.

Срещата приключи. Ралф, който все още чувстваше болки и не се беше съвзел напълно, излезе от залата и седна на стъпалата. Адам и Мариса седнаха от двете му страни и той се трогна от топлотата на приятелските им чувства.

— Всъщност мислиш нещо друго, нали, Ралф? — Мариса стисна лявата му ръка и я разтри между своите.

— Толкова ли съм прозрачен? — попита Ралф с усмивка.

— Никога не си бил добър лъжец. — В сините очи на Адам проблясна закачка. — Какво смяташ, че се е случило в действителност?

— Мисля, че Фийби е била убита тук.

— Но как е било изнесено тялото й? — попита Мариса.

— Има странична врата — изтъкна Ралф.

— Но тя е затворена и заключена от години.

— Още може да се отваря и пред нея има малък дървен мост, който минава през крепостния ров. Не забравяйте, тази врата е в задната част на замъка. Сър Джон е доверчив човек. Никога не слага стража по укрепленията, освен ако не се налага.

— Но все пак — каза Мариса, — това значи, че някой е трябвало да пренесе през двора окървавен труп. А пантите на вратата са толкова ръждиви, че сигурно щеше да изскърца.

— Има само един начин да разберем това — каза Ралф и се изправи.

Излязоха от вътрешния двор, минаха покрай кулата и прекосиха малката овощна градина, която се намираше в ъгъла на замъка. По пътя Адам запали една факла. Когато стигнаха до страничната врата, Ралф я погледна и осъзна, че е сгрешил. Тя беше малка и тясна, направена от дебели дъбови дъски, подсилена е метални ленти и стоманени кабари. Двете й дебели резета бяха спуснати, а на три места имаше катинари. От ръждата по ключалките и резетата ставаше ясно, че ще е по-лесно да се пробие дупка в стената, отколкото да се отвори вратата. Адам угаси факлата в една бъчва с вода, хвърли я и подкани Ралф и Мариса да го последват обратно между дърветата.

— Е, какво сега, Ралф? — попита той. — Замъкът има само два изхода — през кулата и през страничната врата. Прегледахме последния. Не е отварян от години.

— Какво ще кажеш за каруца или количка? — предположи Мариса. — Убиецът на Фийби може да е скрил трупа й в едно от двете и да го е покрил с платно.

— Съмнявам се в това — обади се глас от мрака. Ралф се стресна. Биърдсмор се промъкна като сянка между дърветата към тях.

— Съжалявам, че ви стреснах. — Войникът стискаше в ръце коничния си шлем. — Видях светлината от факлата и се зачудих какво става. Не го направих от любопитство като Фийби. — Той леко се усмихна. — Прегледах страничната врата сутринта след убийството й. Разпитах сър Джон и за ключовете, но той дори не знае къде са.

— Защо си толкова сигурен, че убиецът не е измъкнал тялото на Фийби в каруца или ръчна количка? — попита Адам, после поклати глава. — Разбира се, в нощта, когато Фийби беше убита, ти беше дежурен.

— От три следобед до девет вечерта — каза Биърдсмор. — Няколко пъти ходих в караулната да играя на зарове с момчетата, но ще ви кажа едно — никой не е излизал от замъка през този ден. Ако някой беше излизал, вече щях да съм го разпитал.

— И си сигурен, че Фийби не е излизала? — попита Ралф.

— Да, освен ако не е имала криле и не е можела да лети!

Ралф внимателно изучаваше войника. Биърдсмор беше доста по-млад, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше мрачно, квадратно лице със сближени, хлътнали очи. Носът му бе закривен надолу към сурово стиснатите устни. Беше гладко избръснат и късо подстриган. Ралф си спомни, че е служил при сър Джон по море и в Гаскония.

Биърдсмор сложи шлема си.

— А сега се връщам към задълженията си.

И командирът на гарнизона се отдалечи в тъмнината.

— Странен човек — каза тихо Адам. — Забележете колко тихо се движи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ралф.

— Той е бил дежурен през нощта, когато Фийби умря, но току-що ни увери, че не е излизала от замъка. Само че трябва да го е направила, по един или друг начин. Откъде да знаем, че не е позволил на Фийби да излезе и не й е предложил да се видят в Дяволската горичка? Може би са се скарали, той се е ядосал и…

Ралф погледна тънкото сребристо резенче от луната, което се провиждаше през клоните. Чувстваше се измръзнал и самотен. Биатрис ужасно му липсваше. Но сега имаше и още нещо. Дълбоко подозрение, че не се е подхлъзнала, а е била убита. Прав ли беше приятелят му? Беше ли Биърдсмор убиецът?

Сякаш прочела мислите му, Мариса го дръпна за ръкава.

— Той беше дежурен и в нощта, когато Биатрис падна. Може би е видял нещо.

Ралф прехапа устни.

— А къде бяха всички, когато ме нападнаха в Дяволската горичка? — Той погледна Адам. — Биърдсмор пръв ме видя. Дали защото току-що се е бил върнал?

— Не знам — отвърна Адам. — Ние с Мариса бяхме в билковата градина.

— Трябва да внимаваш. — Мариса стисна ръката му.

— Ще внимавам.

Но още докато изговаряше тези думи, Ралф знаеше, че не е толкова безстрашен, за какъвто се представяше.