Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (9) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

Ралф присъства на съвета, който сър Джон Грас свика същия следобед в дневната на горния етаж. Елеонора беше затворена в една от тъмниците в Стрелковата кула, пред която стоеше стража. Сър Джон, лейди Ан, Тиобалд Вавасур, отец Ейлред, Адам и Мариса, Биърдсмор и самият той се събраха край овалната дървена маса в покоите на коменданта. Лейди Ан се опита да разведри атмосферата, като поднесе чаши студено бяло вино и малки подноси със сладкиши. Всички изслушаха доклада на Биърдсмор. Преди сър Джон да каже нещо, отец Ейлред, разтревожен и обезпокоен, скочи на крака. Беше небръснат, очите му бяха зачервени; Ралф тайно се зачуди дали ужасяващите събития от предишната нощ не бяха засегнали ума му.

— Аз съм свещеник, сър Джон, посветил съм се на грижата за душите. Смятам, че в този замък е влязло нещо зло.

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна сър Джон. — Сигурни сме в това. Смъртта на Фийби, нападението над мастър Ралф, изчезването на Фулк. Фактите говорят сами за себе си.

— Не, не, говоря за други неща — бързо каза свещеникът. — С Ралф ходихме в Полунощната кула.

— Да, ти ми разказа. Тази кула винаги е имала лошо име.

— Но привиденията, призраците! — извика свещеникът, потърквайки бузата си.

— Отче — Ралф стана, заобиколи и внимателно му помогна да седне отново. — Злото, срещу което сме се изправили, е сред хората. Човешкият ум и добрият съвет ще разкрият истината.

Свещеникът се успокои и Ралф се върна на стола си.

— Сър Джон, мога ли да кажа нещо?

Комендантът кимна.

— Тук се случиха някои странни неща — започна Ралф, — но логиката и разумът могат да разгадаят всяка мистерия.

Останалите го гледаха неразбиращо, с изключение на Адам, който закачливо му намигна.

— Ти си оставаш учен, нали, Ралф?

— Да, Адам, винаги. Знаем, че Фийби е била жива в понеделник следобед. Установихме, че тялото й е било открито в Дяволската горичка във вторник, нали?

Всички се съгласиха.

— Знаем, че прислужницата Елеонора и любовникът й Фулк са били в гората, когато трупът на Фийби е бил занесен там. Очевидно Фийби трябва да е била убита късно следобед в понеделник тук, в замъка; трупът й е бил увит в платно, овързан и занесен в Дяволската горичка от убиеца й.

— Но това е невъзможно! — извика Биърдсмор. — Бях дежурен при моста. Никой не е минал покрай мен с такъв вързоп: щях да го видя. И двамата проверихме страничната врата. Не е била отваряна с години.

— Сър Джон — каза Ралф, — има ли таен изход от този замък?

Комендантът поклати глава.

— Ако имаше, Ралф, щях да зная. А и как би могло да има? Ровът е дълбок, всеки проход би трябвало да минава под него, така че е напълно невъзможно.

— Защо? — попита Мариса.

— Защото — отвърна провлачено Адам — водата може да се просмуква през всяко изградено от човека съоръжение и да наводни тунела.

Ралф отпи от виното си и взе друго парче марципан от чинията.

— Независимо от всичко, онова, което казах, е вярно. Как е излязъл убиецът с трупа, засега си остава загадка. — Той направи гримаса. — Затова следващият ми въпрос е: какво сме правили всички онзи понеделник следобед?

— Аз си бях в стаята — отвърна бързо Тиобалд. — Не съм излизал, докато не удариха камбаната за вечеря. Проучвах вътрешностите на един плъх. — Чуха се отвратени викове. — Прочетох в един италиански трактат — обясни той, — че изсушени и смлени, вътрешностите на плъха са лекарство за някои кожни болести.

— Някой идва ли при теб? — попита сър Джон. Лекарят поклати глава.

— Никой не би посмял да отиде там — каза язвително лейди Ан. — При онези ужасни миризми и изпарения!

Останалите също разказаха къде са били. Малцина имаха свидетели, с изключение на Адам, който беше описвал складовете в замъка с Мариса.

— Бяхме там цял следобед — заключи той.

— И аз мога да го потвърдя — заяви сър Джон. — Чух гласовете ви. Колкото до мен, вечерях тук и после отидох да спя.

— А пък аз — посочи лейди Ан към чекръка до прозореца — почетох малко и попредох. Ти дойде, отче. Попита ме дали можеш да вземеш свещници за олтара.

Свещеникът зачопли едно петно на расото си.

— Да, аз бях в параклиса и почиствах свещената утвар. — Той разпери ръце отчаяно. — Мастър Ралф, каква е ползата от всичко това?

— Ами ти? — попита Ралф командира на гарнизона.

— Вечерях със сър Джон — отвърна Биърдсмор. — После бях дежурен. Стоях с момчетата на кулата.

Ралф очерта с нокътя на палеца устните си.

— Сър Джон, има нещо, което се губи. Фулк, синът на мелничаря. От онова, което ни каза Елеонора, е ясно, че може да е разпознал човека, който е отнесъл трупа на Фийби в горичката. Трябва да е дошъл в замъка и да е поискал да говори с някого.

— Това може много лесно да се установи. Чакайте тук. — Биърдсмор бързо напусна стаята и затрополи надолу по стълбите.

Сър Джон се възползва от паузата, за да поръча да напълнят отново чашите с вино. После започна да размишлява на глас какво ще правят с новата си затворница.

— Няма съмнение — обяви той, нетърпелив да защити авторитета си, — че кръчмарската прислужница има пръст в смъртта на Гудман Уинтроп. Но какво можем да направим? Да я измъчваме? В Малдън има вече достатъчно недоволни.

— Пазете я — отвърна Ралф. — Изчакайте кралските пълномощници да пристигнат от Лондон. Нека те поемат отговорността.

Сър Джон кимна.

— Адам, когато това свърши, иди в Малдън и кажи на кръчмаря Тайлис, че Елеонора ще бъде пазена добре. И косъм няма да падне от главата й. Само ми се иска да бяхме приключили с това. — Той погледна към Ейлред. — Отче, съжалявам за думите си преди малко. Може би ще се съгласиш да отслужиш литургия в Полунощната кула и да благословиш мястото.

Свещеникът се съгласи.

Ралф изучаваше Тиобалд, който изглеждаше разтревожен. От всички присъстващи той беше най-самотен и потаен. Ралф погледна към Адам и Мариса, които се държаха за ръце. Мариса гледаше с обожание съпруга си. Болка прободе сърцето на Ралф и той се опита да прикрие завистта от близостта им. Чуха стъпки и Биърдсмор влезе обратно в стаята.

— Разпитах стражите. — Той поклати глава. — Толкова много хора влизат и излизат от замъка, сър Джон. Един от стражите смята, че може би е видял Фулк да идва тук рано сутринта във вторник, но трупът на Фийби още не е бил открит. Никой не е бил спрян, нито са търсили някого.

Сър Джон остави чашата си.

— Направихме, каквото можахме.

Ралф беше ядосан и разочарован от липсата на нова информация.

— В замъка има убиец — каза той разгорещено, — който убива безмилостно. Може би е дори в тази стая. — Той се изправи на крака и блъсна стола си назад. — Предупреждавам ви да бъдете много внимателни.

Беше прекосил двора до средата, когато Биърдсмор го настигна.

— Мастър Ралф, имаш ли ми доверие?

— Защо питаш?

— Ако убиецът е в този замък, тогава той или тя трябва да е човек с власт.

— Защо мислиш така?

— Огледай се, писарю. Можеш ли да си представиш някой от стрелците или войниците, готвачите, прислужниците да положат толкова усилия, за да се отърват от трупа на бедната Фийби? Тя не е била убита в кухненска свада или защото някой стрелец е искал да й вдигне полата. Убили са я заради нещо друго. Заради нещо, което е чула или видяла. Който и да е бил, е намерил таен начин да изнесе трупа й. Всички, присъствали на тази среща, ще се приберат в стаите си и ще се замислят.

— А ти не искаш подозренията да падат върху теб?

— Не, не искам. — Биърдсмор пристегна бойния си колан. — Трябва да проверя някои неща. Да се срещнем на кулата след един час. — И капитанът на гарнизона се отдалечи.

Ралф си спомни за Елеонора и се запъти към Стрелковата кула. Отвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Тъмницата се състоеше от три килии в коридор, издълбан в подножието на кулата. Бяха добре изметени и чисти, обикновено в тях държаха припаси. Сега двама стрелци седяха в коридора и играеха на зарове; до тях имаше кана ейл и чаши. Насмолени факли разпръсваха мрака. От средната килия се чуваше тихо напяване.

— Тя е добре — съобщи един от стрелците, когато Ралф приклекна до него, и избърса нос с опакото на ръката си. — По-удобно й е, отколкото на нас.

— Нали не я притеснявате?

Стрелецът поклати глава.

— Мастър Биърдсмор беше много настоятелен, че трябва да я запазим за кралските пълномощници.

— Бих искал да говоря с нея.

Стрелецът прибра заровете, стана и свали един ключ от кука, забита в стената. Отключи вратата и подкани Ралф да влезе.

Елеонора беше настанена удобно: килията беше чиста, подът беше застлан с прясно отрязана тръстика. Разполагаше със сламеник, възглавница и одеяла, маса, стол, шкаф за чаши и кани, дори малко разпятие висеше от една от решетките на прозореца високо на стената. Кръчмарската прислужница седеше в ъгъла със свити колене и си правеше кукла от слама, която беше извадила от сламеника.

— Добре ли си, мистрес?

— Бих предпочела да съм в „Гърнето с мащерка“, да седя на коленете на някой клиент и да пия ейл. Но се грижат добре за мен. Дадоха ми хляб и печена гъска. — Тя посочи към каната на масата. — И много разреден ейл. Старият свещеник дойде да ме види, но беше по-уплашен и от мен.

— Мислиш ли, че Фулк е видял убиеца на Фийби?

— Да, но той знаеше да си затваря устата. Питах го, но той само ме изгледа по онзи негов странен начин. Нали знаеш, с ъгълчето на окото, както прави баща му, когато надуши печалба.

— Защо смяташ, че Фулк се е върнал в замъка? Елеонора сведе очи.

— Защо е трябвало да идва тук? — настоя Ралф. Той стана и се приближи към нея. — Каза ли ти?

Очите й отново трепнаха.

— Хайде, каза ли ти? Защо Фулк, синът на мелничаря, ще се интересува от убиеца? Дошъл е тук да му измъкне пари, нали? Не се е върнал, затова ти си казала в „Гърнето с мащерка“, че е отишъл по някаква безобидна работа в замъка и не се е върнал.

— Ще кажа всичко — решително заяви Елеонора, — когато пристигнат хората на краля. Искам да бъда сама. Сър Джон обеща, че никой няма да ме тормози.

Ралф излезе от тъмницата. Качи се в кулата, за да потърси отец Ейлред, но параклисът беше празен. Постоя малко, коленичил пред олтара, вперил поглед в кръста.

— Не съм много по молитвите — прошепна той. — Всъщност, не знам какъв съм. Но, Господи, много съм уплашен. И Биатрис ми липсва.

Ралф затвори очи. За седмица целият му живот се беше разпаднал, като бурето, което Биърдсмор беше разцепил в „Гърнето с мащерка“. Той се настани по-удобно, облегна се на преградата и се взря в конзолите на покрива. Забеляза фигурата на водоливника — ухилен шут, пъхнал пръсти в устата си. Във въображението му това се превърна в лицето на убиеца, който безмълвно му се подиграваше от сенките. Ралф отмести поглед. Беше толкова завладян от мисълта да открие убиеца и да разбере как са станали убийствата и нападенията, че не се беше питал защо мирния живот на замъка така рязко се беше променил. Наистина, в провинцията имаше вълнения, но нападенията, с изключение на онова над Фийби, бяха насочени срещу него. Ралф се чудеше какво би помислила и казала Биатрис. Тя имаше остър ум. Само да беше тук, седнала до него.

Сега светлината струеше през прозореца, прашинките танцуваха в нея и той се чудеше дали това не бяха ангели. Чувстваше се затоплен и успокоен.

Дочу звук в църквата и се обърна, взря се през преградата, после се сети, че беше заключил и зарезил вратата. Изправи се й се огледа. Кръстът на олтара блестеше в светлината на слънцето. Почувства се напрегнат, но не объркан, сякаш се беше събудил от ободрителен сън. Погледна блестящия кръст.

— Съкровището — промърмори. Коленичи на молитвеното столче с очи, приковани в кръста. — Единственото, което някой би искал, е кръстът на Бритнот, но аз още не съм го намерил.

Спомни си тържеството на Майския празник за служителите от замъка, събрани на моравата. Ралф потисна тръпката си и сведе глада. Беше мислил за това и преди, и сега беше принуден да го приеме: причина за всичко беше неговата хвалба. Някой от празнуващите беше решил да се намеси, някой, който внимателно следеше издирванията му. Стаята му често стоеше отключена, а ръкописите лежаха на масата. Той никога не беше подозирал, че някой друг също търси съкровището.

Почувства как го облива студена пот. Трябваше да приеме истината. Той трябваше да се разхожда по крепостната стена. Той трябваше да умре в Дяволската горичка. Ами Фийби? Тя беше палава, устата прислужничка, която обичаше да си пъха носа навсякъде и да подслушва чужди разговори. Сигурно беше видяла или чула нещо, затова брутално я бяха накарали да замълчи. Но как бяха изнесли трупа й от замъка? Ралф си спомни Биърдсмор, прекръсти се и почти изтича от църквата. В ума му цареше неразбория, чувството за вина се примесваше със скръбта му. Той бързо прекоси двора. Биърдсмор го чакаше на стъпалата към караулното помещение на кулата при портата.

— Добре ли си, мастър Ралф? Изглеждаш бледен.

Ралф го сграбчи за лакътя и го поведе към подвижния мост.

— Знам защо умря Биатрис — каза той забързано. — Заради съкровището на Бритнот — заради моите приказки и интереса ми към него. Той мисли, че съм на път да го открия.

— Той ли?

— Онзи, който е убил Биатрис и ме нападна в Дяволската горичка. Затова умря и Фийби, тя е видяла или чула нещо. — Той повлече Биърдсмор още по-надалеч, вън от сянката, под лъчите на слънцето. — Убиецът трябва да е някой от съвета на замъка, затова Фулк е дошъл тук. Щял е да го изнудва. Искал е сребро, за да си държи устата затворена.

— Но къде е сега Фулк?

Ралф разпери ръце.

— Не знам. Мастър Биърдсмор, напълно ти вярвам. Ти си единственият, на когото имам доверие. Но ти ме повика на среща тук. Какво предлагаш?

— Разходка край рова, мастър Ралф. — Той тръгна наляво през високата трева, която обрамчваше ръба на канала. — Върви след мен — нареди той. — Разгледай добре земята, търси нещо необичайно. Парче плат, засъхнала кръв. Всичко, на което не му е тук мястото.

Стискайки нос, за да не усеща вонята на застоялата вода, Ралф се подчини. Разбираше логиката на Биърдсмор. Ако трупът на Фийби не е бил изнесен през входната кула или ръждясалата странична врата, трябва да са минали от друго място. От време на време той спираше и се взираше към равнината пред Дяволската горичка. Чучулига изцвърча и запърха над дърветата. Пеперуди и пчели кръжаха между дивите цветя. Един от стражите ги забеляза и извика за поздрав. Биърдсмор мълчаливо вдигна ръка в отговор.

Завиха към страничната стена на замъка, а после отзад. Ралф рядко идваше тук. На север се простираха блата, осеяни с шубраци и малки горички; на фона на синьото небе се виеше самотна струйка сив дим от колибата на някой дървар или въглищар. В средата на задната стена се издигаше Солната кула. Мазилката й се ронеше, част от нея беше изпопадала в рова. Биърдсмор спря пред нея и присви очи.

— Вече не я използваме — каза той. — Стълбището не е безопасно.

Ралф погледна към спуснатите капаци на прозорците, макар Биърдсмор да се интересуваше повече от рова. Водата тук беше по-плитка и изпопадалата мазилка от кулата беше образувала импровизиран брод през него. От другата страна до стената се беше събрала купчина кал.

— Чудя се… — промърмори Биърдсмор. — Погледни кулата. Какво виждаш?

— Има прозорчета на високите етажи и по-ниско голям прозорец, през който може да мине човек. Той служи за врата.

— Някога са я използвали, за да внасят оттук провизиите. Така са снабдявали замъка, без да използват входната кула. — Биърдсмор предпазливо си проправи път през тръстиките и като шляпаше и се подхлъзваше, притича по импровизирания брод до калния бряг срещу Солната Кула. Трябваше да се подпре на стената, защото брегът беше съвсем тесен. Когато мина отвъд, заоглежда земята. После с триумфален вик извади ножа си, разкопа калта и извади пръстен, който проблясна на слънчевата светлина.

— Знаех си! — обяви той. — Ето как са измъкнали трупа на Фийби.

Като прибра камата и стисна здраво пръстена, Биърдсмор отново прецапа през брода и показа на Ралф какво беше намерил. Пръстенът беше от онези, които се продаваха по повечето панаири или на пазара.

— Фийби си го купи от един странстващ търговец, който се отби в замъка точно след Сретение Господне. Много се гордееше с него. — Командирът почеса гъстата си, късо подстригана коса и отново се загледа в Солната кула. — Трябва да са я примамили в кулата, пребили са я и са я удушили; после трупът й, увит и завързан с въжета, е бил спуснат през онази врата. След това убиецът е слязъл, взел е трупът и се е отправил към Дяволската горичка. Спомни си, Елеонора каза, че е било тъмно. Трупът е бил оставен в горичката и убиецът се е върнал в замъка, вероятно по същия път. — Той стисна ръката на Ралф. — Знаеш, че говоря истината.

— Така е, мастър Биърдсмор — усмихна се Ралф. — Стените на замъка не са защитени. Тази част е изоставена, никой не би забелязал. Ако Елеонора и Фулк не са били в горичката, никой нямаше да се сети. — Ралф тръгна към рова. — Трябва да кажем на сър Джон за това. Ако някога замъкът бъде нападнат… — Той чу скърцане, сякаш някой отваряше капак на прозорец, последвано от свистящ звук. Погледна през рамо и изпадна в ужас.

Биърдсмор се олюляваше с разперени ръце и очи, втренчени в стрелата от арбалет, която го беше улучила точно в средата на челото. Ралф се затича към него.

Командирът въздъхна и падна в ръцете му. Писарят го положи на тревата. Клепачите му трепнаха, изкашля кръв, потръпна и застина, но ръката му още държеше пръстена на Фийби. Ралф се протегна да го вземе. Това спаси живота му — друга стрела прониза въздуха над главата му. Той погледна към Солната кула. Един от горните прозорци беше отворен.

Огледа се. Какво можеше да направи? Нямаше никакво прикритие. Следващата стрела профуча над рамото му. Твърде бързо, помисли си Ралф. Невидимият стрелец сигурно имаше няколко заредени арбалета. Помисли си да използва трупа на Биърдсмор вместо щит, но пак нямаше да успее да се прикрие. Той трепна, когато една стрела удари близо до коляното му. Отмести трупа на Биърдсмор встрани, затича на зиг-заг към рова и се гмурна в него. Сети се да затвори уста, но отвори очи. Водата беше светлозелена, около два метра дълбока; гъстите водорасли затрудняваха плуването и той ги разтвори с ръце. Ако успееше да се придвижи надолу по рова и да излезе, щеше да бъде спасен. Но водораслите го оплетоха и той почувства, че го обзема паника. Гърдите му горяха, очите щипеха. Нямаше да издържи още дълго, трябваше да си поеме въздух. Той отмести още водорасли и отвори уста в безмълвен вик, когато срещу него изскочи труп с подпухнало лице, изцъклени очи и кичури коса, които се движеха във водата. Ралф отмести тялото и стигна до брега. Тук тръстиките предлагаха някаква защита. Той легна в калта, поемайки си жадно дъх и погледна към брега. Беше преплувал няколко метра, но те му се видяха като мили. От парапета отгоре чу виковете на стражите — бяха видели тялото на Биърдсмор. Изтощен, той се показа, покрит с кал и слуз. Покатери се на брега и погледна към рова; нямаше и следа от трупа, но предполагаше чий е.

— Горкият Фулк — прошепна той. — Това е единственото, което е спечелил.

Въпреки болката под ребрата, той затича покрай стената, решен да стигне входната кула. Очите му лютяха, водата от рова беше покрила устата му. Едва беше завил зад ъгъла, когато Адам затича към него, следван от Мариса с развята коса. Ралф се свлече в ръцете на приятелите си.

— Биърдсмор е мъртъв! — каза той задъхан. — Солната кула. В рова има труп — на Фулк. Отец Ейлред е прав — дяволът се е заселил в Рейвънскрофт!