Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN: 954-585-296-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

8.

Великденският остров

 

Като стари „тюлени“ Попай Макгрю и Оливети бяха виждали какви ли не чудеса по света — от публичните домове на Филипините, през яростния напор на тихоокеанския тайфун до северното сияние по бреговете на Аляска, но никога досега не се бяха изправяли срещу нещо, което да наподобява черната стена пред тях.

— Проклятие — произнесе лаконично Попай.

— Да, бе — Оливети плю през борда на лодката.

Попай вдигна кислородната бутилка и си я нагласи. След това провери дали оръжието и торбата с инструменти са на място.

— Готов ли си?

— Готов.

Попай направи последна проверка на местонахождението им. Бяха точно там, където трябваше да бъдат според предварителните планове. Той прибра позициониращото устройство в един непромокаем плик. Двамата отвориха клапите между петте отделни секции на надуваемата лодка, накрая Попай отвъртя вентила и въздухът излетя навън със свистене. Сетне „тюлените“ нагласиха мундщуците и маските си и се потопиха безшумно във водите на Пасифика. Изчакаха, докато надуваемата лодка се спихна, като я притискаха с ръце, за да ускорят процеса. Когато вътре остана съвсем малко въздух, те я завързаха за една малка шамандура, която на свой ред бе прикачена с дълго въже за пояса на Оливети. След това и двамата се потопиха.

И друг път бяха действали заедно и сега работеха в пълен синхрон. Насочиха се право към стената — водеше Попай, той държеше пред себе си навигационното устройство, а Оливети, който дърпаше на буксир лодката, го следваше отзад.

Попай забави, когато видя стената отпред, след това се обърна и се гмурна право надолу. Позабави малко скоростта, когато достигна дъното. Встрани от тях през пясъка и камънаците преминаваше широка диря, сякаш коралите и скалите бяха изчегъртани от гигантски пръст. Попай се насочи към дирята и я последва. Когато наближиха още повече стената, той забеляза, че под нея дирята е оставила дълбока близо метър цепнатина. Попай погледна през рамо — Оливети тъкмо се бе спуснал на дъното и придърпваше лодката. Нямаше съмнение, че отворът е достатъчен, за да преминат оттатък.

Попай заплува напред, но толкова ниско, че коремът му допираше в дъното. След няколко секунди се завъртя с лице нагоре и продължи така, докато премина оттатък. Оливети го последва, като тикаше спуснатата лодка пред себе си. Попай я подхвана, издърпа я и неговият колега се промуши след нея.

Попай сграбчи Оливети за рамото и му посочи напред. Там, точно на границата на видимостта, се издигаше голяма и тъмна стена, заровена в дъното на залива. Корпусът на „Вашингтон“. Щръкналата нагоре кърма се полюшваше съвсем лекичко. Когато се приближиха, забелязаха, че целият корпус е покрит от тънък черен слой, който мърдаше, сякаш бе жив. „Тюлените“ имаха известна представа за това как точно е бил превзет корабът и затова не изпитваха никакво желание да се приближат.

Попай посочи с палец нагоре. Оливети кимна и допря една малка бутилка с въглероден двуокис до вентила на лодката. Докато се издигаха, надуваемата лодка бавно се раздуваше. Когато стигнаха повърхността, тя отново бе готова за употреба.

Попай подаде глава над водата и премигна. Грамадният корпус на „Вашингтон“ засенчваше всичко пред него. Но имаше някаква промяна в кораба. Попай беше прекарал доста време на борда на самолетоносачи от класа „Нимиц“ и не се съмняваше в първоначалното си впечатление. Той огледа кораба от носа до кърмата, търсейки видими различия.

Първото, което се набиваше в очи, бе липсата на каквото и да било движение по палубата. Нямаше и следа от екипажа. Призрачен кораб, който бавно се полюшваше в плитчините край брега. Но скоро забеляза и друго. Променен бе силуетът на мостика, където бяха монтирани различните радарни устройства и комуникационни антени. Обърнатият към брега нос бе смачкан и пробит, но докато го разглеждаше, той бе готов да се закълне, че в момента по него текат ремонтни работи — пробойната се затваряше бавно, сантиметър по сантиметър, въпреки че и там не се забелязваха никакви хора. Докато наблюдаваше попадналия в невидими, могъщи и със сигурност злонамерени ръце самолетоносач, Попай почувства, че по гърба му преминават ледени тръпки.

Той насочи поглед към острова. Шестте статуи на моаи продължаваха да съзерцават морето. Попай се претърколи на борда на лодката и Оливети го последва. Намираха се на около километър от самолетоносача. Оливети запали извънбордовия двигател и те извиха на запад, за да заобиколят острова от тази страна. Първата част от мисията им беше приключила, макар че и двамата не знаеха какво точно да кажат в докладите си.

 

 

Циан Лин, Китай

 

Главният тунел се разшири дотолкова, че светлините на фенерите, които носеха Лексина и другарите й, вече не стигаха стените му. Съдейки по ехото от стъпките им в каменния под, намираха се в просторно помещение.

Забелязала тънък сноп светлина малко над нивото на погледа й, Лексина замръзна. Светлината се усили, озарявайки пещерата, в която бяха попаднали. Кухината беше широка към петстотин метра и дълга осемстотин, а таванът, където сияещата сфера сега бе достигнала пълната си мощ, се издигаше на стотина метра над тях. Стените бяха от гладко шлифована скала, подът сякаш бе полиран. Но именно центърът на отсрещната стена привлече вниманието на Лексина и на другите членове на Онези, които чакат.

В стената бе вградена златна порта, покрита с надписи и рисунки. Вратите й, високи по петдесет метра, бяха достойни за божество. Лексина, Коридан, Елек и Гергор бяха привлечени към тях като пеперуда към пламък. Те спряха пред портите, очаровани от размерите и богатата им украса. Върху златната повърхност личаха старорунически знаци и китайски йероглифи.

— Ето го символът на Ши Хуанчжоу — посочи Елек, — първия император на Китай.

Но Лексина бе открила нещо далеч по-важно сред руническите надписи.

— Зад тези порти са Артад и хората му, те чакат да бъдат пробудени!

— Как да ги отворим? — попита Коридан, който винаги бе най-практичният от групата.

Лексина продължи да превежда староруническия надпис и намери отговора малко по-надолу.

— Това… — тя посочи Копието на съдбата — се поставя тук. — Тя пъхна върха на острието в един отвор на височината на погледа, точно в цепнатината, където се срещаха двете порти. Мястото, което сочеше, бе обковано с б’джа, черния аирлиански метал.

Тя притисна копието навътре и усети как острието му се плъзва в гладкия канал. Когато върхът опря в дъното на отвора, отстъпи назад и зачака. Портите сякаш се озариха от вътрешна светлина, а златото в кръга около отвора с копието започна бързо да почернява и този кръг се разширяваше. Когато и двете порти почерняха, разнесе се оглушително скърцане, сякаш самият метал протестираше. Сетне цепнатината взе да се разширява и портите се плъзнаха навън, а копието остана да стърчи в отвора.

 

 

Зона 51

 

Професор Муалама натисна комбинацията от контрол и д и погледна към екрана на компютъра, който се изпълни с думи. Обърна се, когато в залата влезе Че Лу.

— Какво ново? — попита го тя.

— Много интересни неща — Муалама посочи екрана.

РЪКОПИСЪТ НА БЪРТЪН: ВТОРА ГЛАВА

След разрушаването на Атлантида, отлитането на Аспасия и изчезването на Артад, Наблюдателите решили, че светът най-сетне се е освободил от намесата на тези същества от звездите. Оказа се, че са сгрешили.

Неколцина Водачи заминали за Близкия изток и там основали организация, наречена „Мисията“. По-късно, някъде около девет хиляди години преди Христа, в Египет се появили богове, които наричали себе си нетеру. Сред тях най-известни били Озирис и Изида. С течение на времето Наблюдателите научили, че тези нови богове са само поредната разновидност на Водачите, които носели Ка-огърлиците на Аспасия и останалите аирлианци, явявайки се техни Сенки на Земята, чието предназначение било да подготвят завръщането им. Те принадлежали към орден, който стоял над ордена на Водачите, защото имали достъп до спомените на аирлианците.

А сега за устройството, което наричат Ка-огърлица. На староегипетски Ка означава душа, или дух. Символът за нея е две протегнати молитвено ръце. Виждал съм този знак върху стени или статуи, като например статуята на Хор Аубри от тринайсета династия.

Разговарял съм с много учени за произхода на Ка, но изглежда има още много да се научи по този въпрос. Според специалистите Ка е нещо повече от душата. Става въпрос вероятно за живителната сила, един доста интересен термин, ако се замислим върху него. Според някои легенди двуглавият бог Хнум е притежавал няколко такива огърлици, всяка от които му е придавала различна душевност. Ка се появява на бял свят заедно с раждането на човека, а думите да отидеш при нечие Ка, означават, че той е умрял, а неговото Ка се е преродило.

Хему-ка са жреци, които подпомагали процеса на предаване, или прераждане на Ка. Каджи ми разказваше подобни неща за аирлианците, но също и за Онези, които не са родени от жена и Онези, които чакат. В историята, която ще ви разкажа, често се срещат същества и от двете страни, наричащи себе си сенки на аирлианци. По какъв начин са дошли на този свят аз не зная. Истината е обаче, че не са били родени по естествен път.

Първата епоха на египетската цивилизация е била епохата на аирлианското управление. Когато Наблюдателите събрали тези тревожни сведения, между тях избухнал спор — дали трябва да се намесят и да преустановят царуването на извънземните, или да останат верни на правилата си. Оказало се също, че тази шепа Сенки Водачи не се опитвали нито да завладеят, нито да разширяват своята империя. За доста дълъг период от време замислите им оставали забулени в тайна.

Струва ми се, дълго време сред Наблюдателите се ширело неизказаното мнение, че не са в състояние да предприемат каквото и да било срещу Сенките Водачи, които си осигурили лоялността на Водачите жреци, а чрез тях — на цялото население.

В продължение на няколко хиляди години Египет се радвал на мир и просперитет — дотогава, докато народът почитал Сенките Водачи в техните нови роли на богове.

Благодарение на Аспасия Граалът бил спасен от потъващата Атлантида и пренесен в Египет заедно с други аирлиански предмети и една машина страж, употребявана за трансформирането на хора във Водачи. Имало и друга машина, използвали я, за да прехвърлят съзнанията на аирлианци в човешки тела чрез Ка-огърлицата, която им осигурявала безсмъртие.

Описаха ми стража като златиста или червена пирамида, с височина между един и десет метра, което ме кара да мисля, че съществува повече от един страж и че те са разположени на различни места по света. В Южна Америка почти се добрах до един от тях, но за това по-късно.

Що се отнася до Ка-машината, тя несъмнено била най-строго пазената тайна на Водачите. Където е тя, там е и „Мисията“. В продължение на много години е била в Гиза — Акерското плато, както го наричали Сенките Водачи. Известно е, че под тяхно ръководство под платото били прокопани дълги тунели. Залата на познанието, също пренесена от Атлантида преди потопяването на континента, била скрита под един от каменните сфинксове. Работниците, използвани за преместването й, се заклевали да пазят тайна под страх от смъртно наказание. Сигурно затова днешните учени знаят толкова малко за Сфинкса и подземните съоръжения.

Съществували планове за построяването на нови сгради в околностите на Сфинкса, но те не били осъществени до края на епохата на нетеру.

Както вече веднъж се случило в Атлантида, появили се противници, които можели да се възправят срещу Сенките богове. Нетеру се радвали на господството си дотогава, докато съсредоточавали дейността си в региона. Но около четири хиляди години преди Христа кой знае защо им хрумнало да разширят своята империя. И тогава в Северен Египет се появили двама от Онези, които чакат и се представили за богове, чийто имена са Нептис и Сет. Избухнала гражданска война. В началото Онези, които чакат имали надмощие, дори успели да убият Изида и Озирис и останалите нетеру, като по такъв начин сложили край на епохата на тяхното управление. Но Онези, които чакат не съумели да се измъкнат навреме и на свой ред били погубени от верните последователи на нетеру, водени от Водач на име Хор.

Това събитие ознаменува началото на втората епоха на египетската цивилизация, времето на последователите на Хор, който бил Водач, а не Сянка.

Докато ставали тези събития в Египет, Наблюдателите се опитвали да открият местонахождението на „Мисията“ и Онези, които чакат. Доколкото успях да събера данни, Наблюдателите подозирали, че Онези, които чакат разполагат със секретна база в Африка, достатъчно близо, за да следят събитията в Египет и да държат под око „Мисията“, която тогава също се намирала в този регион. Като човек, скитал се надлъж и нашир из тези земи и не открил нищо подозрително, мога да ви уверя, че базата наистина е била скрита добре.

Дълги години Наблюдателите я търсели. Повечето от тези, които участвали в издирването, изчезнали безследно.

— Интересно — бе първият коментар на Че Лу. — Чела съм доста научни статии, посветени на въпроса, дали преди фараоните е имало и други царства в Египет. Дори опитни египтолози не могат да обяснят как изведнъж в тази страна се е появило напълно завършено царство, което така и не прогресирало през следващите няколко хиляди години.

— Това все още не ни казва къде точно е „Мисията“ — отбеляза Муалама, — нито Граалът.

— Но затова пък доказва, че в Гиза е имало главен страж-компютър — отвърна Че Лу. — И потвърждава съобщението, което ни прати Кели Рейнолдс от Великденския остров. Ако успеем да открием този главен страж, ще се сдобием с контрол върху всички останали стражи. А това е важен коз.

— Стига, разбира се, все още да е там — рече Муалама. — Защото става въпрос за събития отпреди дванайсет хиляди години. Много неща са се променили оттогава.

— Тази аирлианска база, която се споменава — подхвана Че Лу. — Мисля, че имам нещо, което може да ни помогне. Нейбингър бе преписал една страница със старорунически символи, смяташе, че това са координатите на всички аирлиански бази. Опитите му да дешифрира информацията обаче удариха на камък. Според мен грешката му беше, че използваше нашата десетична система при разкодирането, докато аирлианската бройна система е по-скоро дванайсетична. Опитах с новата система и май се получи нещо, но така и нямах възможност да сверя новите данни с картата.

— Може би някой тук би могъл да ти помогне — обнадежди се Муалама. Той прелисти документа. — Ето това вече наистина ще ти се стори интересно.

Щом Аспасия е оставил някои от хората си да скитат по Земята под формата на Сенки, а те на свой ред се опитвали да възстановят величието на Атлантида в Египет, какво е предприел на свой ред Артад? Къде са отишли неговите хора?

С течение на времето открих отговора и на този въпрос — разхвърлян из различни древни ръкописи, които изучавах внимателно в продължение на много години.

Китай.

Не съм имал възможност да пътешествам до тази далечна страна и всичко, което зная, е събрано от свитъците на Наблюдателите и от писмени истории, които успях да открия на различни странни места.

Според Наблюдателите в Западен Китай в периода около 9000 години преди Христа живели „бели хора“ — вероятно става въпрос за малка група на Онези, които чакат.

Около пет хиляди години преди Христовото раждане местното население започнало да се преселва по поречието на Жълтата река. Това станало възможно, тъй като се появили два нови, непознати дотогава фактора — земеделието и скотовъдството. Склонен съм да вярвам, че тези нови познания били придобити не без участието на „Мисията“ и на Онези, които чакат.

Както и в Египет, китайската цивилизация възникнала и достигнала пълен разцвет за удивително кратко време. Първият император — истински мит за историците, но неоспорим факт от записките на Наблюдателите — се наричал Ши Хуанчжоу. Известен е също под названията Жълтият император или Белият император. Смятали го още за Поднебесен син. Твърди се, че той е откривателят на китайската писменост, но учените, които се занимават с този период, сочат високата степен на усъвършенстване на йероглифите, което предполага, че произхождат от друга, по-древна писменост — вероятно староруническото писмо, идещо от Атлантида.

Ши Хуанчжоу — също така „открил“ математиката. Интересно е да се отбележи, че първата бройна система в Китай се основавала на числото шест.

Според архивите на Наблюдателите Ши Хуанчжоу бил Сянка на Артад, или може би самият той.

Империята на Ши Хуанчжоу тъкмо се изправяла на крака, когато се наложило да отразяват първото нападение на „Мисията“. Една императрица на име Чи Ю — Водачка според записките на Наблюдателите — го атакувала от юг. В една китайска легенда се описва сражението, станало при Жиолу. По време на битката Чи Ю яздела дракон, който изпуснал гъста мъгла над бойното поле, но Ши Хуанчжоу съумял да изведе войските си от мъглата и спечелил победа, използвайки своята „снабдена с компас колесница“.

Чи Ю загинала, а драконът бил взет в плен, но Ши Хуанчжоу бил принуден да остави управлението на страната в ръцете на простосмъртните, точно както се случило в Египет. Той предал също така плановете за построяването на грандиозно съоръжение — Великата китайска стена, и строежът й бил започнат от първия китайски император от небожествен произход. Не зная защо е била построена тази стена, макар мнозина да я смятат за защитно съоръжение срещу набезите на варварите от север, осигурило на Китай покой за известно време.

Друго събитие от голям интерес за мен има своето място в по-късната история на Китай. Смята се, че Артад е бил погребан в голяма гробница, оборудвана с много защитни съоръжения, която се намира някъде в западните части на Китай. Съществувал специален ключ за проникване в тази гробница, който — според легендата — щял да бъде използван преди завръщането на Ши Хуанчжоу.

Изглежда през седмото столетие след Христа е правен сериозен опит за плячкосване на гробницата. Наблюдателите, които трябвало да я държат под око, съобщават, че грабителите били заловени от войници на императора. За да избегне възможността някой друг да се добере до най-долното ниво на гробницата, императорът наредил ключът да бъде изнесен извън границите на Китай. Този ключ имал формата на копие и бил държан в продълговат черен калъф. Заедно с него потеглил и друг черен метален сандък, чието съдържание остава неизвестно.

Китайците изпратили тези два свещени предмета с грамадна морска експедиция, водена от адмирал Чинг Хо. Маршрутът на експедицията пресичал Индокитай, за да се насочи към Близкия изток.

— Силата и ключът — каза Че Лу. — Ето какво са означавали онези надписи, открити от Дънкан и Търкот в Етиопия. На китайски.

— Силата е рубинената сфера, която Търкот използва, за да разруши флота на Аспасия — добави Муалама. — А Копието на съдбата е било у Чинг Хо. Питам се как накрая е попаднало в ръцете на нацистите?

— Мои колеги откриха мумифицирани тела в Западен Китай — заразказва Че Лу. — Съдейки по анатомичните белези, те са на хора от индоевропейската раса. Докладът им беше иззет, а находката — запазена в тайна. Наредиха ни да не разпространяваме информацията за откритието. Властимащите в Пекин не желаеха да се разчуе, че великата китайска раса може да е произлязла от белия човек.

— Или че цялата китайска история е била манипулирана от аирлианците. Задава се война и всяка страна ще решава за себе си каква позиция да заеме. Ако питаш мен, не бива да се вярва нито на едните, нито на другите.

— Артад не е причинил никакво зло на моята страна — възрази Че Лу. — Дори е помагал за развитието й.

— Уверена ли си в това?

Че Лу погледна замислено Муалама.

— А ти вярваш ли на всяка дума, написана от този твой Бъртън?

— Няма причини да не му вярвам.

— Но и няма причини за обратното, нали?

— Защо Бъртън ще лъже?

— Защо лъжат хората? — отвърна с въпрос Че Лу. — За да защитят своята кауза.

— И каква кауза е защитавал Бъртън?

— Предстои да открием отговора на този въпрос — замислено произнесе Че Лу. Тя се изправи и закрачи из стаята, а Муалама я проследи с черните си очи.

 

 

Ейвбъри, Англия

 

При полет с максимална скорост скакалецът пресече Атлантика за по-малко от час, но когато наближиха Ейвбъри, се наложи да забавят темпото. Търкот вече различаваше през очилата за нощно виждане очертанията на скалните фигури, заобикалящи мястото — монолити, вдигнати от древните жители на тази земя, най-вероятно като предупреждение да не се доближава Силбъри Хил, също както моаите охраняваха брега на Великденския остров.

Поглеждайки право напред, Търкот можеше да види тъмния масив на хълма, който се издигаше като конус насред равното поле. Като се вземеха предвид гладките, равни страни, нямаше никакво съмнение в изкуствения му произход.

— Готов ли си? — обърна се той към руснака. Яков повдигна рамене.

— Не. Но това няма да те спре.

— Хващаме първия, когото срещнем вътре, и му вземаме пръстена. Проста работа.

— Проста работа — повтори Яков. — Нищо никога не е просто.

Намираха се на около половин километър от Силбъри Хил и продължаваха да се приближават със същата скорост. Търкот се захвана да закопчава презрамките, като проверяваше всяка карабина. Яков се зае със същото.

Пилотът закова скакалеца точно над вдлъбнатината на западната стена, която бе на трийсетина метра под тях. Търкот огледа района, но не забеляза никакви следи от нежелано присъствие. Най-близките светлини идеха от една къща на няколко километра по-нататък. Вдлъбнатината в хълма бе малко по-голяма от размерите на скакалеца, което съвпадаше с идеята на Търкот, че произходът й е като на тази в Циан Лин.

Предният ръб на скакалеца докосна хълма. Сега въпросът бе кое ще надвие — дали непреодолимата сила или неподвижният обект. Пръстите на пилота бягаха по контролните прибори. Откакто видя колко незначителни са пораженията върху един скакалец след сблъсък със земята, Търкот се изпълни с безгранична вяра в издръжливостта на извънземния летателен уред.

Пилотът използваше предния ръб на скакалеца, като гигантска лопата, с която разравяше склона. Реки от пръст и камъни потекоха надолу, образувайки купчини в основата. Разнесе се оглушително стържене и пилотът спря за момент, за да провери какво го е причинило. Изпод земята се бе показала тясна метална ивица.

— Аирлианците — произнесе Търкот.

— Скоро ще разберем — рече Яков. — Мисля, че ако има някой вътре, трябва вече да е чул почукването ни.

Търкот сви рамене.

— И какво могат да направят?

Пилотът отново нагласи скакалеца така, че предният ръб да опре в склона. След това увеличи мощността. И да имаше някаква надпревара на невидими сили, тя протичаше безшумно.

— Не поддава — отбеляза Търкот, загледан напред.

— Виж там! — руснакът посочи надясно. От мрака бе изплувал ландроувър със загасени фарове.

— Бягат като плъхове от потъващ кораб — засмя се Търкот. — Карай след тях — нареди той на пилота.

Скакалецът застигна с лекота ландроувъра, който продължаваше да се носи в мрака със загасени фарове. Търкот следеше движенията му през очилата за нощно виждане.

— Сега какво? — попита Яков. — Скоро ще стигнат града.

— Приземи се върху него — нареди Търкот.

— Какво? — подскочи пилотът, който не вярваше на ушите си.

— Изравни се с него и се спусни. Ако не спре, притисни го към земята.

— Майк… — Яков постави ръка на рамото на Търкот.

— Те взривиха совалката — рече Търкот. — Опитаха се да убият Муалама. Те първи започнаха тази игра и сега тя ще свърши.

Пилотът задмина ландроувъра, след това се обърна и се снижи над пътя, докато краищата на скакалеца започнаха да секат върховете на дърветата от двете страни, сякаш бяха кибритени клечки.

Шофьорът на ландроувъра натисна рязко спирачки, когато видя сребристия диск отпред, след това включи на задна. Предният ръб на скакалеца бе точно над покрива на колата, когато пилотът снижи още височината на полета. Металните подпори на покрива изскърцаха и колата замря, прикована към разкаляния път.

Търкот вече се катереше по стълбичката. Подаде се през люка, плъзна се по външната страна на скакалеца и скочи върху предния капак на ландроувъра, стиснал готовия за стрелба автомат. В колата имаше двама души, замаяни от удара и притиснати от въздушните възглавници. Търкот се претърколи от капака на земята и дръпна дръжката на шофьорската врата. След това измъкна замаяния водач и опря дулото на автомата в шията му. Почти веднага зърна големия лъщящ пръстен на ръката му. Вече се готвеше да натисне спусъка, когато Яков го спря, като сложи едрата си ръка на рамото му.

— Вземи само пръстена — произнесе той. — Нали за това дойдохме?

Търкот се пресегна и задърпа пръстена. В този момент противникът дойде на себе си и сви ръката си в юмрук. Търкот реагира мигновено и стисна с яките си пръсти лакътния нерв под свивката на ръката. Мъжът простена болезнено и отпусна хватка. Неговият спътник отвори отсрещната врата, но Яков стреля предупредително и го накара да се спотаи.

— Идвай! — Яков вече се бе покатерил на ръба на Скакалеца и му подаваше ръка. Търкот стисна пръстите му и в същия момент скакалецът започна да се издига. Двамата изтичаха до люка и се пъхнаха вътре. Когато още замаяният Наблюдател се изправи, вече бяха високо във въздуха.