Робърт Дохърти
Граалът (20)

19.

Циан Лин, Китай

 

— Името ми е Чанг Чи, придворен служител на най-благородния император Ши Хуанчжоу, Владетел на цивилизования свят, чието управление се простира от изгрев до залез-слънце и отвъд. — По лицето на говорещия се плъзна лека усмивка. — Поне така се представях по мое време.

— Аз съм Лексина, водач на Онези, които чакат, а това са моите подчинени Елек и Коридан. Машината ли те научи да говориш нашия език?

Чанг стоеше пред златната пирамида, току-що бе излязъл от сияещата й обвивка.

— Много са пътищата за онзи, който знае. Въведен съм в текущата ситуация. Положението е доста тежко. Силите на Сянката на Аспасия се мобилизират. Има много неща, които не разбирам, но ясно е, че сме в опасност.

— Императорът долу ли спи? — попита Лексина.

Чанг кимна.

— Той спи.

— Императорът Ши Хуанчжоу всъщност не е ли Артад?

— В известен смисъл, да. Императорът Ши Хуанчжоу носи Ка-огърлицата на Артад, следователно той е Артад.

— Но тук ли е истинският Артад? — попита Лексина.

— Да. Той спи вече близо хиляда и триста години.

Лексина се напрегна толкова силно, че почти се разтрепера.

— Ще го събудите ли сега?

Чанг кимна.

— Време е.

 

 

Околностите на Кайро, Египет

 

Търкот лежеше по гръб в пясъка и зяпаше синьото небе над пустинята, докато Фасид кръстосваше нервно по билото на близката дюна. Намираха се на десетина километра от мястото, където щяха да разстрелят Търкот. Фасид си погледна часовника за десети път пред последните пет минути.

— Две минути по-рано, две по-късно… — промърмори Търкот.

— Какво?

Търкот беше изморен, изстискан емоционално и физически. Беше го завладяло отново онова странно безразличие, макар все още да се намираха на вражеска земя.

— Такъв е интервалът при евакуационни операции — от две минути преди назначеното време до две минути след него. Общо четири минути. Ако вертолетът не се появи в този срок, преминаваш към резервния план. Имаш ли резервен план?

— Да — отвърна Фасид. — Ще започна да се моля на Аллах.

— И това ако е план — отбеляза спокойно Търкот.

— Нямах време за повече — оправда се Фасид. Той отново си погледна часовника. — Влязохме в резервното време. Нищо не чувам.

Търкот не можеше да си припомни колко подобни минути бе прекарал в очакване да долови жадуваното бръмчене на вертолетните ротори. Поне в половината от тези случаи му се бе налагало да напуска уговореното място за среща и да се отправя към резервния район. Ето защо този път не стана, за да оглежда хоризонта. Ако израелският хеликоптер се появи — чудесно. Ако не дойде, какво пък — по-добре, отколкото ситуацията отпреди час, когато вече се смяташе за загубен. Странно, но този въпрос сега въобще не го вълнуваше.

— Ах! — Фасид подскочи като радостен ученик, когато малкият хеликоптер изникна внезапно над пясъчната дюна и се приземи на десетина метра от тях. Притежаваше изненадващо тихи двигатели и Търкот разбра причината веднага щом разпозна модела — прочутият МДХ на Макдонъл-Дъглас.

Сглобен на основата на оправдалата предимствата си капковидна конструкция на МД-530, моделът МДХ бе последният вик на техниката, при него за първи път се прилагаше НОТАР-технологията — елиминирането на опашното витло намаляваше значително шума от малката, но високоскоростна перка. Вместо него за баланса на полета се грижеха два въздушно-реактивни компресора.

— Хайде, побързай — задърпа го Фасид.

Търкот се изправи на крака и закри очите си от пясъка, който носеше със себе си вятърът. Последва Фасид на борда и се настани на задната седалка. Още преди да затворят вратата, пилотът вече беше вдигнал машината във въздуха.

Хеликоптерът се наклони рязко, след това пое на изток, като се плъзгаше само на няколко метра над земята. След броени минути излязоха над Нил, като едва не отнесоха мачтата на една рибарска ладия, после продължиха над пустинята към Суецкия залив.

Търкот се пресегна и откачи слушалките от стената. Известно време седя заслушан в разговора между пилотите и наземната служба, която указваше маршрута. След това се разнесе тревожен звън и един от пилотите изруга.

— Какво беше това? — попита Търкот.

— Радарно прехващане отгоре — обясни вторият пилот.

Търкот се наведе към прозореца и вдигна глава. На синия фон на небосвода се виждаха сенките на две димни следи от египетски изтребители.

— Нашите се опитваха да ги заглушат — продължи вторият пилот. — Но онези са вдигнали всичко, с което могат да ни проследят.

— Имаме си компания — посочи му Търкот. Беше учуден, че израелците са дошли да ги приберат, макар да са знаели, че могат да бъдат засечени. Според опитните вертолетни пилоти битката между техните машини и най-просто устроения изтребител е като двубой между пудел и разярен питбул.

— Колко остава, докато си намокрим краката? — попита Търкот.

— Осемдесет километра до залива — отвърна вторият пилот. — Не забравяй, че трябваше да върнем Синай на египетското правителство при последните мирни преговори.

— Но оставихме миротворци в Синай — довърши Търкот. — Можеш ли да ме свържеш със Сауткемп?

Базата Сауткемп, където се помещаваха международните миротворчески сили след Кемп-Дейвидското споразумение, беше разположена близо до Шарм Ел Шейх, на южния връх на Синайския полуостров. Търкот знаеше, че там има силно американско присъствие.

— Имаш директна връзка на МХФ-честота — докладва вторият пилот. — Само побързай.

Търкот се блъсна в стената, когато вертолетът внезапно изви надясно и се спусна още по-ниско над земята.

— Поне ще стигнем ли до водата? — попита той, преди да включи радиото. Вече виждаше следите от двата изтребителя, които пикираха надолу към тях.

— Ако не, друго ще опитаме. Запазили сме някои номера за краен случай.

Търкот включи радиото и поиска да разговаря с най-старшия американски офицер в Сауткемп. Вертолетът се заклати застрашително и изведнъж Търкот зърна с крайчеца на окото една ракета, която профуча само на метри от кабината и се заби в пясъка. Стомахът му се сви болезнено, когато малкият МДХ рязко описа завой на 180 градуса. Двата изтребителя прелетяха над тях и тогава хеликоптерът се завъртя в предишната посока и пое първоначалния курс. На самолетите им бяха необходими двайсетина километра, докато отново заемат позиция за атака.

— Какво правят? — извика вторият пилот.

Търкот отвори вратата и се надвеси отвън. Виждаше ясно изтребителите, които летяха по-ниско от предишния път и на пресечен курс.

— Ще стрелят с оръдията — отвърна той. — Летят максимално ниско и бавно. — Знаеше, че за изстрелването на ракети е необходима височина, за да могат да си осигурят топлинно прехващане. Хеликоптерът изглежда бе снабден не само с топлинни примамки, но и с антирадарно устройство — инак едва ли щяха да преживеят още първата атака.

— Разстояние?

— Около три километра — докладва Търкот.

— Ще чакат, докато излязат зад нас и тогава ще стрелят. На около половин километър — каза пилотът.

— Откъде знаете? — попита Търкот.

— Чели сме тактическите им наръчници.

— Дистанция километър и половина! — обяви Търкот. — Колко остава до брега?

— Дванайсет километра.

Нямаше начин да успеят. Приближаващите се отзад изтребители бяха като запратени от невидима ръка черни копия.

— Осемстотин метра — каза Търкот.

— Сега! — викна вторият пилот.

Търкот почувства, че вътрешностите му се надигат, когато вертолетът внезапно вирна нос нагоре. Той се облещи, осъзнавайки, че вижда пред себе си пустинята, сетне изгуби напълно ориентация, докато малкият МДХ премина във вертикален полет, навлизайки в стремителен лупинг.

Двата изтребителя префучаха под тях и Търкот ги видя, увиснал с главата надолу и придържан към седалката единствено от презрамките на колана. Сетне вертолетът се спусна от другата страна и изравни полета с неочаквана лекота.

— Огън! — изкомандва пилотът. Една самонасочваща се ракета „Стингър“ се откъсна от ракетния контейнер и се стрелна след отдалечаващите се изтребители.

— Огън!

Втора ракета последва първата.

Египетските изтребители се разделиха — единият изви надясно, другият наляво, включвайки отчаяно форсажа с надежда да изпреварят бързо приближаващите ги ракети. Но със снижаването си до височината на вертолета те се бяха озовали в обсега на тяхното оръжие и същевременно бяха изгубили така ценната възможност за маневриране.

Търкот откъсна поглед от втората огнена топка, когато чу неприятен, гърлест звук в кабината. Фасид повръщаше мъчително на седалката до него.

— Заливът — обяви вторият пилот, когато прелетяха над една по-висока дюна и пред тях се показа морето.

— На радара още двама преследвачи — обяви пилотът. — На шест минути полет зад нас.

— Къде ще сме след шест минути? — попита Търкот.

— В средата на Залива.

Търкот включи радиото.

— „Авангард-шест“, говори „Зона пет-едно-шест“. Приемам.

— Тук „Авангард-шест“ — обадиха се от другата страна и Търкот почувства вълна на облекчение.

— „Шести“, виждате ли ни на екрана? Приемам.

— Засякохме ви. Приемам.

— След колко минути сте при нас? Приемам.

— Десет минути. Приемам.

— Постарайте се да са шест — посъветва ги Търкот. — Инак няма да има кого да спасявате. Приемам.

— Ще се опитаме.

Пилотът държеше вертолета на шест-седем метра над водата, а двигателите работеха на максимални обороти. В кабината миришеше на повръщано, но изглежда никой не го забелязваше. Търкот не изпитваше страх. Отдавна бе привикнал да изключва чувствата си по време на битка. На всичко отгоре тук нямаше никакъв контрол над съдбата си — беше само пътник в машина, която всеки миг можеше да се превърне в огнено кълбо.

— Кораб отдясно — извика Фасид.

Търкот се надвеси през рамото му. Един товарен кораб с либерийски флаг пореше вълните на залива право към канала. Той включи интеркома.

— Не можем ли да използваме кораба за прикритие?

Вместо отговор пилотът изви рязко и се насочи право към широката кърма на кораба.

— Изтребителите на две минути зад нас — докладва вторият пилот.

— „Авангард-шест“, време на пристигане? Приемам — произнесе Търкот в микрофона.

— Шест минути. Край.

Пилотът повдигна нагоре носовия обтекател и вертолетът прелетя само на два метра над кърмата, размина се на метър с мостика, след това се озова над централната палуба.

— Ето там — вторият пилот сочеше отворения люк на трюма. Пилотът спусна вертолета над палубата на движещия се кораб, снижи се внимателно, като същевременно изравни скоростта на машината с тази на кораба и след това се гмурна в отворения товарен люк.

Висяха в мрака на грамадното помещение, където единствената светлина струеше от разтворения люк. Неколцина моряци се бяха надвесили от ръба и ги гледаха уплашено. Търкот си погледна часовника.

— Време е — обяви той след малко.

Само за миг се издигнаха през отвора и се озоваха над морето. Търкот се огледа. Двата египетски изтребителя кръжаха на около две хиляди метра над тях. Доста по-близо бяха четирите хеликоптера „Блекхоук“ с опознавателни знаци на ООН.

Малкият МДХ се стрелна право на изток и четирите хеликоптера го обкръжиха. Разположиха се два отгоре и два отзад, за да попречат на изтребителите да открият огън.

 

 

Зона 51, Невада

 

Кинсейд се облегна назад във фотьойла, загледан в компютърния монитор пред себе си. На екрана се въртеше сфера с двайсет и четири червени точки, които блещукаха върху повърхността й. Освен това имаше и три зелени точки, които съответстваха на Гиза, Великденския остров и Циан Лин. Една от червените точки съвпадна със зелената на Гиза, след това сферата се завъртя още по-бързо, докато компютърът се опитваше да изравни втората точка с Великденския остров. В случай на успех програмата щеше да направи опит да съпостави трета точка с местоположението на Циан Лин, но засега Кинсейд не можеше да се похвали с подобно нещо.

Докато наблюдаваше безуспешните опити на компютъра, хрумнаха му няколко възможности, все не особено перспективни. Например, че координатните точки са от съвсем друга планета — от Марс. Или пък математическите заключения на Че Лу са изцяло погрешни. А може би Гиза въобще не е включена в изброените пунктове и използването й като отправна точка само обърква нещата.

Кинсейд поклати глава. Нито една от тези възможности нямаше да го изведе от задънената улица. Още на времето като участник в програмите на НАСА се беше научил, че и невъзможното може да стане възможно. За това обаче беше необходимо да разглежда фактите без предубеждение. Ако това наистина бе аирлианска координатна система с най-важните точки на Земята, навярно бяха се погрижили по някой прост и ефективен начин да затруднят достъпа до нея.

Откъм заседателната зала се чуха възбудени гласове, но Кинсейд не им обърна внимание, съсредоточен върху проблема.

 

 

Майор Куин отвори вратата на заседателната зала.

— Търкот е бил евакуиран от израелски хеликоптер. След двайсет минути ще се приземят в Хазерим.

Яков вдигна глава от таблото за шах. Играеха с Че Лу.

— Тази новина заслужава да се полее — обяви той и извади плоска бутилка водка от един вътрешен джоб на ризата.

— Граалът? — попита Че Лу.

Ентусиазмът на Куин се изпари.

— Сянката на Аспасия е избягал с него, отвлякъл е и доктор Дънкан. Търкот смята, че са се насочили към „Мисията“, където и да се намира сега. Каза, че ще ни се обади по сателитната връзка веднага щом се качи на скакалеца. Използваше израелско радио и честота.

— Добри новини и лоши новини — обяви философски Яков и сръбна от шишенцето. — Винаги е така в живота.

— Някакви вести от Лари Кинсейд? — обърна се Че Лу към Куин.

— Нищо засега. Компютърът работи над пермутациите.

— Да се надяваме, че Търкот има план — рече Яков.

 

 

Военновъздушна база Хазерим, Израел

 

Майор Търкот нямаше никакъв план, освен да слезе от израелския хеликоптер без да се просне по лице. Чувстваше смъртна умора. Още щом се показа от люка, позна Шерев и го проследи с поглед, докато агентът от Мосад посрещаше с разтворени обятия полковник Фасид. Към Майк израелецът не бе толкова радушен.

— Ал-Иблис се е сдобил с кивота — бяха първите му думи, докато Търкот пристъпваше по нагорещения асфалт.

— И с Граала — добави Търкот, примижавайки от силното слънце. — Знаеш ли къде е отишъл?

— Последната радарна картина, преди да бъде разрушен АУАКС-ът, показваше, че са се насочили на изток — обясни Шерев и го поведе към очакващия ги скакалец. — Доколкото знаем, хеликоптерите са били снабдени с допълнителни горивни резервоари, което означава, че биха могли да стигнат до всяка точка на Близкия изток. Нищо не им пречи да кацнат на някое скрито летище и оттам да се прехвърлят на самолет. Една от подслушвателните ни станции засече УКВ-обмен между двата хеликоптера, в който се казваше, че се отправяли към някакво място на име „Мисията“, но не се споменаваха координати.

Търкот знаеше, че разузнавателните служби от целия свят се опитваха да открият настоящото местонахождение на „Мисията“, след като бе прогонена от Дяволския остров в Южна Америка.

— Положението е доста сериозно — продължи Шерев. — Убийството на Саддам Хюсеин доведе до политическа криза както в Ирак, така и в Иран. Глупаците си мислеха, че като отсекат главата, ще убият чудовището, но опасността само се увеличи. Познатият враг винаги е по-приемлив от непознатия. Твоята родина заплашва Египет заради свалянето на АУАКС-а. В моята обявяват мобилизация на запасняците заради случилото се. Китай все още е затворен за останалия свят, но според данни на разузнаването там също се извършва мобилизация. Съществуват опасения, че Китай може да нападне Тайван. Северна Корея изглежда се готви за война. И двете страни се надяват, че американският флот е твърде зает с Великденския остров и е оставил фланга си открит. — Шерев повдигна рамене. — Светът става все по-смахнат. А на всичко отгоре след като дълго време бяха само легенда, сега Граалът и кивотът се появиха на бял свят само за да бъдат отмъкнати от някаква тъмна личност. Това, което обаче е дори по-опасно от политическата нестабилност, са пукнатините в основите на световните религии. Теолозите си скубят косите как да обяснят присъствието на пришълците от гледна точка на тяхната догма.

Търкот не се интересуваше от истинската самоличност на Ал-Иблис, нито смяташе да обсъжда въпроса с Шерев. Той знаеше, че прочутият арабски терорист е превъплъщение на друго същество с помощта на Ка-огърлицата.

— Искам да ти благодаря, задето ме отърва — рече той и протегна ръка. Шерев на свой ред я стисна.

— Изгубих един полезен шпионин… — промърмори той и кимна към Фасид. — Надявам се да си заслужава.

— Ще се постарая да ти се отплатя — обеща Търкот.

— Уф — Шерев се изплю презрително на пистата. — Кой може да каже кое е полезно в наши дни? — Той плесна с длан скакалеца. — Извънземни космически кораби, кивотът, Граалът, какво ли ще е следващото?

— Точно това се опитваме да разберем в Зона 51 — отвърна Търкот. — Благодари от мое име на Фасид.

— Хич да не те е грижа за него. Ще получи хубава къща и тлъста сума всеки месец от държавата. По-добре ще си живее, отколкото доскоро. Желая ти спокойно пътуване. — Той отстъпи назад.

Търкот се изкатери по стълбичката и се пъхна през горния люк. След секунди скакалецът беше във въздуха и летеше на запад.

 

 

Циан Лин, Китай

 

Чанг използва копието си, за да отвори един от малките контейнери в голямата кухина. Отвътре извади черна сфера с диаметър двайсетина сантиметра. След това отведе Лексина, Коридан и Елек обратно в подземието.

— Трябва да следвам стриктно инструкциите, които ми дадоха — обяви той, когато се върнаха при черната стена. — Сложиха ме тук, за да бъда първият, когото събудят. Артад пък трябваше да е последният.

— А кой е следващият? — попита Лексина.

— Кортадите. Задачата им е да проверят дали всичко е под контрол, преди да събудят Артад.

— Нямаме много време — припомни Лексина.

— Така е решено от други и преди нас — подчерта Чанг. — Да се бърза, понякога е по-опасно от всичко. — Той натисна върха на черната сфера. На повърхността й се появиха серия шестоъгълници. Чанг чукна последователно няколко от тях.

Черната стена отново започна да се оттегля назад, разкривайки редици от продълговати тръби. Вътрешната зала се оказа далеч по-голяма, отколкото си представяше Лексина. Преди да стигне края й, стената освободи над двеста тръби. В отсрещната стена имаше друга висока порта от черен метал.

— Артад лежи зад онази порта. В специално хранилище — обясни Чанг.

Пръстите му пробягнаха по черната сфера и капаците на тръбите започнаха да се отместват. Под бързо белещото се метално фолио се показаха телата на извънземни същества. Бяха досущ като холограмата, която ги бе посрещнала във външния тунел. Всичките високи над два метра, с непропорционално къс гръден кош и прекалено дълги ръце и крака. Главите бяха наполовина на човешките и покрити с червеникави коси. Кожата им беше бяла, почти прозрачна.

Всеки от кортадите имаше копие като това на Чанг или меч, положен до дясната ръка. В началото Лексина бе учудена от тези архаични оръжия, но после реши, че вероятно изпълняват друга функция, също както Копието на съдбата и това на Чанг.

— До час ще се събудят и ще са готови за действие — обяви междувременно Чанг. — Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Чакахме вече няколко поколения — успокои го Лексина. — Ще издържим и този час, но дано да не е твърде късно да се срещнем със силите на Сянката на Аспасия.

 

 

Великденският остров

 

Хилядите, докарани на борда на „Джар Вайкинг“, се превърнаха в горещ материал за нановирусите. Храната на този пустинен остров беше крайно недостатъчна и стражът реши този проблем, като „изключи“ голямо количество от ненужните в момента войници. Под въздействие на нановирусите те изпаднаха в кома, намалявайки до минимум телесните си функции.

„Вайкинг“ се полюшваше недалеч от брега. Реконструкцията му беше приключила. Грамадните врати на носа бавно се разтвориха и водата нахлу в специалните предни помещения, построени от нанотехниците. След като водното ниво вътре се изравни с това отвън, в танкера бе вкарана подводницата „Спрингфилд“. Наномашините я закрепиха за специално излетите грамадни скоби и тогава външните врати се затвориха и водата бе изпомпана обратно.

На борда на „Вашингтон“, вече беше подредено едно крило от модифицираните изтребители. Всичко беше готово. Грамадният танкер и авионосецът бавно потеглиха. От стартовата площадка на „Вашингтон“ излетя един модифициран „Хоукай“.

 

 

Тихият океан

 

Капитан Робинет впери поглед в изображението, което току-що бяха получили от шпионския сателит КХ-14. Два големи кораба бяха напуснали пределите на защитното поле около Великденския остров и това бяха „Джордж Вашингтон“ и „Джар Вайкинг“. Движеха се с крайцерска скорост, право към Оперативната група.

Робинет се облегна назад в командното кресло и включи комуникационната връзка до капитаните на всички кораби в групата.

— Господа. Врагът излезе от леговището. Ще го пресрещнем с максимална скорост. Изпращам няколко самолета за изпреварващ удар.

Той изключи връзката и се обърна към командващия въздушния отряд.

— Наредете изтребителите да се вдигнат незабавно. Изпратете всичко, което имаме. Искам и двата кораба да бъдат потопени.

Ако имаше някакъв урок, който Робинет помнеше добре от занятията във военната академия, той бе, че този, който нанесе първия удар, има най-големи шансове за победа.

— Да потопим „Вашингтон“, сър? — попита командващият.

— Да. Искам вие лично да водите ескадрилата.

— Разбрано, сър.

Веднага щом командващият излезе, пристигна за доклад един от радарните специалисти.

— Сър, от борда на „Вашингтон“ излетя самолет.

— Модел?

— „Хоукай“, сър.

В това има логика, помисли си Робинет. „Хоукай“ беше разузнавателен самолет.

— Следете го внимателно.

— Тъй вярно, сър.

 

 

„Мисията“

 

Тялото беше готово. Беше отгледано със старателни грижи и сега плуваше в зеленикавата течност на резервоара, с щръкнала от устата му черна гофрирана тръба за въздух. Гладко обръснатото теме беше скрито от малка шапчица, от която стърчаха дузина кабели, свързани чрез гофрираната тръба с командното табло отвън.

Очите бяха отворени, но се цъклеха невиждащо и в тях нямаше дори искрица разум. Резервоарът бе поставен на най-долното ниво на „Мисията“, заобиколен от редици с извънземни машини, сред които правеше впечатление един издължен цилиндър, отлят от б’джа.

Сянката на Аспасия се закашля, усещайки раздираща болка в разядените си от рак бели дробове. Това едва ли беше най-подходящият момент за превъплъщение. Имаше толкова много нетърпящи отлагане дела, а и Дънкан все още лежеше в съседната стая до Граала, потръпвайки в мъчителна агония.

Но той искаше да играе на сигурно. Ако тялото му умре, ще изгуби всичко, което бе преживял през последните няколко дни, и ще му трябва още време, за да го навакса. Пробуждането в новото тяло винаги бе свързано с известно объркване, с период на нагласа и припомняне на събитията.

Сянката на Аспасия приближи контролното табло и положи длани върху светналите фигури. Той натисна няколко от тях, също както бе правил стотици пъти преди това. Капакът на черния цилиндър се повдигна настрани, откривайки удобната вътрешност с очертанията на неговото тяло.

Той свали Ка-огърлицата от шията си и я пъхна в отвора отстрани на контролното табло. Металният медальон легна точно на мястото, което обозначаваше и блесналият оранжев шестоъгълник.

Сянката на Аспасия се надвеси над черния цилиндър. Смъкна жреческите одежди и короната, внимателно ги положи на рафта до цилиндъра и се излегна вътре. Капакът се спусна отгоре и той се озова в непрогледна тъмнина. Веднага цяла дузина наносонди изникнаха от микроскопичните гнезда в главата му и се свързаха със съответстващите им секции. Той почувства внезапна и остра болка, но сега нямаше време да се подлага на нормалните процедури, които щяха да я заглушат.

Спомените и натрупаният опит през изминалия период след последното сверяване бяха записани и прехвърлени в огърлицата. Сянката на Аспасия дишаше учестено, завладян от безпокойство. Предстоеше тази част от манипулацията, която никога не беше в състояние да запомни, защото съзнанието му нямаше да присъства на нея.

От многобройните отвърстия във вътрешната стена на цилиндъра изпълзяха черни микроскопични телца, които покриха кожата му. Той изпищя безпомощно в мрака, когато микрочастиците започнаха да разяждат плътта, мускулите и костите му отвън навътре, поразявайки по пътя си всички нервни рецептори. Единствената положителна страна бе, че този процес продължаваше само пет секунди преди тялото да се стопи напълно.

Пултът забръмча едва доловимо, докато Ка-огърлицата интегрираше базисната личност на Аспасия с новонатрупаната информация, след което се включи към тялото в стъкления цилиндър през кабела, който я отвеждаше в мозъка му. Презаписът трая не повече от минута.

Очите на новото тяло премигаха, изпълвайки се постепенно с разум, хитрост и злоба. Зеленикавата течност беше източена и сега тялото беше коленичило на дъното на цилиндъра. Капакът се повдигна и човешката фигура прекрачи отвън. Пресегна се, взе една кърпа и подсуши още мокрото си и лъщящо тяло.

Най-новата версия на Сянката на Аспасия понечи да излезе от стаята, сетне спря. Приближи се към черния цилиндър и повдигна капака. Вътре нямаше нищо. Една дълбока бръчка проряза челото на клонирания човек, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

Сянката на Аспасия знаеше, че няма време за губене, и затова побърза да напусне регенерационната стая. Слезе в най-долното помещение на базата, в средата на стаята, където беше поставен висок метър и половина многостенен кристал. Той приближи кристала и постави длан на върха, с пръстен, обърнат надолу.

Кристалът засия ярко, озарен от вътрешна светлина. С едно бързо движение, което дори Сянката на Аспасия не можа да проследи, върхът на кристала се прибра навътре, разкривайки неголям отвор. Той се пресегна и бръкна вътре.

Ръката му стисна дръжката на меч.

 

 

Тихият океан

 

Командирът на ескадрилата летеше точно зад ударната група. Гледката пред него заслужаваше възхищение — дванайсет Ф-14, двайсет и четири Ф-16, два самолета за ранно предупреждаване ЕА-21Д, както и четири изтребителя за електронна борба ЕА-6Б, които водеха групата. Страшна сила, повече от достатъчна, за да се справи с двата кораба. Въпросът обаче беше кой управлява тези кораби. Командирът чу, че по радиото летците обсъждаха същата тема, и се включи на тяхната честота:

— Е, добре, момчета, слушайте сега. Първо удряме „Вашингтон“. Не искам никакви колебания. Видяхте заснетия филм с онези нещастници, които пристигнаха с товарния кораб. Изпратихме двама „тюлени“, за да разузнаят какво става там. До момента няма и вест от тях. Ако на борда има някакви хора, те вече не са от нашите. Тези кораби пренасят смъртоносен за цялото човечество вирус. Тъй че, удряйте с всичка сила и не се двоумете.

 

 

Веднага щом разузнавателният „Хоукай“ засече приближаващата ескадрила, от „Вашингтон“ се вдигнаха още самолети. На борда настъпи раздвижване.

Междувременно „Вайкинг“ забави ход и големите предни врати се разтвориха. Още веднъж в корпуса нахлу вода и „Спрингфилд“ бавно изплува навън. Но вместо да се насочи към Оперативна група 79, подводницата пое в друга посока. А на опразненото място в трюма на „Вайкинг“ неуморните нановируси вече строяха двойник на „Спрингфилд“, използвайки наученото през последните няколко часа.

 

 

— Засякохме противник — докладваха от ЕА-2Ц.

— Колко са? — попита командирът на ескадрилата.

— Двайсет и четири.

— Какво са ни пратили?

— Приличат на Ф-18, но…

— Но?

— Има някакви различия.

— Какви?

— Не мога да определя. Просто ми изглеждат променени.

— Страхотно. — Командирът обмисли ситуацията. Най-вероятно това бе дефанзивна група, пратена да пресече атаката. — „Шахмат-шест“ — повика той пилота на един от неговите Ф-18.

— Тук „Шахмат-шест“. Приемам.

— Говори „Първи“. Имате посрещачи. Постарайте се да ни почистите пътя. Приемам.

— Разбрано, „Първи“.

Командирът изпроводи с поглед няколко Ф-18, които се отделиха от главната група върху пламъците на форсираните двигатели.

— Къде е този „Хоукай“ от „Вашингтон“? — обърна се командирът към „Стенис“.

— Западно от вас, по-високо, курс към нашата позиция — докладваха от самолетоносача.

Намеси се още един глас — на капитан Робинет.

— Съсредоточете се върху атаката, „Първи“. Ще изпратя един от моите Ф-18, за да се погрижи за него.

 

 

Пилотът на изтребителя, пратен да свали неприятелския „Хоукай“, летеше с максимална скорост към далеч по-бавния самолет, който доближаваше флотската група. Не се безпокоеше от предстоящия сблъсък, защото самолетите от типа „Хоукай“ не носеха въоръжение. Той повдигна предпазителното капаче и постави пръст върху спусъка на 20-милиметровата многостволова картечница.

Вече виждаше разузнавателния самолет, който не правеше никакви опити да се измъкне, и летеше право към него. На разстояние около хиляда и петстотин метра пилотът натисна спусъка и го задържа две секунди, преди да извие надясно. Миг преди да се разминат, забеляза трасиращия откос, който попадна право в противниковия самолет. От корпуса и крилата, от местата, където се забиваха 20-милиметровите куршуми, отхвърчаха едри парчета.

— Какво става, дявол го взел? — промърмори пилотът, забелязал, че монтираният върху фюзелажа на „Хоукай“ ротодом се отдели от корпуса и продължи да лети, докато самолетът килна нос и се насочи стремително към океанската повърхност. Втрещеният пилот направи рязък завой и се върна обратно. Когато наближи отново мястото на сблъсъка, видя, че ротодомът се разпада бавно във въздуха, превръщайки се в черен облак.

Пилотът включи радиовръзката, но не чуваше нищо, освен статично пращене. Смени няколко честоти със същия резултат.

 

 

— Изгубихме връзка с Пърл.

Робинет се завъртя в креслото.

— Какво? Я повтори!

— Изгубихме всякаква връзка, сър. Сатком, високочестотна, всичко.

Робинет погледна назад. В другия край на стаята имаше прозрачен плексигласов екран, на който нанасяха позицията на оперативната група и противниковите единици. Дистанцията помежду им се скъсяваше бързо. Капитанът разтърси обезпокоено глава.

 

 

Пилотът на летящия отпред Ф-18 се облещи, когато пресрещащите ги самолети внезапно се изгубиха от екрана.

— Ей, някой засича ли противника? Приемам.

— Няма ги.

— Нищо не улавям.

— Радарът ми е повреден.

 

 

Лишени от радари, изтребителите от „Стенис“ бяха принудени да търсят целите си визуално. Това съвсем не беше лесно при полет със скорост хиляда и двеста километра в час, особено когато тези цели се приближаваха в насрещен курс и със същата скорост.

— Ето там! — извика командирът на ескадрилата и стреля с картечницата право в размазаното петно, което се носеше насреща му.

В следния миг двете групи Ф-18 се разминаха във въздуха с комбинираната скорост от над две хиляди километра в час. Изумените пилоти едва успяха да завъртят глави, проследявайки противниковите машини, които изглежда нямаха никакво намерение да ги атакуват.

Пътят към „Вашингтон“ бе чист.

 

 

В изблик на гняв Робинет удари с юмрук подложката на креслото. Бяха слепи, отрязани както от щурмовата група, така и от охраняващите ги самолети. Можеше да се надява само на опита и подготовката на своите хора.

 

 

Командирът на ескадрилата пое командването на операцията. Лишени от връзка, не им оставаше друго, освен да прибягнат до възможно най-простата тактика — всички щяха да го следват и да правят това, което правеше той. Забелязал два масивни силуета на хоризонта, командирът веднага се досети, че това са техните цели. Докато зареждаше бомбоносителя, той по навик огледа небето за въздушна защита, но не забеляза и следа от такава.

По време на краткия инструктаж преди операцията командирът на ескадрилата бе разделил двете цели между самолетите. Той насочи носа към „Вашингтон“ и с облекчение забеляза, че изтребителите, на които бе отредена атаката срещу „Джар Вайкинг“, се отправиха към своята цел. Без радар и при отсъствие на въздушна защита най-добрата тактика бе да се снижи бавно право към целта и да освободи бомбите, когато се озове над нея. Възнамеряваше да използва механичния мерник, монтиран в предната част на кабината за случаи като този — когато отказваше радарът.

Той вдигна задкрилките и редуцира дроселите. Приближаваше се бързо и вече можеше да различи отделни подробности на „Вашингтон“. На палубата се виждаха изрядно подредени самолети. Забеляза някои промени в надстройките и най-вече по радарните инсталации. След това забеляза хората. На площадката за излитане имаше поне стотина души. Мъже, жени и деца. Повечето от възрастните бяха облечени във флотски униформи.

За миг командирът бе завладян от колебание, но това бе достатъчно да прелети, следван от ескадрилата, покрай грамадния кораб — без да бъде пусната нито една бомба. Същото се случи и с групата, която трябваше да атакува „Джар Вайкинг“.

— По дяволите! — изруга командирът, докато описваше широк завой, готвейки се за втори опит. Опита се да си внуши, че друг изход няма. Следван от ескадрилата, той зае позиция и плавно започна да се спуска, готвейки се за втора атака. Този път изравни носа, вкара самолетоносача в мерника и пусна бомбата точно когато прелиташе над средата му. Веднага след това изви надясно и погледна през рамо, за да провери какъв е резултатът.

Бомбата избухна на двеста метра над кораба. Командирът не спираше да ругае, докато наблюдаваше как свръхмощните бомби на неговите подчинени постигат същия резултат.

 

 

В просторния хангар под палубата на „Вашингтон“ един силов генератор, подобен на този от Великденския остров, но с по-малки размери, се въртеше бавно около оста си, създавайки непробиваем щит около самолетоносача. Същият генератор бе монтиран и на борда на „Джар Вайкинг“.

 

 

Пришпорван от тревожния звън на алармата, капитан Робинет изтича на мостика и вдигна глава към небето. От юг се приближаваше цял рояк черни точки. Не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно, докато командирът на отряда за въздушна защита извиваше, за да пресрещне атакуващите.

 

 

Тъй като не разполагаха с функциониращи радари, изтребителите от въздушната защита трябваше да прибягнат до своите картечници. Като се имаше предвид, че летяха със скорост от 1М и че противникът ги приближаваше с хиляда километра в час, щеше да е като да се опитат да вденат конец в игла, докато се носят в кола със сто и петдесет километра в час. Тъй като разполагаха само с една възможност, изтребителите откриха огън отдалече, раздирайки небето с дълги, трасиращи откоси.

Като по чудо един от вражеските Ф-18 бе ударен в крилото, където цъфнаха грамадни дупки, но микроскопичните нанотехници ги поправиха незабавно.

Останалите единадесет изтребителя наведоха носове и увеличиха скоростта, като пет от тях избраха „Стенис“, а останалите се отправиха към по-малките цели от оперативната група.

На борда на „Стенис“ разполагаха само с четири 20-милиметрови зенитни оръдия „Вулкан-Фаланкс“ за близка защита. Ескортиращите го кораби бяха по-тежко въоръжени и тъй като заемаха външния периметър, те първи откриха огън. За нещастие имаха същия проблем като изтребителите — зенитните оръдия бяха снабдени с радарно насочване, което в случая бе безполезно. В аварийни случаи като този можеха да използват механичния мерник и ръчно насочване.

От крайцера „Чамплейн“ реализираха директно попадение в кабината на един от пикиращите Ф-18, убивайки на място пилота. Изгубил контрол, изтребителят описа няколко спирали и се вряза в океана.

Робинет наблюдаваше въздушния бой от мостика. Още преди първата експлозия той вече се досещаше какъв е планът на противника. Първи пострада „Чамплейн“, след като един Ф-18 се заби в мостика и изби целия команден състав.

— Камикадзе! — възкликна Робинет и в същия миг още няколко Ф-18 се спуснаха върху ескортиращите кораби. Един от тях изви рязко, снижи се над водата и се насочи право към неговия мостик. Робинет виждаше ясно трасиращите линии от зенитните оръдия, които се опитваха да го свалят. Секунда преди този Ф-18 да достигне мостика, горивните резервоари под крилата му се отвориха и отвътре бликна черна мъгла. След това изтребителят се заби в палубата.

 

 

Четиридесет минути бяха необходими на ескадрилата да се върне при оперативната група. Командирът пръв описа кръг над корабите. Някои от тях бяха понесли известни поражения, но всички се държаха над водата. Опита да се свърже със „Стенис“, но радиовръзката беше прекъсната. Той се спусна над площадката на авионосеца и остана изненадан, когато не видя никого там. Нямаше ги сигнализиращите офицери, които обикновено ги насочваха при кацане. Отблизо се виждаше, че мостикът бе пострадал сериозно. Командирът описа още един кръг, следван от останалите изтребители. Всички летяха с резервното си гориво.

— По дяволите! — изруга тихо командирът. Не му трябваше сигнализиращ офицер, за да се приземи. Беше го правил стотици пъти на различни самолетоносачи и имаше достатъчно опит. Изравни полета, редуцира дроселите и се спусна точно на мястото, където трябваше да го закачи спирачното въже. Всичко мина като по ноти. Въжето го дръпна рязко и самолетът закова.

Командирът се подаде навън и отново изруга. Никой не бързаше да изтегли самолета, за да освободи място за следващия. Той разкопча колана, измъкна се от кабината и скочи на палубата. Чувстваше се странно самотен на това място, което обикновено кипеше от трескава активност.

Изведнъж забеляза, че пораженията върху мостика са намалели, сякаш за изминалите няколко минути някой се бе заел да го поправя. От близката врата се показа един моряк и тръгна, олюлявайки се, към него. Беше протегнал ръце, с изцъклен и празен поглед, а отзад идеха още.

Командирът се извърна и затича по пистата към кърмата. Следващият го пилот тъкмо се спускаше над авионосеца за да провери ситуацията. Командирът размаха ръце, давайки му знак да се спасява както може.