Робърт Дохърти
Граалът (11)

10.

Зона 51

 

Майор Куин трябваше да подтичва, за да се движи редом с Търкот, докато двамата пресичаха хангара към асансьора.

— Взе ли пръстен?

Търкот го вдигна пред очите му и попита на свой ред.

— А ти с какво ще ме зарадваш?

Яков вървеше отзад и слушаше разговора.

— Събрах нова група, която ще ви помага на платото.

— Кой?

— Смесен състав от Специалните части и „тюлени“, има и няколко космонавти. Вече са тук.

Търкот внезапно смени посоката и те се приближиха към близкия ъгъл на Първи хангар, където имаше преградени помещения. Куин избърза напред и отвори вратата. На стената бе залепена сателитна снимка голям формат, а под нея — карта на района, върху която бяха набодени разноцветни маркери. Няколко души с черни комбинезони стояха пред картата и сравняваха данните от сателитната фотография с координатите на същите места.

Един от тях, едър мъж с гладко обръсната глава и големи черни мустаци, се извърна при звука от отварянето на вратата. Той пръв се приближи към тях.

— Лейтенант Грейвс — представи се мъжът и козирува.

Търкот върна поздрава и протегна ръка.

— Майк Търкот.

Грейвс кимна.

— Чух, че ще навестим едни извънземни гадини, заради които загинаха нашите момчета. Тук всички са доброволци и са готови на всичко, за да им сритат задниците.

Търкот, който много пъти по време на кариерата си в Специалните части бе участвал в подобни обсъждания, се чувстваше като у дома си. Трябваше да се обмислят поставените задачи и начините за тяхното изпълнение, като се вземат предвид данните от разузнаването.

— Последния път, когато бяхме там — намеси се Яков, — нещата не минаха никак добре.

Грейвс се намръщи и Търкот побърза да му представи руснака.

— Открихте ли нещо за подземната река? — попита Търкот.

Куин посочи няколко от сателитните снимки.

— Това са изображения от КХ-14, който изследва от орбита този район и подпомага със сателитна информация нашите войски в Синай. Имам едно приятелче в Агенцията за национална сигурност, което се съгласи да направи спектрофотографски анализ на района на Гиза и близкото поречие на Нил.

— Търсим подземна река, която да свързва Нил с Гиза — обясни Търкот.

Куин не се забави нито за миг. Той чукна няколко клавиша и на екрана се появи разноцветно изображение.

— Това е високочувствително термално изображение — Куин си намести очилата и посочи с пръст. — Ето тук. Виждате ли разликата? Нещо се отделя от западния бряг на реката. Брегът на същото място е с различен цвят, след това аномалията прави отклонение до Гиза и отново се връща в Нил. Това е вашата подземна река.

— Но как тъй досега никой не я е открил? — попита Търкот.

Куин се засмя.

— Тези снимки са строго секретни. Нима очакваш да ги дадем ей така на някого? А и досега не сме имали стратегически интереси в този район на света.

Търкот плъзна пръст по снимката, проследявайки едва забележимата промяна в температурата на бреговата ивица на мястото, където в реката се вливаше по-студената вода.

— Ето откъде ще проникнем — промърмори той.

— Какво предлагаш? — попита го Грейвс.

Търкот взе един маркер и очерта мястото, където подземната река се отделяше от Нил, на два километра под платото Гиза.

— Пускат ни право във водата ето тук. След това влизаме в тунела.

— Със скакалец ли? — поинтересува се Грейвс. Търкот вече бе претеглил всички възможности, докато се връщаха от Англия.

— Скакалецът не е подходящ за подобна операция. Ще го вземем до Израел, за да спестим време, но след това ще прибегнем до конвенционални средства.

— Наредих на два МЦ-130 да се преместят от Германия в Израел, за да са на ваше разположение — докладва майор Куин.

МЦ-130 е специално модифициран вариант на военнотранспортния самолет С-130, оборудван да лети при всякакви атмосферни условия на ниски височини, под обхвата на радара. Търкот чукна с пръст по картата.

— Ще летим ниско, с височина под сто метра и ще скочим с парашути за приводняване.

— С водолазни костюми ли? — попита Грейвс. — А защо не използваме тези, с които сме тренирали? — Той посочи стената, където бяха окачени няколко черни скафандъра, като застинала армия от киборги.

— Тактическите костюми? — попита Търкот.

— Какви са тези? — намеси се Яков.

— Това са тактически бойни скафандри за приложение в космоса — обясни Грейвс. — Всеки от тях е напълно херметичен. — Той погледна към Търкот. — Ако тръгнем с тях, ще трябва да преминете обучаваща програма за работа. Ще ви отнеме само два часа. Освен това, ще имате възможност да ги видите в действие, което е…

Търкот го прекъсна.

— Те ще ни дадат известно предимство, нали?

— О, да — отвърна усмихнато Грейвс. — Много предимства. Ще бъдем по-добре въоръжени, ще имаме висока точност на поразяване на целите, благодарение на вградената прицелна система. Освен това костюмите са снабдени с рециклатор на въздуха, така че можем да проникнем направо под вода.

— И ти смяташ, че ще мога бързо да се науча да оперирам с тях, така ли?

— Да, сър.

— Чудесна идея!

Грейвс се обърна към картата.

— След като навлезем в отклонението, имате ли представа накъде ще се движим?

Търкот посочи мястото, където се намираше Големият сфинкс.

— Целта ни е точно под тази точка.

— Реката стига ли дотам? — попита Грейвс.

— Не точно — призна Търкот, припомнил си ръкописа на Бъртън. — Надяваме се да съберем още информация, преди да се озовем в района. Разполагаме с описание на маршрута от мястото, където Бъртън е попаднал в шахтата. Тази шахта се пресича с подземната река. — Търкот предаде накратко преживелиците на Бъртън. — Ако мерките му са верни и разстоянието действително е сто и шейсет стъпки, или сто метра, ще имаме приблизителна представа за местоположението на секретните врати.

— И пръстенът ще ни помогне да ги отворим, така ли? — поинтересува се Грейвс.

Вместо отговор Търкот бръкна в джоба и извади пръстена.

— А откъде ще излезем? — попита Грейвс. Търкот очакваше този въпрос.

— Ще ни приберат хеликоптери от нашите умиротворителни сили в Синай — обясни той. — Най-близката позиция е в Сауткемп. Но трябва да сме отново в реката, готови за евакуация, преди зазоряване. Ако закъснеем, забравете за вертолетите. Чака ни дълга разходка.

— Разбрано — кимна отсечено Грейвс.

— А Великденският остров? — попита Яков. — Циан Лин? Какво става там?

— Да се върнем в заседателната зала, тогава ще го обсъждаме — предложи Търкот. Той тупна Грейвс по рамото. — Подгответе новия план. А също и моя скафандър. — Откачи една от сателитните снимки на платото Гиза и я взе със себе си.

— Разбрано, сър.

Търкот, Яков и Куин се насочиха към асансьора.

— А-а, сър?… — обади се Куин.

— Да?

— Открихме един интересен материал от папките с руски архиви, които донесохте.

— И какъв е той?

Куин разтвори папката.

— Става въпрос за файл, където се съдържа снимката на планината Арарат… и за издирването на Ноевия ковчег. Хитлер изпратил групи по целия свят да търсят мястото, където стигнал ковчегът. Планината Арарат е едно от тези предполагаеми места.

— И намерили ли са го?

— Изглежда че не.

— Защо въобще са търсели Ноевия ковчег? — попита Търкот.

— Може би и той, като всички останали предмети от легендите, е бил нещо друго — подхвърли Яков.

— Какво още имаше там? — попита Търкот, докато изучаваше снимката на Нил, опитвайки се да запамети по-важните ориентири. Куин затвори папката. Държеше още една, до която не бяха стигнали. Той се поколеба, пъхнал пръсти между кориците.

— Е? — подкани го Търкот, когато стигнаха асансьора.

— Порових се из секретните документи на ЦРУ, да видя дали ще открия нещо интересно за Наблюдателите — за да ви помогна в намирането на пръстен. Там пък попаднах на препратки към… — той направи пауза.

— Към други файлове? — подсказа му Търкот и си погледна часовника.

— По-скоро един списък — отвърна Куин. — Списък на хора, които в ЦРУ смятали да държат под наблюдение, тъй като ги подозират във връзки с „Мисията“, Наблюдателите или Онези, които чакат. Сигурно си даваш сметка, че са го съставили в съкратени срокове, след всички събития от последно време.

— Е, и? — попита Търкот, заинтригуван от въведението на Куин. Вратите на асансьора се разтвориха и те влязоха.

— Вътре беше и името на доктор Дънкан.

— По подозрения за какво? — подскочи Търкот.

— Просто, че подлежи на по-обстойно разследване.

— Защо?

— Не зная.

Търкот пристъпи към по-дребния майор. Яков положи ръка на рамото му.

— Спокойно, приятелю.

— Това са глупости — заговори Търкот. — Работил съм с тези клоуни… те не могат да… — той млъкна. — Сега имаме по-важна работа.

Докато вървяха към заседателната зала, Куин хвърли на Яков въпросителен поглед. Руснакът само вдигна рамене.

 

 

Великденският остров

 

Попай Макгрю оглеждаше внимателно международното летище на острова, докато Оливети заснимаше картината с миниатюрна цифрова камера.

— Проклет да съм — изруга Попай.

Фактът, че Оливети не отвърна, говореше сам по себе си за впечатлението, което му бе направила сцената под тях.

Странна сбирщина от хора и екипировка се виждаха навсякъде из летището и прилежащите му райони. Грамадни шестокраки машини местеха тежки детайли, докато хората вървяха, сякаш са хипнотизирани. Покрай пистата бяха подредени самолети, свалени от борда на „Вашингтон“, които се намираха в различна степен на разглобяване или преоборудване.

— Нещо не е наред с тези хора — промърмори Оливети.

Попай оглеждаше района с бинокъл, като се стараеше да не пропуска нито една подробност. На по-късата самолетна площадка се бе събрала неголяма групичка хора, а един от роботите се въртеше около тях и ги пръскаше с нещо.

Виждаше се входът на тунела, който водеше към стража-компютър. Отпред стоеше на пост цял отряд морски пехотинци, въоръжени с М-16. Попай нагласи фокуса. Лицата на мъжете бяха безизразни, но ръцете им стискаха здраво оръжието.

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори Попай. По време на подготовката за мисията бяха чели доклада за прогресивистите от рибарския траулер, които били поръсени с нещо от някакъв черен облак. Попай свали бинокъла и разтърка чело, размазвайки камуфлажната боя.

Оливети чакаше търпеливо.

— Кратерът — каза Попай.

Оливети дори не кимна, само се наведе и метна на гърба раницата, която съдържаше различна екипировка и кислородните бутилки. Двамата обърнаха гръб на летището и поеха по склона на Рапа Кару.

 

 

Тялото на Кели Рейнолдс се сгърчи. Съзнанието й постепенно се проясняваше. Нямаше представа колко време бе изминало. За миг й се стори, че си е у дома, в Нашвил, и че се излежава в леглото.

Сладкото видение изчезна, изблъскано от поредната каскада информация, пратена от стража. Вече знаеше къде е, не знаеше само какво търси тук. И колко време бе минало?

Тя спря за момент безумния бяг на мислите си. Какво я беше пробудило? Потоците от информация продължаваха да я заливат, все едно че се опитваше да намери малка вълничка сред кипящата вода.

Въпреки това продължаваше да опитва.

 

 

Когато стигнаха ръба на кратера, двамата „тюлени“ бяха плувнали в пот, но въпреки това дишаха равномерно. Бяха изкачвали безчислен брой височини по време на подготовките. На петдесетина метра под тях повърхността на езерото изглеждаше съвършено гладка. Дори не спряха, а веднага започнаха да се спускат надолу.

Само след няколко минути стигнаха водата. Оставиха раниците, сложиха си отново бутилките и се гмурнаха.

Уповавайки се на информацията, която бяха получили при подготовката за мисията, те започнаха да претърсват дъното за подводен тунел и съвсем скоро го откриха. Приближиха се към входа, ориентирайки се пипнешком в почти непрогледния мрак. Той не ги притесняваше, защото и друг път бяха плували в тъмнина.

 

 

Кели Рейнолдс откри какво бе привлякло вниманието на стража. Една от жените, пристигнала с пътниците на „Южна звезда“ от третата вълна заразени с нановируса, бе забелязала нещо да проблясва горе на склона на Рапа Кару. Жената, бивша медицинска сестра от Австралия, нямаше никаква представа за откритието. Тя продължи да изпълнява поставената й задача.

Но стражът, който притежаваше капацитет за два милиарда операции в секунда, бе реагирал по друг начин. Само след три секунди събитието си бе пробило път през множество нива, достигайки зоната на непосредствено внимание. Нито един от нановирусните роби нямаше работа на склона. Нито пък някой от роботите.

Заключението на стража бе, че горе ставаше нещо извън плановете.

Стражът не знаеше какво може да е то, нито пък Кели. Но той реагира мигновено.

 

 

Двамата „тюлени“ се насочиха към малката точица светлина. С приближаването им светлината се усилваше и само след минута те изплуваха в някаква пещера. Светлината идваше от една сияеща сфера на тавана. „Тюлените“ доплуваха до една скална издатина и излязоха от водата. В стената пред тях бе прокопан тунел. Двамата заредиха оръжията си и навлязоха в него. Подът под краката им се издигна, след това ходникът изви надясно. Беше озарен от прилепнали към стените светещи ленти.

Не след дълго двамата се озоваха в пещера, висока и широка стотина метра. Стените й бяха от скала, освен отсрещната, която бе облицована с черен метал и в основата й проблясваха разноцветни командни пултове. Мъжете втренчиха очи в средата на пещерата. Там, върху една от стените, до основата на висока седем-осем метра златна пирамида, се виждаше прилепено женско тяло. Близо до нея в пода бе прокопан отвор с равни краища, който бълваше постоянен поток от миниатюрни роботи.

Чантата на рамото на Оливети съдържаше мощен експлозив. Той вече по навик изчисляваше количеството, което ще му е необходимо, за да вдигне във въздуха пирамидата.

Двамата мъже се сепнаха и завъртяха дулата на своите оръжия, когато нещо помръдна отдясно. От сенките се показа малко момче, облечено с кафяви дрехи.

 

 

Кели Рейнолдс видя двамата „тюлени“ през „погледа“ на стража. Помъчи се да отвори очи, да си възвърне контрола над устата и дробовете. Искаше да поеме дъх и да извика предупредително.

 

 

— Как си, момче? — попита го Попай Макгрю.

Не последва отговор. Момчето продължаваше да се приближава и сега бе само на пет-шест метра. Беше бледо и мършаво, като призрачна фигура под трепкащото осветление в пещерата.

— Как се озова тук? — подхвърли му Попай, който още не смееше да свали пръст от спусъка на автомата. Очите му се стрелкаха между момчето и облегнатата на пирамидата жена.

— Родителите ми… — произнесе момчето пресипнало. — Моля ви, помогнете ми… — то протегна ръце, като продължаваше да върви към тях.

— Къде са твоите родители?

— Машината… — прошепна момчето, сякаш пирамидата можеше да ги чуе. То продължаваше да протяга ръчички и Оливети инстинктивно свали оръжието и му подаде ръка.

Пръстите им се допряха и в същия миг Оливети изруга, почувствал остро опарване, което сякаш прониза цялата му нервна система. Ръката на момчето бе като фуния, през която потокът от нановируси се изсипваше върху дланта на Оливети, пробиваше кожата и проникваше в кръвоносните му съдове.

— Разкарай го от мен! — Оливети пусна оръжието и се опита да се освободи от хватката на момчето със свободната си ръка.

Попай държеше момчето на прицел и пръстът му опираше спусъка.

— Хайде, махни го! — Оливети се завъртя и вдигна момчето във въздуха, но то остана вкопчено в него.

Оливети усещаше дланта си като прогорена с киселина. Под кожата му нещо мърдаше и се движеше непрестанно. Момчето го пусна и се извърна към Попай, фиксирайки го с мъртвешкия си поглед.

Едва сега Макгрю дръпна спусъка и повали момчето с един дълъг откос. Тъмни, кървави петна се разляха по пода на пещерата, в тях ясно личаха черни точици, които се насочиха право към Попай — нановирусът търсеше следващата си жертва. Оливети падна на колене и опря юмруци в слепоочията си.

— Бягай! — разнесе се отпаднал глас.

Оливети се обърна изненадан. Гласът принадлежеше… на жената до пирамидата.

— БЯГАЙ!

Попай се извърна и побягна обратно по коридора, по който беше дошъл.

 

 

Циан Лин

 

Грамадните порти бяха широко отворени, но светлината от подземната кухина не беше в състояние да разреди тъмната завеса отвъд вратата. Сякаш самият въздух бе изгубил способността да пропуска през себе си светлината. Една непроницаема стена от мрак.

— Какво е това? — попита Гергор.

— Не зная — завъртя изненадано глава Лексина.

Гергор пристъпи напред и протегна ръка към черната стена.

— Не го прави! — заповяда му Лексина, но Гергор не й обърна внимание. Върховете на пръстите му докоснаха стената и той се обърна към нея.

— Не е твърдо. Поддава. Има и… — на лицето му се изписа изненада, която бързо се смени с изражение на ужас, когато черното покривало около ръката му стана яркочервено, разпростря се нагоре и светкавично го обгърна. Той изпищя и кожата му се разпадна.

След две секунди от Гергор не бе останало нищо, освен изпепелена купчинка от дрехите му. Черната стена отново бе идеално гладка.

Лексина приклекна и разрови купчинката останки. Изправи се, след като намери и прибра Ка-огърлицата.