Робърт Дохърти
Граалът (15)

14.

Гиза

Лиза Дънкан се напрегна, когато чу шум от тропот на ботуши в тунела. Тя стана, протегна се и усети тъпа болка в стомаха. По-опасна обаче беше сухотата в устата й. Беше гладна, но знаеше, че жаждата е по-страшната от двете.

Приближи се до завесата и надникна зад нея. Отсреща стоеше Сянката на Аспасия с още няколко войници. Един от тях държеше в ръцете си резбовано дървено сандъче.

— Присъствал си на построяването на това място, нали? — попита Дънкан преди неподвижната фигура да произнесе нещо.

Сянката на Аспасия кимна.

— Бях тук. Акер, един от офицерите на Аспасия, прокопа тези шест тунела. Направи ги така, че да са свързани. Той постави черния Сфинкс в тази зала и нареди да вдигнат каменния сфинкс отгоре. Това стана много време преди твоите учени да започнат да се занимават с него. Но тогава тук районът изглеждаше различно, нямаше пустиня, а плодородна земя на много километри наоколо. Затова избрахме да се преместим тук от Атлантида.

— Щом си помогнал в строежа, как изгуби контрол върху мястото?

Сянката на Аспасия завъртя рязко глава и в очите му блеснаха гневни пламъчета.

— Бях предаден.

— Как? От кого?

— От Аспасия, разбира се. Той ми отне нещо, нужно ми, за да управлявам. Машината, която му се подчиняваше, се обезпокои, че набирам твърде голяма власт, докато той спи.

— И какво ти отнеха?

— Главния компютър.

— Който е на Марс?

— Не. Беше скрит тук, на Земята. Дълго го търсех, както и ключа за Граала. А ти се питаш защо не ме е грижа за онези, които останаха на Марс? Че тях грижа ли ги беше за мен тогава? Но ето, идва моето време!

— Има някои, които няма да ти позволят — подметна Дънкан.

Сянката на Аспасия се изсмя.

— Знаеш ли какво си ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво са хората изобщо?

Имаше нещо в периферията на съзнанието й, също както когато за първи път зърна Граала. Тя знаеше повече, отколкото й се струваше на пръв поглед, и това я плашеше. Откъде е натрупала тази информация?

— Ние сме разумни същества, които заслужават своето място…

— Разумни? — Сянката на Аспасия се изсмя отново.

Дънкан си спомни странната планета, която бе видяла с помощта на кивота.

— Стоя тук, където искаш да си ти. Ако не съм разумна, тогава защо ти да си такъв?

Усмивката изчезна от лицето му.

— Готова ли си за преговори? — проехтя гласът му в подземията.

— Имаш ли какво да предложиш? — попита Дънкан и излезе зад завесата.

Сянката на Аспасия вдигна една манерка.

— Не си ли ожадняла вече?

— И какво трябва да ти дам в замяна?

— Граала.

— Шегуваш се, нали?

— Никога не се шегувам — заяви Сянката на Аспасия. — Без вода няма да изкараш дълго.

— И ще умра, но ти няма да получиш Граала.

— Тези, дето работят с теб, май не знаят коя си?

— Няма да ти дам Граала — повтори тя.

— Ами ако ти предложа нещо по-добро — ще промениш ли позицията си тогава?

— Нищо не може да ме накара да ти го дам — отвърна Дънкан.

— Не бъди толкова сигурна — възрази Сянката на Аспасия. — Представи си, че ти предложа най-голямото съкровище, за което си мечтала?

— И какво според теб е то?

— Безсмъртие — произнесе той лаконично. След това даде знак и войникът се приближи. Коленичи и постави сандъчето в краката му. Сянката на Аспасия се наведе и повдигна капака.

Дънкан пристъпи машинално напред, сетне се усети и спря. Усещаше тежестта на есена върху раменете си, короната притискаше главата й. От мястото си виждаше ясно двата камъка в сандъчето.

— И какво е това?

— Граалът не струва нищо без тях. Наречени са урим и тумин, много отдавна, от такива като теб, които не знаят за какво служи Граалът. Тези имена са добри, колкото и други такива. И без това вече не помня истинските.

— Граалът не е безполезен — каза Дънкан, докато се опитваше да си събере мислите. — Просто не работи без тях. Но той все още притежава стойност. Тъй че, намираме се в равни позиции.

— Да работи? — повтори учудено Сянката на Аспасия. — Какво, според теб, върши Граалът?

— Защо ти не ми кажеш?

— Ако ти дам един от тези камъни — ще промениш ли решението си?

— И ще ми позволиш да изляза оттук с Граала и камъка? — Дънкан знаеше, че е глупаво да пита.

— Разбира се.

— Сега вече лъжеш.

— Може би. Но ако се опъваш твърде дълго, ще умреш от жажда.

— И Граалът ще остане тук — на безопасно място.

Сянката на Аспасия изпръхтя.

— За колко време? Мислиш ли, че у теб е единственият комплект жречески одежди? Сигурен съм, че ще намеря и други. Или ще преодолея защитата по друг начин. Въпрос на време, с каквото аз разполагам.

— Тогава не ти остава друго, освен да почакаш, докато умра — подхвърли небрежно Дънкан.

— Дори не е нужно да чакам да умреш.

Настъпи тишина.

— Какво всъщност е предназначението на Граала? — попита след известно време Дънкан. — Знам, че е аирлианска машина, но как точно осигурява някому безсмъртие? Това е против законите на света. Как може да се създава вечен живот?

— Граалът прави много повече от това да дарява вечен живот — каза Сянката на Аспасия. — Но задай въпроса по друг начин. Защо има смърт? Дали тя не е създадена изкуствено? Може би смъртта е против законите на света?