Робърт Дохърти
Граалът (8)

7.

Южният Пасифик

 

Високите десет метра вълни се удряха яростно в стоманения корпус на гигантския кораб и отстъпваха, без да го засегнат. По-дълъг от футболно игрище и по-висок от Емпайър стейтс билдинг, супертанкерът „Джар Вайкинг“ бе най-големият плавателен съд, конструиран в досегашната човешка история.

Една обиколка на главната палуба надхвърляше километър, а Йохан Веркуист вече приключваше шестата, когато приближаваше носа. Тичаше равномерно, без задъхване, отскачайки леко от металния под на палубата. За човек на седемдесет и шест години, с репутацията на третия богаташ в света, Йохан беше наистина в отлична форма. Всяко плаване на „Джар Вайкинг“ от нефтените полета до техните жадни за гориво потребители увеличаваше неговото богатство, но този път целта на пътуването беше различна.

Веркуист спря при носа и погледна назад. Мостикът беше на близо половин километър — точно четиристотин и петдесет метра — от него. Сините му очи огледаха стотината нещастници на палубата — стадото на Денисън, — които бързаха да се порадват на слънцето и свежия въздух, преди да ги свалят в трюма и да изкарат следващата смяна. Поне десет хиляди души бяха натикани в грамадното пространство под краката му. Преди да се захванат с тази работа, бяха продухали резервоарите, след което ги бяха преустроили в многоетажни жилищни помещения.

Йохан си бе поставил цел и я преследваше със същото усърдие, с каквото бе преследвал всички предишни цели в живота си — трябваше да я осъществи на всяка цена.

„Мисията“ бе тази, която го бе направила такъв, какъвто беше сега, и когато „Мисията“ — в лицето на Водача Денисън — искаше нещо в замяна, не му оставаше друго, освен да го изпълни безпрекословно. Пък и за какво повече да мечтае човек, постигнал всичко на този свят? Имаше за какво, разбира се, и Денисън го бе размахал като морков пред носа на Веркуист. Възможността да му продължи живота. Денисън, естествено, не обясни как точно ще стане това, но дори самата идея запали ентусиазма на Веркуист.

Старецът присви очи, когато от групата се отделиха неколцина, облечени в еднакви кафяви дрехи и водени от самия Денисън. Върху лицето на Водача не се четеше нищо.

Следвайки инструкциите му, Веркуист бе разпоредил на капитана на кораба да качи на борда голяма група прогресивисти — хора, които вярваха, че бъдещето на човечеството е неразривно свързано с аирлианците — от различни пристанища в Близкия изток. На уговорените места ги очакваха параходи, фериботи, яхти и всякакви други съдове, натъпкани с вярващи.

Веркуист се обърна с гръб към мостика, пренебрегвайки приближаващия се Денисън, и се загледа в тъмносинята вода и далечния хоризонт. Крайната цел на пътуването — Великденският остров — вече беше близо. Там пътниците щяха да срещнат отредената им съдба — каквато и да бе тя. Раждаше се един нов свят и Веркуист предчувстваше, че в него „Мисията“ ще играе решаваща роля. И ако откарването на десет хиляди заблудени души, за сметка на милиони долари загуба от нереализирания транспорт на гориво, бе цената, която трябваше да заплати, той я смяташе за доста ниска. Особено ако бе вярно онова, което му обеща Денисън.

— Мистър Веркуист — гласът на Денисън бе безличен като изражението му. Веркуист бе чувал проповедите му обаче и знаеше, че в такива моменти той наистина съумяваше да завладее своята публика. И как иначе той и останалите Водачи щяха да прилъжат толкова много нещастници да зарежат всичко и да тръгнат към едно пълно с неизвестност бъдеще.

— Да?

— В трети отсек е избухнала епидемия от холера. — Денисън произнесе новината безгрижно, сякаш говореше за времето. — Там повечето пътници са пакистанци. Вероятно някой от тях е пренесъл заразата. И сега тя се разпространява.

Веркуист се намръщи. Намираха се далече от всякаква помощ.

— Бихме могли да повикаме по радиото… — поде той, но Денисън го прекъсна.

— С никого няма да се свързваме. Това не е решение.

— Но тук нямаме достатъчно лекарства, за да…

— Вече наредих да херметизират отсека.

— Искате да кажете — да го поставят под карантина.

— Херметизирахме го — повтори натъртено Денисън. — А сега кажете на капитана да го напълни с вода.

Веркуист се облещи, чудейки се дали събеседникът му говори сериозно, макар да съзнаваше, че е така.

— Не мисля, че капитанът ще се съгласи — рече той.

— Тогава го направете сам. Цялото е повече от някоя негова част. — Денисън се обърна и си тръгна, явно смяташе разговора за приключен.

 

 

Околностите на Великденския остров

 

Двумоторният хеликоптер СН-47 „Чинук“ се снижаваше плавно към повърхността на океана, на няколко километра северно от щита, заобикалящ Великденския остров. Задната рампа бе спусната и на платформата бе поставена надуваемата лодка, а до нея стояха в готовност Макгрю и Оливети. И двамата носеха водолазни костюми, а на лодката имаше резервни бутилки.

Търбухът на хеликоптера почти опря повърхността, а рампата разпени морето отзад. Оливети тласна лодката и тя се плъзна по рампата. Двамата мъже я последваха. Изкатериха се вътре и веднага запалиха извънбордовия двигател. След като се отдалечиха малко, вертолетът се издигна и пое обратно към „Стенис“.

Макгрю беше слаб и жилест, с мускули като въжета. Прякорът му беше Попай заради яките му ръце и склонността да се нахвърля срещу всеки с главата напред, без да мисли за последствията. Оливети бе едър, тих мъжага, с оредяла коса, с която той много се гордееше, независимо от плешивината, доминираща изпъкналото му теме.

— Готови, Попай? — попита той.

— Ама че шантава мисия — отвърна Макгрю, загледан към хоризонта, където трябваше да е Великденският остров. — Хайде да се захващаме.

Двамата разполагаха с толкова информация за онова, което ставаше на острова, колкото въобще бе известна на командването. Те познаваха точното местоположение на трите вулкана — Рапа Раруку на изток, Рапа Ариа на северозапад и Рапа Кару на югозапад. И трите имаха езера в кратерите си, единствените източници на прясна вода на острова. Знаеха също така, че има само две подходящи за десант плажни ивици, останалата част от брега се състоеше от непристъпни скали. Тази, която бяха избрали, бе разположена от северната страна — точно до мястото, накъдето се беше насочил и „Вашингтон“, преди да изчезне. В този район би трябвало да се намира отворът под силовия щит. След като преминаха под него, първата им задача бе да проверят състоянието на „Вашингтон“. Следващото място, което трябваше да посетят, бе най-южно разположеният вулкан — Рапа Кару. С височина над триста и петдесет метра, той доминираше над тази част на острова и от него се откриваше великолепна гледка към международното летище. След като проверят ситуацията на летището, двамата щяха да се спуснат във вулкана, да намерят стража-компютър и Кели Рейнолдс — ако е още жива — и да разрушат извънземния обект.

Повече по навик Оливети сверяваше местонахождението им на глобалната позиционираща система, докато с другата ръка придържаше руля на малката лодка. Нямаше грешка в посоката. На хоризонта право пред тях вече се виждаше върхът на черния щит.

 

 

Платото Гиза

 

Лиза Дънкан усети хладен камък под бузата си. Тя отвори очи и видя, че лежи на пода. Болеше я главата и трябваше да мине известно време, преди да си спомни как се е озовала тук.

Дочу гласа на Сянката на Аспасия, който я викаше отново. Забеляза, че двете глави на Сфинкса се завъртяха, следователно някой бе влязъл в помещението. Лиза се надигна, мъчейки се да преодолее треперенето на краката си.

— Откри ли най-сетне, че ти липсва нещо? — попита Сянката на Аспасия.

— Открих, че кивотът съдържа историята на аирлианците на нашата планета.

— Миналото не е важно — рече Сянката. — Ти си като дете, което гледа в тъмното, не знае какво вижда там и не може да определи дали това, което съзира, има някакво значение.

— Къде са камъните тумин и урим? — попита Дънкан.

— Много умно — одобри Сянката на Аспасия. — Тъкмо в момента ги издирвам и аз.

— Значи не знаеш къде са, така ли?

— На сигурно място — отвърна той. — Намират се в Негев.

— Израел?

— Много пъти са пренасяни, за последен път са били в едни етиопски монаси в манастир край езерото Танга. Но сега вече са на сигурно място, евреите ги държат в един бункер, където са и атомните им оръжия. Смята се за най-строго пазеното място на Земята. — Той я надари със зла усмивка. — Научих обаче, че мястото не било чак толкова сигурно.

— И ще ги вземеш?

— А след това ще се спазарим. Аз ще притежавам нещо, което ти трябва, ти също. Веднъж почти ги държах в ръце, но това беше много, много отдавна.

— Колко отдавна?

— Крача по тази земя отпреди да е започнала историята на човечеството.

— Как може да живееш толкова дълго? — попита Дънкан.

Сянката на Аспасия посочи слепоочието си.

— Това тук — познанията, опитът — живеят толкова дълго, колкото и Сянката. — Той се тупна по гърдите. — Само тялото, обвивката, притежава ограничен живот. Това го имам от четирийсет и пет години. Скоро ще настъпи време да се местя. И тази обвивка взе да се износва.

— Не разбирам.

Сянката на Аспасия извади изпод черното си расо окачен на верига амулет.

— Ето я същината на Аспасия — това съм аз. Нарича се Ка. Мисли го за нещо като устройство за записване на нечий живот, на всички спомени. Но то е много повече от това. Когато дойде време да се премествам, или да се преродя, както го наричате вие, ще отида в „Мисията“. Там тази Ка-огърлица ще получи цялата информация до последния ми час, а тялото ще бъде унищожено. С нейна помощ ще възродят съзнанието ми в ново тяло и животът ще започне отново.

— Щом можеш да го направиш, тогава защо ти е Граалът?

— Защото Граалът може много повече.

— Какво по-точно?

— Това не мога да ти кажа.

 

 

Зона 51

 

Докато скакалецът се отделяше от пода на хангара, Търкот се зае да изучава внимателно информацията за Силбъри Хил, събрана с помощта на Куин от различни източници. Веднага щом излязоха на открито, пилотът набра височина.

— Вярваш ли на Муалама? — попита го Яков.

— По тялото му има следи от изгаряне — отвърна Търкот.

— Но той не ни каза, че е бил Наблюдател, при това от доста време.

— Трябва ни пръстен от Наблюдател — заяви Търкот. — Ако в Силбъри не намерим подходящ обект, значи ни е лъгал.

— Имаш ли план? — попита Яков. Двамата бяха сами на борда, ако не броим първия и втория пилот.

— Още не.

— Какво ще кажеш да почукаме чинно на стената на хълма и да ги помолим да ни услужат с някой пръстен?

— Защо ти не го направиш? — тросна се Търкот.

— Приятелю, мисля, че заради дърветата не виждаш гората.

— Погледни — Търкот повдигна една снимка. — Виждаш ли ето тук, че в хълма има вдлъбнатина?

— Да — Яков пое снимката.

— Спомняш ли си, в Циан Лин имаше отвор колкото да влиза и да излиза скакалецът?

— Аха.

Търкот чукна с пръст по снимката.

— Ето от това място ще влезем и ние.