Робърт Дохърти
Граалът (3)

2.

Кратерът Нгоро-нгоро,

Танзания, Африка

 

Лъвът бе заел позиция преди два часа и наблюдаваше без да помръдне малкото стадо от газели, които пасяха сред високата трева. Голямата котка вече бе стара и рефлексите й не бяха като в предишни сезони, затова пък действаше с предпазливост, натрупана с годините. Само преди две години лъвът щеше да изскочи от скривалището си, да достигне най-близката жертва и да я повали.

Сега той наблюдаваше с присвити очи, докато една от газелите се отдели неусетно от стадото. Беше най-старата и месото й навярно щеше да е жилаво, но важното беше, че ще го нахрани. През последната седмица уловът не бе много богат.

Лъвът напрегна мускули и заби нокти в податливата почва. Само още няколко крачки и плячката нямаше да му се изплъзне. Но внезапно всички животни от стадото замръзнаха и повдигнаха едновременно глави — не към скривалището на лъва, а към небето близо до ръба на кратера.

След това побягнаха. Лъвът бавно се надигна и изпроводи с уморени очи стадото, което се отдалечаваше чевръсто към езерото Сода в средата на кратера. След това завъртя голямата си глава и потърси онова, което го бе лишило от тъй желаната храна. Жълтеникавите му очи премигнаха, неспособни да възприемат странното летящо създание, което току-що бе изникнало над ръба на кратера.

Беше далеч по-едро от птиците, които бе виждал, дълго десетина метра и широко около половината от това разстояние. От предната част на туловището стърчеше издължена шия, завършваща със змийско лице с големи челюсти, пълни с черни зъби. Очите бяха тъмночервени. Две къси крила се показваха от страните на туловището, но оставаха неподвижни.

Забравил, че е господар на животните, лъвът побягна след газелите, далеч от страховитото летящо създание…

 

 

Във вътрешността на летателната машина, намерена в една ниша в горните нива на гробницата Циан Лин в Китай, положил ръце върху контролните уреди, седеше извънземният хибрид Елек. Под него, на двадесетина километра във всички посоки се простираше вътрешната равнина на кратера Нгоро-нгоро, място, където миналото на Земята все още бе запазено непокътнато. Високият каменист кратер беше като естествена преграда, заобикаляща територия с площ стотина квадратни километра. В центъра на кратера се намираше единственият водоизточник, прочутото езеро Сода.

Отдясно внезапно блесна ярка светлина и Елек извъртя дракона, познат от китайските легенди още като Чи Ю, в тази посока. Екранът пред него регистрира още едно проблясване и Елек насочи уверено машината право към него.

— Видя ли ме? — разнесе се глас от радиото, който с еднаква вероятност можеше да принадлежи както на мъж, така и на жена.

— Виждам те, Лексина — потвърди Елек и се приготви да приземи Чи Ю край бреговете на езерото.

Там го очакваха три фигури. В центъра беше Лексина, предводителката на Онези, които чакат. От десетилетия тя се опитваше да възроди каузата на Артад — първо действаше от една секретна база в Антарктида, а сега се бе преместила в аирлианската база под дъното на езерото. Но събитията от последните седмици я бяха лишили от цел.

Сега обаче отново идваше време за действие.

От търбуха на дракона се показа къса и тясна стълбичка. Следвана от помощниците си, Лексина се качи на борда.

— Душите бяха преместени. — Елек кимна към другите — наскоро клонираните и преродени тела на Гергор и Коридан, двама членове на Онези, които чакат. Предишните Гергор и Коридан бяха получили смъртоносна доза радиация при разрушаването на руската Зона 51 на остров Нова Земя.

— Душите бяха преместени — повтори като ехо Лексина и се настани на седалката до него. — А сега да се погрижим същото да се случи и с истинския дух на Артад. — Тя протегна дългата си крехка ръка. — Връщаме се в Китай.

 

 

Западен Египет,

Великото пясъчно море

 

Търкот усещаше, че губи контрол над ръцете си, когато най-сетне скакалецът се спусна върху пясъчната равнина. Муалама, който веднага се строполи уморено, премигна с невиждащи очи.

— До няколко минути ще си възвърнеш зрението — успокои го Търкот. Скакалецът се приземи до тях. В една от прикачените товарни мрежи лежеше окървавено тяло на войник. Майк въздъхна.

— Къде сме? — попита Муалама.

— В пустинята — отвърна Търкот. — Къде е Дънкан?

— В черния Сфинкс, който е под каменния. Тя намери кивота. Предполагам, че засега е в безопасност — Ал-Иблис не може да стигне при нея.

Люкът на скакалеца се отвори и отвътре се подаде Яков, следван от капитан Билъм. Те приближиха увисналото в мрежата тяло.

Търкот се надигна и помогна на Муалама да се изправи.

— Трябва да се качим на борда — каза той. Усещаше, че руснакът го гледа, но реши да не му обръща внимание и насочи Муалама към отвора.

— Загубихме трима души при Сфинкса и още двама при атаката на вертолетите — докладва мрачно Билъм.

— Зная — кимна Търкот.

— Сега накъде, сър? — попита пилотът.

— Дънкан е под Сфинкса. — Търкот провери дали е зареден неговият МП-5. — Ако…

— Не можем да се върнем там — прекъсна го безизразно Яков.

— Сега те са объркани — възрази Търкот.

— Напротив, сигурно са дошли още подкрепления.

— Аз няма да я изоставя.

— Не можем да отидем при нея — повтори Яков.

— Тя е в безопасност — поне засега — намеси се Муалама. — При нея е кивотът, а той няма да позволи там да влезе човек без подходящата носия.

Търкот нямаше представа за какво говори професорът.

— Нека отидем в Зона 51 — предложи Яков.

Търкот погледна капитан Билъм. Групата му бе намаляла наполовина.

— Не виждам какво може да направим — заговори Билъм. — Нямаме план. Не знаем дори къде точно е госпожица Дънкан.

— Сержант Болц е изгубил много кръв — обади се медикът, надвесен над ранения при престрелката в Кремъл войник.

Търкот извади неохотно пълнителя, дръпна затвора, за да освободи патрона в цевта и бавно поклати глава.

— Връщаме се в Зона 51.

 

 

Платото Гиза,

Египет

 

Дънкан долови някакъв съвсем слаб шум. Сетивата й бяха изострени до краен предел и всеки дразнител удесеторяваше силата си. Тя остави неохотно Граала в подложката на кивота и се обърна. Главите на четирите сфинкса, поставени върху пръчките, на които бе закачена завесата, скриваща кивота от чужди погледи, бяха извърнати към входа на подземната зала. Рубинените им очи святкаха, сякаш бяха живи.

Макар стройна и добре сложена, Дънкан с мъка издържаше тежестта на одеждите, които носеше. Беше облякла дрехите, с които древните жреци се явяваха пред кивота — красиво извезан и специално изработен костюм. Най-отдолу имаше бяла ленена мантия, върху нея синя риза без ръкави, наречена меир, отгоре ефод — разноцветно късо палто, закопчано с две каменни брошки, и накрая си бе сложила есен — масивен нагръдник от вълнени и златни нишки, с прикрепени към тях скъпоценни камъни. На главата си носеше корона от три метални обръча. Всеки от обръчите, според Муалама, олицетворявал по две неща: трите свята на съществуването — земя, рай и ад, и трите форми на човешко развитие — духовна, интелектуална и физическа.

Само благодарение на тези одежди Дънкан бе преминала проверката на четирите глави. Тя знаеше, че дрехите са изработени по аирлианска технология, която херувимите трябваше да разпознаят, преди да й позволят да се приближи до кивота.

Лиза се обърна с гръб към сандъка, положен върху невисок черен постамент. Старозаветният кивот бе висок и широк приблизително метър и дълъг малко повече от метър и половина. Беше обкован със злато, а двете дълги върлини, използвани за носене, бяха промушени през златните гривни на четирите ъгъла на ковчега — точно както бе описано в Стария завет.

Най-интригуващата част бяха двата херувима-сфинкса на капака. Те бяха точни миниатюрни копия на главата на черния Сфинкс, с рубиненочервени очи. Веднага щом се бе показала зад завесата, главите се бяха извърнали, за да я фиксират с нечовешките си погледи. Сложна автоматична охранителна система, съществувал от хилядолетия, предназначена да пази онова, което се съдържа в кивота.

Дънкан се доближи до завесата и се промуши през отвора. На входа на тунела стоеше висок мъж с черно наметало — без съмнение това бе Ал-Иблис. Зад него имаше още двама въоръжени мъже с пустинни камуфлажни униформи. Ал-Иблис бе закрил лицето си с качулка, така че в тъмното се виждаха само святкащите му очи.

— Дай ми кивота — произнесе той.

— Къде е професор Муалама? — попита Дънкан.

— Изведох го отвън. Той е мой пленник. Ако не ми предадеш кивота, ще наредя да го убият.

— Ами убий го тогава — отвърна студено Лиза.

Последва продължително мълчание.

— Ти нямаш представа какво държиш — рече спокойно Ал-Иблис.

— Държа кивота, в който се намира Граала.

Ал-Иблис се изсмя, звукът бе като скърцащи надолу по склон спирачки.

— Но не знаеш какво е Граалът, нали?

— Стига ми да знам, че е у мен, а ти го искаш. Дам ли ти го, няма да притежавам нищо. А това ще е глупаво. Не мисля, че трябва да ти имам доверие.

— В такъв случай сам ще си го взема. — Ал-Иблис махна с ръка и двамата мъже зад него се хвърлиха напред, с готови за стрелба оръжия.

Бяха направили само четири крачки, когато двете глави от близката страна на завесата изпуснаха ослепителни червеникави лъчи, които ги удариха в гърдите. Чу се неприятно цвърчене и двамата нещастници се строполиха на земята, с прогорени в гърдите дупки.

— Това беше глупаво — отбеляза Дънкан.

— Беше само проба — отвърна невъзмутимо Ал-Иблис. — Смятах, че след толкова много години охранителната система може да не работи. Дори аирлианската технология се разваля. Хайде, ела тук. Дай ми тези дрехи, за да мога да взема Граала. В противен случай ще наредя да убият твоя приятел — много бавно. Имам хора, които знаят как да предизвикват болка.

— Ако ти дам дрехите, аз ще съм следващата жертва.

Ал-Иблис бръкна в джоба си и извади 9-милиметров пистолет.

— Послушай ме или си мъртва — рече той, насочил оръжието към главата й. Ръката му не трепваше.

— Ако ме застреляш, как ще достигнеш тези неща? — тя посочи дрехите си. — Нищо няма да спечелиш.

Ал-Иблис кимна.

— Е, добре. И двамата държим по някой коз. Имам опит в подобни ситуации. Май ще се наложи да повдигна залога. Ти… имаш ли някаква представа колко важен е Граалът?

— Известна — повдигна рамене Дънкан.

— Коя си ти? — попита Ал-Иблис. — Заради Граала ли дойде?

— А ти кой си? — отвърна тя с въпрос, като издържа на погледа му.

— Наричат ме Ал-Иблис.

— Кой те нарича така? — Дънкан бе чувала името, но не знаеше много за човека, който го носи.

Ал-Иблис обмисляше въпроса, сякаш никога досега не му го бяха задавали.

— Хората от пустинята. Но в последно време го използват и разузнавателните агенции, които ме смятат за терорист. Както обикновено, далеч са от истината.

— А ти как се наричаш? — прекъсна го Дънкан.

— Искаш да знаеш кой съм, така ли? А може би трябва да попиташ какво съм аз? Краят на нашата среща е близък, тъй че това едва ли има значение. Може би тогава ще разбереш колко си слаба и безпомощна, ще приемеш неизбежното и ще застанеш на моя страна. Това е единственият разумен избор.

Високият мъж отметна назад качулката си, откривайки бледо, издължено лице и чифт черни като опали очи от двете страни на клюновидния нос. Той се усмихна, разкривайки два реда дълги, хищни зъби.

— Това тяло е само облекло, с което ходя по Земята. Аз съм Сянка.

— Сянка на какво?

— Трябва да попиташ на кого.

— На кого?

— Можеш да ме наричаш Сянката на Аспасия.

Дънкан поклати глава.

— Аспасия е мъртъв. Загина на борда на „хищния нокът“.

— Там загина съществото, наричано Аспасия. Но както ти казах, аз съм негова Сянка. Притежавам съзнанието му, копирано преди много години. — Той вдигна ръка към гърдите си и я задържа там няколко секунди. — И тъй като аз — моето съзнание — съществувам от много години, аз съм повече, отколкото той е бил някога. Не съм ли прав? — попита, но не изчака отговора й. — Добре стана, че той умря. Той беше — как да го кажа — изгубил връзка с реалността? Остарял? Като древните египетски богове, на каквито се правеха някога той и последователите му. Щеше да изглежда твърде старомоден в тези нови времена. Така че аз съм този, който ще поведе хората към победа.

— Твоите хора също загинаха с Аспасия.

— Не, това не бяха моите хора — Водачите, „Мисията“ — те бяха, които ми създаваха проблеми тук, на Земята, от хилядолетия, докато Аспасия и последователите му се криеха на Марс. Но сега удари нашият час.

— Удари за какво?

— Да управляваме. Да станем богове, каквито бяха някога Аспасия и другите. Богове на новата ера, на новия свят, свят, където технологията е по-важна от вярата — а ние владеем тази технология.

— А аирлианците на Марс? Онези, които останаха да контролират стража в Сидония? И те ли са ваши съюзници?

— Които са останали? — повтори Сянката на Аспасия с надменна усмивка. — Какво знаят за това да бъдеш изоставен, лишен от власт и сила в продължение на хиляди години? Те спяха дълбоко, докато аз се борех тук да оцелея, умирах отново и отново, за да бъда прероден! Сега нямат друг избор, освен да ми се подчиняват.

— Винаги има избор — възрази Дънкан.

— Свобода на избора? — Сянката на Аспасия поклати глава, за да покаже какво мисли по въпроса. — Ти си невежа и наивна и въобще не разбираш за какво говорим. Приказваш ми тук за свобода на избора, а сигурно дори не подозираш каква си всъщност.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме интересува дали ще откриеш онова, което търсиш. Има и по-важни неща от твоите жалки цели.

Дънкан не разбра какво има предвид Ал-Иблис и се зачуди дали не се опитва да я подведе.

— Как започна всичко това? — попита тя.

— Няма значение как е започнало — отвърна Сянката на Аспасия. — Важен е краят. И той ще настъпи съвсем скоро.

— Защо аирлианците дойдоха тук?

— Това не е важно.

— А защо ти си тук? За какво ти е притрябвал Граалът?

— Нямаш ни най-малка представа какво държиш — заговори Аспасия. — Ако ти…

— Зная повече, отколкото си мислиш — прекъсна го Дънкан, раздразнена от презрението в думите му.

— Значи не си тази, за която се представяш. Трябваше да се досетя. Ти откри на света Зона 51, ти спря „Меджик-12“. Твоят капитан Търкот уби Аспасия и унищожи аирлианския флот, но всичко започна заради теб. Ти пращаше Търкот там, където е нужно. Той знае ли, че е бил играчка в твоите ръце? Знае ли коя си в действителност? А ти знаеш ли коя си? — Не изчака отговора й. — Имаше и други като теб преди, такива, които нарушаваха крехкото равновесие и предизвикваха мъка и смърт. Добре се беше прикрила, доктор Дънкан, но повече няма да останеш скрита.

— Дрънкаш глупости — отвърна Дънкан. — Побъркал си се от старост, трябва да те застрелят като бясно куче.

На устните на Сянката на Аспасия се появи зла усмивка.

— Опитваш се да ме предизвикаш. Много добре. Но аз съм живял твърде дълго и съм срещал по-опасни противници от теб. И въпреки това сега съм тук, макар че отдавна трябваше да съм на прах.

Дънкан скръсти ръце върху своя есен.

— Така си мислиш. Аз стоя там, където искаш да си ти. Така ли разговаряше с онези древни врагове, както говориш с мен? Те държаха ли онова, което искаше?

— И да е тъй — за какво ще ти послужи? — попита Сянката на Аспасия. Очите му се плъзнаха нагоре-надолу по одеждите й. — Ти получи ли всичко, което искаше? — И този път той не изчака отговор. — Когато откриеш, че не си, ще си поговорим отново.

След тези думи Сянката на Аспасия се обърна и изчезна в тунела, който водеше навън. Дънкан се върна зад завесата и погледна към Граала. Наведе се и отново постави ръка върху единия му край. След няколко секунди там се появи отворът с вдлъбнатината. Сега вече знаеше, че Сянката на Аспасия бе имал предвид точно този отвор, когато я бе попитал дали има всичко, което й е нужно. Трябваха й камъните, за да задейства Граала, и извънземният го знаеше. Дали не бяха у него? Ако е така, как да ги вземе? А може би бяха скрити някъде, също като останалите извънземни артефакти?

Сега помещението й се струваше по-малко, а тежестта на земните пластове над нея — почти осезаема. За момент беше в безопасност, но Аспасия бе прав — тук тя бе безсилна да предприеме каквото и да било.

Вдигна глава нагоре, погледът й премина през тавана и се зарея отвъд него, към небето над пустинята. Лиза знаеше, че Майк Търкот ще дойде да й помогне. Тази мисъл обаче не я успокояваше както по-рано. Тя се извърна отново към Граала, разтревожена и смутена от думите на Сянката на Аспасия.

Имаше нещо, което се мержелееше на границата на нейното съзнание, но колкото и да се опитваше, не успяваше да го измъкне оттам. Загледана в Граала, тя почувства, че странният предмет е ключ към онова, което се въртеше в ума й.