Робърт Дохърти
Граалът (18)

17.

Платото Гиза, Египет

 

Търкот спря, застана на колене и опря ухо в пода. Долавяше далечен грохот, приглушен заради дебелите каменни стени между него и реката. Беше подминал още едно помещение и доколкото можеше да се ориентира, вече наближаваше стаичката, където бе входът към шахтата.

Имаше още нещо — някакъв особен звук, и той го накара да спре. Чуваше се учестено потракване, почти ритмично, което го обезпокои. Търкот затвори очи и се концентрира, опитвайки се да определи характера на звука. Метал върху камък, като почукване на длето в скала. Освен това се приближаваше.

Търкот се изправи и се затича, което не беше никак лесно, като се имаше предвид тежестта на МК-98. Беше изгубил броя на крачките, но за щастие вече можеше да различи сиянието на фосфоресциращата маркерна лампа, оставена от неговата група. Когато стигна до нея, плъзна пръстена покрай стената, търсейки правилното място. Не уцели от първия път и си наложи да запази спокойствие и да действа по-внимателно. Втория път заопипва сантиметър по сантиметър.

Внезапно спря и погледна назад в тунела. Видя златисто сияние, което се приближаваше, но не можа да различи нищо повече. Върна се към плочата и продължи да плъзга по нея пръстена. Тракащият звук се усилваше и приближаваше и това го безпокоеше повече от всичко. Той отново се огледа и едва не подскочи от изненада. В началото помисли, че му се е привидяло — приличаше на гигантски паяк, с дълги над метър крайници и кръгло златисто туловище, но краката му бяха равномерно разположени от всички страни — сочеха към пода, стените и тавана, изпълвайки тунела. Пипалата бяха метални — тъкмо те пораждаха странния звук. А златното туловище — Търкот се досети, че го е виждал и преди. Приличаше на „фу изтребител“, монтиран в нещо като подвижна, роботизирана платформа. На светлината на златистото туловище Търкот можеше да различи кървавите петна по крайниците на паяка. Вече знаеше какво се е случило с останалите членове на групата. Това означаваше, че неговият МК-98 е безпомощен срещу механичното чудовище.

Търкот отново допря пръстена в стената, а машината вече беше само на двайсет метра. Най-сетне пръстенът попадна във вдлъбнатината и каменната плоча хлътна навътре.

Търкот стреля. Стоманеният проектил удари „фу изтребителя“ точно в центъра и рикошира. Търкот запрати безполезния автомат по чудовището и се пъхна в отвора миг преди каменната плоча да се спусне обратно.

Още няколко секунди чуваше приглушеното стържене на металните крака по стената, сякаш чудовището драскаше по вратата, сетне настъпи тишина. Търкот реши да не губи повече време тук — нищо чудно механичното чудовище да успееше да намери заобиколен път към него. Затича се надолу по тунела, докато стигна взривените останки на другата каменна врата. Влезе в помещението, където Бъртън бе прекарал най-ужасните часове от живота си, и приклекна до отвора на шахтата. Спусна бавно крака, хвана се за ръба и скочи вътре.

 

 

Околностите на Великденския остров

 

Пилотите на Е-2Ц „Хоукай“ се чувстваха като жертвени агнета, докато летяха само на осем километра източно от силовата стена, която заобикаляше Великденския остров. Основната част на Оперативна група 78 все още бе разположена на триста километра северно. Два Ф-14 тъкмо преполовяваха това разстояние, но задачата им беше да охраняват флота, а не да им окажат поддръжка, ако възникнат усложнения.

— Виж това — рече пилотът. Дори не му се наложи да посочва, защото корабът, който се приближаваше към острова, бе един от най-големите в света.

Командирът на полета включи радиовръзката.

— Операционен център, говори ХК-12. Приемам.

Отговорът от „Стенис“ дойде без забавяне.

— Тук център. Слушам ви.

— Имаме визуален контакт с „Джар Вайкинг“ — намира се на около пет километра северно от стената и продължава с пълен ход към нея. Приемам.

— Разбрано. Край.

— Какви са нарежданията от Пърл? — настоя да узнае командирът. — Да предприемем ли нещо?

— Никакви действия — отвърнаха от центъра. — На борда има жени и деца от различни страни. Нали не искате да носите отговорност за смъртта им?

Командирът премълча — и без това не знаеше какво да отговори.

Носът на „Джар Вайкинг“ бе само на километър от щита, когато от тъмнината се показа черен облак.

 

 

Моряците го смятаха за луд. Йохан Веркуист беше принуден да освободи от постовете им капитана и първия офицер. Сега на мостика командваха младшите офицери, но под строгия контрол на поне половин дузина въоръжени до зъби прогресивисти. Въпреки това се наложи да употребят заплаха, за да ги накарат да насочат кораба право към защитната стена, която заобикаляше Великденския остров.

Веркуист потърси с очи Денисън, но погледът на Водача бе фиксиран върху черната стена. На широката горна палуба на кораба вече се събираха пасажери, които гледаха в същата посока. Скоро всеки квадратен метър от палубата се изпълни с хора. Тук бяха всички освен удавените в трети отсек.

Откъм щита се приближаваше тъмен облак и Веркуист неволно извика:

— Какво е това?

— Нашето спасение — отвърна Денисън. Той се наведе напред, натисна едно копче и произнесе в микрофона на вътрешната уредба:

— Иде нашето прераждане.

Възторжен вик се изтръгна едновременно от хиляди гърла, в него се долавяха колкото радост, толкова и страх от предстоящото. Пътниците подхванаха някаква монотонна песен, но Веркуист не можа да различи думите.

Все още не можеше да откъсне очи от приближаващия ги облак.

— Направих каквото поискахте — каквото трябваше да направя. А сега искам да си получа обещаното — произнесе той.

Денисън кимна.

— Това, което ти обещах, идва.

Облакът достигна носа на кораба — на разстояние четири футболни игрища от мостика. От палубата долетяха писъци, примесени с монотонни напеви. Някои от пътниците изгубиха търпение и се блъскаха напред. Всеки момент щеше да избухне паника, но всичко като с вълшебна пръчица се успокояваше там, където преминаваше облакът.

— Какво е това? — попита Веркуист.

— Каквото ти обещах. Или поне неговото начало.

Веркуист вече можеше да види, че облакът е като рой от летящи насекоми. Някои от тях се удряха в корпуса, отскачаха назад и продължаваха да кръжат, търсейки отвор, през който да проникнат. Те бяха машини, Веркуист вече не се съмняваше в това, по-дребни от комари, почти невидими с невъоръжено око. Започнаха да се сипят върху палубата и мостика. Веркуист изхвърча през задната врата на мостика и се затича към своята каюта. Влетя вътре, затръшна вратата и я заключи. Писъците отвън секнаха, заглушени от дебелата и скъпа дървена ламперия. Веркуист се отпусна в мекия фотьойл зад бюрото. Сетне дръпна чекмеджето и положи ръка на седефената дръжка на пистолета. Извади го и го насочи към вратата.

Скоро те започнаха да влитат през процепа под нея.

Изстреля пет куршума, но знаеше, че усилията му са напразни.

Когато първата от микромашинките допря кожата му, той обърна дулото към себе си. Присви пръст и притисна леко спусъка, но се поколеба и се отказа. Не можеше да постъпи така.

Веркуист свали пистолета.

Микромашината освободи товара си от нановируси и сега микроскопичните машини си запробиваха път през кожата на Веркуист, прониквайки в кръвоносната му система. Той изпищя и се опита да вдигне оръжието, но беше твърде късно — нановирусите бяха достигнали мозъка му.

 

 

Зона 51, Невада

 

— В Кайро вече е ден.

— Зная — кимна Яков. Двамата с Че Лу бяха в заседателната зала, а професор Муалама седеше на компютъра и продължаваше да пише. Фактът, че вместо водка Яков си бе сипал чаша кафе, говореше колко сериозно е положението.

— Но няма да предприемеш нищо, така ли?

Яков разпери големите си ръце.

— Какво мога да направя, за да променя ситуацията?

— Известно ли ти е, че американците са изгубили разузнавателния си самолет над Средиземно море? — попита Че Лу.

— Видях доклада, който изпрати майор Куин.

— И че този самолет е проследявал два хеликоптера, излетели от околностите на Голямата пирамида?

Яков кимна.

Че Лу продължаваше с въпросите.

— Какво — или кой — според теб е бил в тези вертолети?

Яков нямаше готов отговор. Виждаше, че китайската археоложка е отчаяна. Беше прекарала цяла нощ в работа над координатите на Нейбингър, но без никакъв резултат. Все нещо й се изплъзваше. Числата не съвпадаха със съвсем малко и тя не можеше да разбере къде е проблемът.

— Свърших още една част от ръкописа — обади се Муалама и това разреди напрежението. — Сега ще излезе на екрана.

Яков приближи първия ред и седна. Започна да прелиства веднага щом се показа преводът.

РЪКОПИС НА БЪРТЪН: ШЕСТА ГЛАВА

Близкият изток е кръстопът на три континента — Азия, Африка и източния край на Европа. По тази причина оттук са минавали много нашественически армии. Нерядко крайната им цел е била завладяването на еврейската държава. Ерусалим, убежището на Граала и кивота в продължение на толкова много години, е получил своя дял от войнстващи племена, които го заливали с кръв.

Но тъкмо това късче земя е създало най-великите религии на западната култура — юдаизма, християнството и исляма. И трите са възникнали в Близкия изток. Като оставим настрана въздействието на тези религии върху историята, трябва да се спрем на още един важен фактор.

Според преданията Граалът дарява две неща — безсмъртие и познание. Но какво познание? Дълго време смятах, че става въпрос за абсолютната истина, за таригата, който дирех и аз — истината за миналото и произхода на човечеството, за извънземните пришълци на нашата планета. Но по време на пътешествията ми около света срещнах много мъдри мъже и жени и изучавах различни култури. Така стигнах до извода — не изведнъж, а постепенно, като бавно съзряване на ума, така че не мога да посоча точен момент, когато го прозрях.

Какво съм прозрял ли? Може би, че познанието, дарявано от Граала, не е само натрупани факти от една или друга история, а различен начин на мислене. И че малка част от него вече си е проправила път и в нашето общество.

Помисли върху това, приятелю, който четеш тези редове. Хората от най-ранните цивилизации са мислели различно от нас. За тях животът е бил безконечен цикъл от раждания, смърт и ново раждане. Мисленето им е било циклично, ориентирано по-скоро върху цялото, отколкото върху частното. Времето е било колело, на което всяко поколение е придавало ново движение само за да го върне в първоначална позиция.

Кога настъпила промяната? И какво я е породило?

Според мен всичко е започнало с евреите, а след това дошъл реда на християните и мюсюлманите. Помислете за това как се е менял религиозният мироглед през вековете. Вземете за пример нашата представа за времето. За нас то не е кръгло, а линейно, еднопосочно — от раждането до смъртта. И до живота след нея. С подобно мислене се родила една нова концепция — надеждата за по-добър живот, надеждата, че нещата ще се оправят.

Настъпила и друга промяна, чиито последствия все още не мога да преценя. Всички тези религии се съсредоточавали върху един Бог и този Бог вече нямал директен контакт с човека. Със сигурност е по-добре, отколкото да се прекланяме на аирлианците, но дали това не подкопава част от вярата в нас самите? Не зная.

В продължение на близо десет хиляди години човешката цивилизация не се е променила особено, но през последните две хиляди изведнъж започнало рязко, скокообразно развитие. Как обаче ще свърши всичко това аз не зная. Не зная също дали е за добро или за лошо.

Вярвам обаче, че Граалът е променил тези хора. Дори само идеята за неговото съществуване е предизвикала достатъчно промени. Представете си какво могъщо въздействие е имал този предмет, след като нямаме представа за истинската му функция.

Къде е бил пренесен Граалът след като се провалил опитът да го използват?

Известно е, че Никодим и Йосиф Ариматейски прибират тялото на Христос и го погребват. Знае се също, че Граалът, от който Христос отпивал по време на Тайната вечеря, станал притежание на Йосиф. Друго е интересно — защо Христос е бил арестуван едва по това време, след като проповядвал учението си толкова дълго? Дали защото е извадил на показ Граала, възнамерявайки да подели способностите му със своите последователи? Аз поне смятам така.

Кой би поискал да го спре, за да сложи ръка на Граала? „Мисията“, Онези, които чакат или Наблюдателите.

Имало един римски войник на име Тацит, за когото открих сведения в много стари предания. Предполагам, че това е името, което Сянката на Аспасия е използвал по онова време. Той посетил Ерусалим през 33 г.сл.Хр. с цел да вземе под свой контрол Граала.

Тук искам да отделя малко време и на една концепция, над която също поработих доста — тази за санг реал.

Съществуват изследователи, според които санг реал означава, че Христос е имал потомци и че неговото кръвно наследство е запазено и до ден днешен, може би скрито от някоя тайна ватиканска организация. Нещата обаче са малко по-различни.

Когато бях в Хималаите, разговарях с един стар монах, който ми разказа за някаква малобройна група от хора, наричани убири. Каза ми, че тези мъже и жени пиели кръвта на други, в търсене на еликсира на живота. В Русия ги наричали упири, а в Източна Европа били известни като вампири. Посетих много места и навсякъде чух истории за подобни хора, което ме изненада, тъй като същината им беше приблизително еднаква.

И какво търсели тези кръвопийци? Вечния живот.

Ето това е според мен санг реал — настървението да се пие кръв от друг човек, който се е докосвал до Граала, и да се извлече вечният живот от жилите му.

— И като си представиш, че това е писано десетилетие преди Брам Стоукър да популяризира вампира, превръщайки го в модерен мит — отбеляза Че Лу. — Нещо повече, според Изабел тъкмо Бъртън е подхвърлил идеята на Стоукър.

Яков разроши с пръсти гъстата си брада.

— Говори се, че Сталин наредил на тайната полиция да извършва експерименти със затворниците, на които източвали кръвта, търсейки някакъв рядък щам, който удължавал живота. Фон Сеект твърдеше, че в СС също се занимавали с подобни опити. На него самия бяха инжектирали серум от извънземен по време на тайна церемония.

— Значи вече имаме известна представа за действието на Граала — кимна Че Лу. — Вероятно влияе по някакъв начин на кръвта, подобрявайки здравето и удължавайки продължителността на живота. Тази идея си е пробила път сред хората и е довела до всички тези ужасни случаи на кръвопийство.

— Може би Граалът просто инжектира кръв от пришълец в жилите на човек и ги смесва — заговори Яков. Знаем, че Онези, които чакат са хибриди между хора и извънземни, така че вероятно съществува известна съвместимост.

— Имаш ли представа колко малък е шансът нашата ДНК да се комбинира с тази на пришълците? — попита Че Лу.

— Не съм специалист в тази област — отвърна мрачно Яков.

— Аз също — кимна Че Лу. — Но здравият разум ми подсказва, че ако има възможност, тя е повече от нищожна.

— От друга страна, какво знаем ние за аирлианските технологии? Може би те са в състояние да манипулират материала така, както им е нужно?

— Не е толкова просто… — подхвана Че Лу и изведнъж млъкна.

— Какво искаше да кажеш?

Че Лу поклати глава.

— Ще почакам докато съберем още сведения и тогава ще си поговорим. Хайде да дочетем материала.

Йосиф Ариматейски напуснал тайно Ерусалим, като взел Граала със себе си. Поел на много опасно пътешествие, чиято цел била да отнесе Граала извън пределите на Римската империя и далеч от ръцете на Тацит — една наистина трудна задача за онези дни. Оставил неколцина верни агенти, които разпространили противоречиви слухове за местонахождението на Граала, надявайки се Тацит и „Мисията“ да съсредоточат вниманието си върху Близкия изток.

Най-сетне стигнал Британия, един остров, който вече много години се съпротивлявал на усилията на Рим да го превърне в своя земя. По онова време Британия била страна, която нямала кой знае какви съкровища, които да предложи на завоевателите. Земя, където Наблюдателите изградили своя нов щаб след потъването на Атлантида. Четох записките му за неговото пристигане в Англия — бяха сред свитъците на Наблюдателите. Няма никакво съмнение, че Йосиф също е бил Наблюдател, който се опитвал да възстанови равновесието, след онова, което се случило в Близкия изток.

Изглежда хората му са свършили чудесна работа, защото агентите на „Мисията“ продължавали да смятат, че Граалът е в Близкия изток и Тацит пращал армията си на едни или други места с надеждата да го открие.

През 67 г.сл.Хр., след кръвопролитна битка Ерусалим бил превзет от римляните, предвождани от Тит, чийто пръв военен съветник бил не друг, а Тацит. Смята се, че над един милион евреи намерили смъртта си във войната или били продадени в робство. Храмът бил разрушен, докато от него не останал камък върху камък, а градът бил опустошен и опожарен.

Но Граалът бил в безопасност и изчезнал в продължение на няколко столетия от погледите на онези, които го търсили. Пазели го Наблюдателите в Авалон.

Че Лу се покашля, за да каже нещо, но в този момент в заседателната зала влезе майор Куин и й спести усилието.

— Налага се да приберем хеликоптерите, които трябваше да евакуират групата. Ако останат още малко там, могат да бъдат засечени от противника — особено след като се лишихме от АУАКС-а, който преди можеше да заглушава техните радари. Нашето правителство изпрати официална нота заради свалянето на самолета, но ситуацията е доста объркана. Египтяните възразяват, че вече два пъти сме нарушавали въздушната им граница.

— Какво можем да направим? — попита Яков.

— Успях да осигуря директно изображение от шпионския сателит, който е над този район. Ще го държим под око — това е всичко, което можем да направим.