Робърт Дохърти
Граалът (16)

15.

Египетското въздушно пространство

 

— Десет минути!

Черният силует на капитан Грейвс вдигна ръка от дъното на товарния отсек. В сравнение с него бордовият инженер, застанал до пулта за отваряне на рампата, изглеждаше като джудже.

— Преминаваме на рециклатори — нареди Грейвс.

— Рециклаторът включен — докладва Търкот. Компютърът в раницата незабавно херметизира скафандъра и превключи на вътрешно рециклиране.

— Станете! — Грейвс произнесе командата тихо, защото знаеше, че всеки от членовете на групата го чува в слушалките.

Търкот се изправи, пресегна се и се хвана за стоманеното въже, което преминаваше по цялата дължина на самолета.

— Готовност за скок! — съобщи Грейвс на бордовия инженер. Търкот почувства леко придръпване, когато бордовият инженер прекарваше тънката лента през карабината за отваряне на парашута. Междувременно Грейвс им обърна гръб и застана с лице към отвора на рампата. През външните сензори на скафандъра Търкот долавяше промяна в скоростта на самолета, което говореше, че наближават района за скок.

— Три минути! — съобщи в същия момент Грейвс.

В долния ляв ъгъл на екрана пред Търкот се появи цепнатина и бързо започна да се разширява. Това бе спускащият се край на рампата, която постепенно се изравняваше с пода на товарния отсек. Грейвс коленичи, след това легна по корем и се изтегли в максимална близост. Отвъд него Търкот вече различаваше тънещата в мрак пустиня, до която имаше не повече от сто метра. Тук-там блясваше по някоя самотна светлинка. Търкот знаеше, че са на изток от Нил и летят ниско над пустинята.

Самолетът се снижи още и се наклони надясно. Долу се показа черна лента. Река Нил. За миг Търкот бе завладян от спомена за последния скок. Беше в Китай, също над вода. Тогава до него стоеше Питър Нейбингър и Търкот му помагаше да преодолее страха. А ето че сега той отиваше там, където Нейбингър се чувстваше като у дома си — в Египет, епицентъра на загадките, погълнали целия живот на Питър. Само че археологът така и не успя да се измъкне жив от Китай.

Търкот разтърси глава, за да се освободи от тези мисли и веднага му се наложи да си припомни факта, че се намира в плътно прилепнал, непозволяващ излишни движения скафандър. Екранът пред очите му премигна и за малко изгуби фокус.

След това възстанови нормално изображение.

— Десет секунди — този път гласът на Грейвс бе по-силен и Търкот неволно трепна.

— Готови!

Грейвс се притегли още напред и сега лежеше на самия край на рампата. Червената аварийна светлина над изхода придаваше призрачност на подредените за скок фигури. Търкот премигна и в следващия момент светлината стана зелена.

— Скок! — Грейвс не си направи труда да скрие вълнението си и изкрещя тази команда, сякаш бяха лишени от радиовръзка и се налагаше да надвива рева на вятъра. Търкот пристъпваше напред, чувствайки се странно в плътно притискащия го скафандър. След това скочи.

Самолетът се намираше само на стотина метра над пустинята и Нил, недалеч пред тях вече се виждаха светлините на Кайро.

Търкот полетя като камък, притеглян допълнително от тежестта на скафандъра. Отварящата лента дръпна рязко карабината и куполът на парашута се разтвори над него. Търкот почувства дръпване и главоломното му падане се превърна в нещо като подлежащо на известен контрол стремително спускане.

— Долен план — нареди Търкот. Върху екрана мигновено се показа плоската, тъмна повърхност на реката. След пет секунди краката му се врязаха във водата и той потъна. Откачи незабавно презрамките и изплува като топка.

— Сателитна връзка за наземно позициониране и разположение на останалите от групата — продължаваше с командите Търкот. Дисплеят под лявото му око изрисува карта на околния район. Една малка червена точка в средата обозначаваше неговото положение. Още дузина зелени точки маркираха останалите членове на групата. Жълта стрелка сочеше посоката, в която трябваше да плува, за да попадне в тунела — надолу по течението на реката.

Търкот се ориентира към дълбочина от пет метра. Тук включи реактивното двигателче, като се стараеше да запази същата дълбочина. Успя едва след няколко грешни опита. Ако се съдеше по хаотичното движение на останалите зелени точици, те също срещаха известни затруднения.

 

 

— Изхождайки от факта, че камъните са два, склонна съм да мисля, че Граалът има двояка функция — произнесе Лиза Дънкан.

Сянката на Аспасия кимна.

— О, ти действително показваш наченки на разум!

Дънкан не обърна внимание на подигравката.

— Едната е да дарява безсмъртие, или каквото е там според теб. Но каква е другата?

— Виж, това ще е малко по-трудно за обяснение — отвърна Сянката на Аспасия. — Всъщност, не ти ли стига безсмъртието? Никога няма да остарееш, да се разболееш, ще правиш всичко, за което си мечтала, без ограничения.

— В един свят, управляван от теб?

— Все някой трябва да ви управлява вас, хората. Погледни, като ви оставихме сами, каква каша забъркахте.

— И колко дълго бяхме оставени сами?

 

 

Съдейки по бързината, с която приближаваше входа на тунела, реактивното двигателче вършеше чудесна работа. Отворът току-що се бе появил на екрана като жълт кръг, до който оставаха само двеста метра. Когато го наближи, Търкот се озърна за своите колеги.

— Инфрачервено изображение — нареди той и изключи връзката със сателита, тъй като тя и без това щеше да се преустанови с навлизането в тунела. Екранът угасна за миг и сетне засия в яркозелено. Инфрачервеното изображение беше с дълбочина едва няколко метра. Не след дълго Търкот различи неясните очертания на другите, които също бяха включили инфрачервените камери. Откъм тунела се усещаше силно всмукващо течение.

— Всички са налице — съобщи накрая Грейвс.

— Следвайте ме — нареди Търкот. Той се обърна, насочи се право в средата на тунела и скоро пресече втория вход към Пътя на Росту. Водата го понесе. За миг Търкот изгуби контрол и се удари в стената, но после отново възстанови равновесие.

Тунелът се разширяваше и съвсем скоро вече можеше да се изправи. Водата му стигаше до гърдите. Въпреки това остана на рециклатор, тъй като не знаеше дали скоро няма отново да се озове под водата. Бъртън не беше минал оттук, единственото, на което можеше да се надява, бе да продължават, докато открият шахтата, през която се е спуснал. Той закрачи напред, като превключи на предната камера, докато можеше да различава тавана над главата си.

Вече започваше да привиква със скафандъра й оценяваше предимствата му за работа в различна среда. Тунелът се разшири до петнайсет метра, а таванът се издигна на три метра над тях.

— Почакайте малко — обади се Грейвс, който шепнеше в микрофона. — Някой чу ли това?

Търкот вдигна дясната си ръка, давайки знак на останалите да спрат.

— Аудиоусилвател на максимална — нареди той на компютъра.

Чуваше тътена на реката като хиляди водопади. И наистина имаше още нещо. Тракане на метал върху камък. Звукът се усилваше.

— Продължаваме — нареди той и тръгна право срещу източника на звука.

 

 

— Промяната е неизбежна — заключи Сянката на Аспасия.

— Няма нищо неизбежно — Дънкан забеляза, че погледът й се местеше между дървеното сандъче и манерката.

— Смъртта ти, ако продължаваш да държиш нещо, което ми принадлежи — озъби се Сянката на Аспасия и завъртя манерката на кожената каишка.

— Няма да ти предоставя Граала срещу няколко глътки вода.

— А какво ще кажеш за това? — той й протегна един от камъните. — Това е уримът. — Той коленичи и внимателно изтъркаля камъка към нея.

Дънкан приклекна и успя да го улови. След това го вдигна пред себе си и втренчи поглед в зеления блещукащ камък. Някаква неясна и непреодолима сила теглеше отвътре ума и сърцето й и я караше да забрави жаждата.

Частицата от съзнанието й, свободна от онова, което контролираше останалото, й повтаряше да не се поддава. Ала докато стискаше камъка в шепи, Лиза усещаше, че волята й започва да се топи.

 

 

Търкот спря и даде знак на останалите да последват примера му. Той намали аудиоусилването, ала въпреки това звукът вече се чуваше съвсем ясно. Нямаше съмнение, че са близко до онова, което го причинява. Загледан в изображението на екрана, Търкот бавно вдигна ръката с прикачения към нея МК 98 и се подаде на няколко сантиметра от водата.

— Прицел — нареди Майк на компютъра. На екрана се изрисува кръгче с кръст в средата. То следваше движенията на автомата всеки път, когато го местеше.

Звукът се усилваше. В продължение на няколко секунди Търкот стоя съвършено неподвижно, а хората му чакаха търпеливо, заели позиция зад него. Сетне пристъпи напред. Крачка. Още една. След четири крачки звукът се появи отново, още по-силен, но сега се отдалечаваше със същата бързина, с която настъпваше Търкот.

— Прикривай ме отдясно — нареди Търкот на Грейвс и се върна назад, проверявайки на всяка крачка покрива над тях. Това, което пораждаше звука, продължи да отстъпва назад, докато Търкот не спря внезапно.

На екрана в тавана изплува отвор с диаметър колкото на водопроводен канал. Търкот повика останалите членове на групата.

— Оттук продължаваме нагоре.

— По същия път ли ще се върнем? — попита Грейвс.

Търкот посочи посоката, от която долиташе звукът.

— Ако продължим нататък, пак ще излезем в Нил, при това ще се движим по течението. Ако пък се върнем обратно, ще се озовем там, където се приводнихме и можем да се спуснем по Нил до мястото, където ще ни чакат.

Странно, почти нечовешко усещане бе да разговаряш без да виждаш лицата на другите, само техните тъмни очертания, озарени от инфрачервена светлина.

Трима от баретите сключиха ръце, за да направят платформа. Търкот стъпи отгоре, пресегна се и сграбчи ръба на отвора.

Използвайки помощта на екзоскелета, успя да се изтегли навътре в шахтата. Когато се озова там, разтвори крака и опря гръб в стената за допълнителна опора. Поиска видимост отгоре и се убеди, че шахтата не е вертикална, а по-скоро наклонена, както я бе описал Бъртън. Търкот усети нарастващо вълнение. Вече не се съмняваше, че са на прав път. Придвижи се още малко и спря, за да види как се справят останалите. Грейвс вече беше зад него.

 

 

Дънкан почувства, че й треперят краката, но въпреки това си наложи да стои права и да запази привидно спокойствие. Уримът, който стискаше в дясната ръка, излъчваше някаква неестествена топлина.

— Защо ми го даде? — попита тя.

— Време е приключваме. Не можем да останем тук вечно. Отвън стават важни неща.

— Какво искаш в замяна?

— Всичко, което искам, е да дръпнеш завесата и да ми позволиш да погледна кивота и Граала — отвърна Сянката на Аспасия.

Дънкан знаеше, че зад това се крие нещо повече, но нямаше представа какво може да е намислил противникът й. Трудно й беше да разсъждава с урима в ръка и Граала зад нея. Пък и какво можеше да промени едно дръпване на завесата, когато усещаше такава приятна тежест в ръката си?

Тя се извърна и бавно отмести бялата завеса.

 

 

Шахтата свършваше с глуха, каменна стена. Търкот се приближи колкото можеше по-плътно до нея, след това зае удобна позиция, като се опря с гръб и крака в стената, и нареди на екзоскелета да я поддържа.

Огледа каменната плоча, търсейки място, където да пъхне пръстена.

— Трикратно увеличение — нареди Търкот.

Сякаш разглеждаше повърхността от десетина сантиметра. Една от вдлъбнатините привлече вниманието му. Търкот се пресегна с дясната ръка и я завъртя така, че средният пръст с пръстена да се доближи до вдлъбнатината. Оказа се, че си пасват чудесно. Каменната плоча хлътна десетина сантиметра, след това се плъзна встрани. Търкот се хвана за ръба и се изтегли нагоре в неголямо помещение, където го очакваше мумифицираният труп на мъж с притисната под вратата ръка. Вече не се съмняваше, че са стигнали мястото, което търсеха.

— Кой пък е това, дявол го взел? — попита Грейвс, който тъкмо влизаше.

— Каджи — обясни Търкот и коленичи до тялото. — Един от рода — добави той, спомнил си разказа на Фон Сеект.

Черепът бе покрит с кафеникава кожа, върху очните ябълки имаше мътновата пелена. Търкот се зачуди защо никой от наследниците на Каджи не бе дошъл тук, за да извади тялото. Може би нямаше кой или вече не са разполагали с пръстен.

Бъртън бе проверил внимателно цялото помещение и не бе открил нито едно местенце, където пръстенът да задейства някоя скрита врата. Търкот бе обърнал внимание на тази част от разказа и те се бяха подготвили.

— Сапьорът при мен — произнесе той. — Останалите, обратно в шахтата.

Метайер, старши инженерът на 055, приклекна до каменната плоча, притиснала ръката на Каджи. Търкот му помогна да си свали раницата и да я остави на пода. Отвътре Метайер извади издължен пакет с експлозив, който нагласи покрай процепа под плочата. След това разви детониращия шнур и постави възпламенителя.

— Ами тялото? — попита накрая Метайер.

— Вече е мъртъв — отвърна Търкот. — Не вярвам да се оплаче.

 

 

— От коя страна се поставя? — попита Дънкан. Беше седнала на пода и държеше Граала между краката си Чувстваше се като дете, което се радва на нова играчка край коледната елха. Граалът я привличаше неустоимо.

— Не зная — повдигна рамене Сянката на Аспасия.

— Лъжеш.

— Доколкото ми е известно, камъните никога не са били поставяни в Граала — заговори Сянката на Аспасия. — Аз поне не съм ги използвал.

Дънкан не знаеше дали да му вярва.

— Поне имаш ли представа какво правят?

— Уримът прави едно нещо, туминът — друго.

— И това ако е помощ.

— Не съм тук, за да ти помагам. Дадох ти урима, за да излезем от задънената улица.

Дънкан положи длан на горния край на купата и зачака. Отдолу се показа вдлъбнатината. Тя взе урима и го постави вътре, усещайки леки тръпки.

Погледна надолу.

Нищо.

Частица от нея чувстваше облекчение.

 

 

Метайер вдигна дистанционното.

— Готово! — съобщи той.

Търкот се плъзна през ръба на шахтата и се спусна надолу толкова, колкото да остави място на Метайер. Сапьорът го следваше по петите.

— Готови за взрив! — извика Метайер и вдигна дистанционното.

— Аудиоусилватели на три четвърти — нареди тихо Търкот на компютъра. Когато дойде взривът, беше почти приглушен.

— Аудиоусилване — нормално — произнесе Търкот и се изкатери след Метайер в помещението. Вътре се виждаха само облаци от прахоляк.

Каменната плоча бе взривена напълно и зад нея започваше мрачен тунел.

 

 

Дънкан повдигна глава. Сянката на Аспасия стоеше от другата страна на залата и я следеше внимателно като ястреб, или по-скоро като лешояд. Един войник дотича откъм тунела и зашепна нещо в ухото му. Сянката на Аспасия просъска в отговор, без дори за миг да откъсне поглед от Дънкан и Граала. Войникът изтича обратно.

Сянката на Аспасия бръкна под наметалото и извади малка черна сфера. Тя се изгуби в едрите му ръце и пръстите му взеха да се движат по повърхността й.

Дънкан отново насочи вниманието си към Граала. Пъхна пръсти във вдлъбнатината и извади камъка. Изчака да се скрие вдлъбнатината, завъртя Граала и постави ръка от другата страна. Този път почувства, че камъкът е попаднал на правилното място още докато лягаше в отвора. Уримът започна да излъчва топлина, зелената светлина във вътрешността му засия ярко, озарявайки не само околностите, но и цялата зала с неземния си блясък.

По ръката й пробягна нещо, наподобяващо слаб електричен ток. Вдлъбнатината привличаше ръката й като магнит. Лиза понечи да я дръпне назад, но не успя. Пръстите й, задържани от невидима сила, отказваха да пуснат камъка. Тя почувства нарастваща болка и неволно извика. Сякаш ръката й гореше. Дори усещаше, че кожата й се отлепя и плътта й се овъглява. Никога досега не бе изпитвала подобна агония.

Погълната от болката, която й причиняваше Граалът, тя не забеляза, че рубиновите очи на херувимите бяха угаснали.