Робърт Дохърти
Граалът (2)

1.

Платото Гиза, Египет

 

Дълбоко под повърхността на платото Гиза Лиза Дънкан положи ръце върху капака на старозаветния кивот. По тялото й премина вълна, която я изпълни със сила. В пространството между двата херувима-сфинкса се появи червено сияние, което започна да се разширява, и постепенно я обгърна.

Лиза вече не можеше да чуе гласовете на онези, които бяха останали зад завесата. Кивотът под ръцете й изпълваше целия реален свят. Тя сви пръсти и стисна ръба на капака. Имаше странното чувство, че се е озовала извън нормалния ход на времето, отвъд пределите на всичко, което досега бе познавала, и че дори вече не беше на Земята. Тя повдигна капака. Отвътре бликна златиста светлина и постепенно разсея червеникавото сияние. Капакът щракна и се изправи във вертикално положение. Пътят към вътрешността бе открит.

 

 

От седемте чудеса на античния свят само едно е останало запазено до наши дни. На югозапад от Кайро, непосредствено върху платото Гиза, са разположени трите гигантски пирамиди на фараоните Хуфу, Хефрен и Микерин, символично охранявани от Големия сфинкс, чието каменно лице е извърнато на изток, към изгряващото слънце и долината на река Нил — източник за живота в Египет откакто свят светува.

И четирите структури носят върху себе си белезите на времето — ръчно шлифованите варовикови плочи, с които някога били облицовани трите пирамиди, отдавна са откраднати и използвани като строителен материал, лишавайки ги донякъде от тяхното истинско великолепие. Ала едва след построяването на Айфеловата кула пирамидите престанали да бъдат най-високите постройки на Земята.

Когато пътникът се приближава откъм Нил, средната от трите пирамиди, тази на Хефрен, изглежда най-голяма, но причината е, че тя е построена върху по-високото място. В действителност най-висока е пирамидата, вдигната по заповед на фараона Хуфу — тази, която лежи на североизток. Височината й е сто четиридесет и четири метра^[1], а на площ покрива осемдесет акра, което я прави най-голямата каменна постройка в, света. Най-малката от трите пирамиди, тази на Микерин, е висока едва 70 метра.

Страните и на трите пирамиди са ориентирани точно по четирите посоки на света и са подредени по големина от север на юг. Сфинксът лежи в подножието на средната пирамида, но достатъчно на изток, за да охранява и входа на най-голямата — тази зад лявото му рамо.

Откакто хората кръстосват платото под сянката на гигантските каменни постройки, те си остават най-голямата загадка на вековете. Египтолозите разполагат с данни за възрастта и произхода на трите пирамиди и Сфинкса, но за един по-щателен анализ подобна информация е крайно недостатъчна. В нито една от пирамидите не бе открита мумия, което хвърляше съмнение върху най-старата теория, че пирамидите са грамадни мавзолеи. Съвсем доскоро всяко новооткрито помещение във вътрешността им се оказваше празно. Още по-странна е липсата на каквито и да било документи във връзка със строителството на пирамидите и Сфинкса, дори сред многобройните папируси от различните египетски династии.

Последните разкрития, че извънземни — аирлианците — са посетили Земята в далечното минало и са останали тук, доведоха до преоценка на цялостната човешка история, както и на теориите за построяването на пирамидите. Питър Нейбингър, един от членовете на групата, разкрила тайните на Зона 51, бе стигнал до свое собствено заключение за целта на издигането на пирамидите малко преди да загине в Китай: ако бъдат облицовани отново с шлифовани варовикови плочи, те ще се превърнат в гигантски радарни отразители, чиито сигнали могат да бъдат засечени надалеч в космоса. Това го бе навело на мисълта, че пирамидите са своего рода сигнални кули, предназначени да ориентират космически кораби. Малко след това Нейбингър се бе натъкнал на друго, още по-изумително откритие — че един участък от Великата китайска стена е бил построен във формата на староруническия йероглиф, означаващ на аирлиански ПОМОЩ.

За съжаление Нейбингър не бе живял достатъчно, за да разкрие загадката на Сфинкса. С помощта на друг археолог, професор Джоузеф Муалама от Танзанийския университет, Лиза Дънкан откри, че Сфинксът е гигантски знак за онова, което се крие под повърхността и което бе старозаветният кивот.

Почти на километър точно под тялото на Сфинкса е разположена пещера със сводести стени и с диаметър също приблизително километър. Пещерата се озаряваше от увисналата под тавана ярка сфера, миниатюрно слънце, светещо от хилядолетия — още от времето, когато в средата на пода е бил положен за първи път лежащият там предмет.

Това беше точно копие на Сфинкса, но изработено не от камък, а от гладко полиран черен метал, който сякаш поглъщаше светлината. Главата на този сфинкс бе по-голяма, а носът не бе строшен като на неговия по-едър близнак на повърхността. Очите на черния Сфинкс бяха рубинени, с издължени червени ириси, които сияеха от някаква вътрешна светлина.

Лапите на черния Сфинкс се протягаха почти на десет метра пред главата, която на свой ред се извисяваше на двайсетина метра над пода на подземната галерия. Тялото бе дълго към шейсет метра, а заедно с краката достигаше общо седемдесет метра. Между лапите, в пространството под брадата, стърчеше статуя с височина три метра, с приблизително човешки форми, ако се изключеха някои дребни различия — тялото беше твърде късо, а крайниците издължени. Но най-голяма разлика се забелязваше в главата с блестяща бяла кожа, провиснали уши, които почти опираха раменете, и две сияещи, червени очи насред продълговато тясно лице. Материалът, който покриваше горната част на главата — имитирайки коса, — бе също червеникав.

Пред статуята се беше събрала група войници, които очакваха заповеди. В коридора, водещ към кухината във вътрешността на черния Сфинкс, стоеше техният командир, известен на всички разузнавания от Близкия изток под името Ал-Иблис. Това, за което бе дошъл, вече се намираше в ръцете на Лиза Дънкан.

На пода, недалеч от него, бяха проснати две тела. И двамата, баща и син, бяха родени под името Каджи. Те бяха Наблюдатели и приживе знаеха тайната на черния Сфинкс. Срещу Ал-Иблис стоеше професор Джоузеф Муалама, археологът, поел щафетата от Нейбингър, опитвайки се да разкрие смисъла на древните загадки и мистерии. Именно благодарение на неговите изследвания за дейността на прочутия английски пътешественик сър Ричард Франсис Бъртън, той и Дънкан се бяха озовали при Големия сфинкс. Оттук по-възрастният от двамата Каджи ги бе отвел при черния Сфинкс, където бащата и синът бяха убити от Ал-Иблис, прекъсвайки нишката на рода, охранявал загадъчните постройки на платото Гиза от хилядолетия.

Ал-Иблис се обърна, когато един от хората му дотича с новината, че отвън се чувал шум на приближаващи се хеликоптери. Кресна няколко отривисти команди и хората му се завтекоха към изхода, подканяйки с насочените си оръжия Муалама да ги придружи.

 

 

Сиянието, бликащо от вътрешността на кивота, се отразяваше в лицето на Лиза Дънкан. Върху подложка от черен метал бе положен предмет, наподобяващ пясъчен часовник, дълъг трийсетина сантиметра и широк в двата си края петнайсет. Именно за него съществуваха многобройни легенди — това беше Свещеният Граал.

На външен вид той наистина приличаше на чаша, но Дънкан забеляза, че в нито един от двата му края няма кухина. Тя се пресегна, изненадана от факта, че ръцете й не трепват, и го повдигна. Граалът беше тежък, сякаш целият бе излят от метал.

Лиза приседна с кръстосани крака на земята до кивота и положи Граала пред себе си, след това му се полюбува в продължение на няколко минути. Беше повече от очевидно защо са му били посветени толкова много предания. Повърхността на Граала бе обгърната от приказно, златисто сияние. Изглежда бе изработен от същия материал, от който и стражът-компютър. От него сякаш се излъчваха вълни на спотаена енергия.

Тя протегна ръка на десетина сантиметра от плоската повърхност. Кожата й настръхна. Лиза приближи ръката си още, докато дланта й опря в метала, и я задържа в продължение на няколко секунди. Отдръпна я рязко едва когато сиянието на металната повърхност се увеличи. В горния край се показа малък отвор. Лиза Дънкан се наведе предпазливо и надникна вътре.

В дъното на отвора се виждаше малка, идеално кръгла вдлъбнатина с диаметър около пет сантиметра. Дънкан сбърчи вежди, после, съвсем бавно, пъхна показалеца на дясната си ръка в отвора. Когато докосна вдлъбнатината, кожата й отново настръхна, но не се случи нищо.

Тя извади пръста си и зачака. След десетина секунди отворът изчезна. Дънкан се замисли, сетне погледна Граала от другата страна. Допря гладката повърхност на долния край и не се учуди, когато тя също засия и се разтвори, разкривайки вдлъбнатина досущ като първата.

Нещо се поставяше в тези отвори, но какво? Докато гадаеше за отговора, несъзнателно напъха ръце в празните джобове на странната дреха, с причудливото име есен. Там, където трябваше да са урим и тумин. Джобовете бяха дълбоки само няколко сантиметра, което означаваше, че размерът на камъните съответстваше на двете отвърстия в Граала.

Изцяло вглъбена в загадката на легендарния предмет, тя така и не забеляза тъничките черни жици, прикачени към капака на кивота, които завършваха с нещо, наподобяващо сплескани розови цветчета.

 

 

Въздушното пространство на Средиземно море

 

Майк Търкот удари плоската страна на черния пълнител в бедрото си и подредените вътре 9-милиметрови патрони изтракаха с добре познат, донякъде успокояващ звук. За всеки случай чукна пълнителя повторно, сетне го пъхна в магазина на автомата, дръпна затвора и вкара първия патрон в цевта. Имаше странното усещане, че между него и останалите членове на групата — войниците от „Група А“ на американските Специални части, руснака Яков и китайската археоложка Че Лу, събрани във вътрешността на извънземния скакалец, който летеше с максимална скорост към Египет — съществува невидима бариера. След като зареди автомата, Майк го преметна на ремък през рамо. Едва тогава се облегна изморено и въздъхна. Протегна ръка и огледа пресния, още незараснал белег на раната.

— Болката е твърде емоционално изживяване — отбеляза Яков.

— Какво? — подскочи учудено Търкот.

Руснакът поклати глава, но не повтори забележката си, защото в помещението отекна друг глас.

— Сър, египетските власти отказват да ни дадат разрешение за навлизане в тяхното въздушно пространство — докладва капитан Билъм, който поддържаше постоянна радиовръзка още откакто бяха напуснали Монголия.

— Майната им — изруга Търкот и неволно стисна юмруци. — Имаме ли сведения от Зона 51 за точното местонахождение на Дънкан?

— Никакви — отвърна Билъм. — Последната информация беше за платото Гиза. Оттогава нищо ново. Разполагаме със сведения от разузнаването, че цялото плато е обкръжено от египетски военни части.

Яков положи ръка на рамото на Търкот.

— Приятелю, не мисля, че сега е времето — как се казваше — първо да стреляме, а сетне да задаваме въпроси. Не знаем къде точно е вашата доктор Дънкан. Може би ще успеем да се доберем с този скакалец до Гиза, хубаво, а сетне какво? Излезем ли навън, ще гърмят по нас като по патици.

Яков беше едър и плещест мъж, с рунтава брада, скриваща половината от лицето му. Беше член на групата, работеща в руското съответствие на Зона 51, известно под името Четвърти отдел, разрушено съвсем наскоро от извънземните. Изгубил „родния си дом“, Яков бе решил да се присъедини към Търкот и Дънкан в търсене на истината за пришълците и техните последователи, които бяха оплели в мрежите на своите интриги цялата планета.

Яков се надвеси над Търкот.

— Освен това, имате ранен на борда. Не е ли по-добре да го откарате в болница?

Търкот усещаше, че в него са втренчени погледите на всички войници, а също и на Че Лу. Той сведе глава и се загледа през прозрачния под, към сините води на Средиземно море. Учените все още си блъскаха главите над този странен феномен на аирлианската технология, който позволяваше да се вижда през стените на скакалците, като същевременно пътниците остават невидими за външни наблюдатели. Търкот знаеше, че това е само едно от многото чудеса на аирлианците, които хората не можеха да си обяснят. Понякога му се струваше, че той и хората му са като шепа диваци, намерили някакъв странен сложен уред, захвърлен на морския бряг. През тези години бяха открили толкова много неща, някои от тях дори вече използваха, ала без да разбират принципите на тяхното действие. Но по-обезпокояващо бе това, което още не бяха открили и което пришълците продължаваха да прилагат в дейността си на Земята.

Откакто тайните на Зона 51 бяха станали обществено достояние — най-вече гигантският кораб-майка и атмосферните летателни съдове, наричани скакалци, — Търкот имаше усещането, че той и малобройната му група са попаднали във водовъртеж от събития, в основата на които стои съперничеството между аирлианците и техните получовешки наследници.

От едната страна бяха аирлианците на Аспасия, загинал благодарение на Търкот при взривяването на техния флот, потеглил от Марс, за да си възвърне кораба-майка. Смъртта му обаче по никакъв начин не бе повлияла на усилията на извънземните. На Земята те бяха поддържани от Водачите — мъже и жени, чиито умове бяха преустроени така, че да се подчиняват на директни заповеди, разпращани от стража-компютър. Местонахождението на щаба на Водачите — едно място, наричано „Мисията“, все още тънеше в неизвестност.

Водачите и техните последователи бяха призовани на Великденския остров, където стражът-компютър бе издигнал около острова невидим силов щит и с помощта на нанотехнология — микроустройства с размери почти на атоми — превръщаше хора и машини във верни последователи на Аспасия.

От другата страна бяха аирлианците, предвождани от Артад. Търкот подозираше, че Артад се намира в състояние на хибернационен сън в подземията на Голямата китайска гробница в околностите на Циан Лин и че той току-що бе предал „ключа“ за тази древна гробница на един от артадовите заместници, клонинг на хибрид между човек и аирлианец, когото наричаха Елек. Неговата група се подвизаваше под името Онези, които чакат. Търкот имаше усещането, че чакането им няма да продължи още дълго.

Лексина, водачката на Онези, които чакат, и неколцина от хората й се бяха отправили към Китай, за да отключат подземието на гробницата и да проверят какво — или кой — лежи там.

И двете страни, както неведнъж бяха показвали през последните месеци, нехаеха за броя на загиналите невинни хора, докато преследваха своите цели. Досега Търкот и партньорите му бяха намерили многобройни доказателства, че и двете страни са повлиявали различни моменти от човешката история — те бяха предизвикали появата на чумната епидемия през Средновековието, бяха ръководили действията на СС през време на Втората световна война. Понякога Търкот се будеше нощем с мисълта кои ли други епизоди от историята, която бе учил така прилежно в училище, са също плод на интригите и враждите на двете извънземни групи.

На всичко отгоре пипалата им бяха проникнали навсякъде, проваляйки неведнъж опитите на Търкот и хората му да противодействат. Последните месеци бяха белязани с многобройни случаи на предателство и убийства. След всичко това Търкот вярваше само на Лиза Дънкан, а ето че сега го съветваха да я изостави на произвола на съдбата.

Той премести поглед към сержант Болц, ранен по време на спасителната операция в Москва. Медиците на групата се суетяха около него, но беше очевидно, че войникът е изгубил твърде много кръв.

Мислите на Търкот бяха прекъснати от капитан Билъм, командира на „Група А“.

— Сър, ние сме с вас. Каквото и да решите.

Търкот почувства как го облива топла вълна на благодарност от навременната подкрепа.

— Навлязохме в египетското въздушно пространство — обяви пилотът. — На радара се виждат множество „посрещачи“. Лесно можем да ги изпреварим, но ако трябва да кацнем…

Търкот се обърна към Че Лу, сякаш се надяваше мъдростта на възрастната жена да помогне там, където здравият разум не намираше изход.

— Гиза е голям район — произнесе Че Лу. — Била съм там няколко пъти. На платото има още много тайни за разкриване. Подобни неща изискват време.

Търкот си спомни какво ги бяха учили в Школата за рейнджъри — всяко действие, дори погрешното, е по-добро от бездействието.

— Приготви се за приземяване — нареди той. — Проверете оръжието.

Войниците въздъхнаха облекчено и се заеха да преглеждат автоматите. Яков кимна бавно, надигна се и свали дългия шлифер, който едва ли щеше да му е нужен в пустинята. Отново се наклони към Търкот и пошепна:

— Това не е най-доброто решение, приятелю.

— Ако се забавим, може да нямаме втора възможност — възрази Търкот. После махна на пилота: — Снижи се, за да огледаме района. Ще ти покажа къде точно да ни оставиш.

Всички се ококориха, когато само на двайсетина метра от тях профуча един египетски изтребител.

— Дръжте се — предупреди ги пилотът, увеличи рязко скоростта и същевременно се спусна надолу. Скакалецът се носеше ниско над повърхността на платото и разпръсна някаква групичка селяни от близкото селце, тръгнали за Кайро.

Пилотът отново набра височина, когато се изравниха с града, но само колкото да летят в пространството между по-високите сгради, след това излязоха над Нил и скакалецът се плъзна на метър над водната повърхност.

Вляво вече се показа върхът на Голямата пирамида. Малко след това изникнаха и другите две пирамиди. Всички се люшнаха, когато скакалецът внезапно забави скорост. Търкот коленичи и погледна през пода към платото под тях. Виждаха се заели позиция войници и бронирани коли, разположени в полукръг на равни разстояния от двете страни на Сфинкса. След това зърна и малка групичка между предните лапи на Сфинкса, сред хората там се открояваше едра, черна фигура.

— Кацни ето там — той потупа пилота по рамото и му посочи Сфинкса. — Искам да ни оставиш върху главата. Всички да приготвят въжетата.

След като се разпореди, той скочи, нагласи стълбичката към горния люк и се закатери.

— Приближават хеликоптери — докладва вторият пилот.

Търкот вдигна люка и се показа отгоре. Вкопчи се в ръба на отвора, а в същото време скакалецът се изравни с главата на Сфинкса и опря в него. Търкот се плъзна по гладката повърхност на извънземния летателен апарат и скочи върху напукания камък. Свали автомата от рамото и се надвеси от ръба, за да погледне надолу.

Видя Муалама в центъра на група въоръжени мъже, облечени в пустинни камуфлажни униформи. До археолога стоеше човек с черно наметало и гледаше право нагоре. Лиза не се виждаше никъде. Търкот размота едно от въжетата и го прекара през карабината на колана си. След това премести автомата под дясната си мишница, а през това време останалите членове на „Група А“ се подготвяха за спускане.

— Хеликоптерите ще са тук след по-малко от минута — осведоми ги вторият пилот по радиостанцията. — Идват от север.

Хората долу вече бяха вдигнали оръжия към тях. Търкот и войниците му на свой ред насочиха дулата надолу.

— Това е международен инцидент — провикна се Ал-Иблис. — Американци нападат Египет. Чудесно. Да го исках, нямаше да се получи по-добре.

— Къде е Дънкан? — попита Търкот.

— Предлагам ви да си предадете оръжията — отвърна Ал-Иблис, без да отговори на въпроса му.

— Трийсет секунди до пристигането на вертолетите — докладва вторият пилот.

Търкот снижи глас така, че да го чуват само членовете на групата.

— Заслепяващи гранати на три, след това се качвате на скакалеца.

— Май няма да ви стигне времето — провикна се отдолу Ал-Иблис. — Тук аз командвам парада.

— Едно — рече тихо Търкот. Той се изправи и разпери ръце, сякаш се предаваше.

— Две. — Вече чуваше бръмченето на приближаващите се бойни хеликоптери и предполагаше, че са в обсега на техните картечници.

— Три!

Шест черни цилиндъра полетяха едновременно надолу и се посипаха върху главите на струпаните пред входа на Сфинкса хора.

Ал-Иблис се ококори от изненада — нима американците щяха да избият всички, дори Муалама?

Гранатите избухнаха. Поразяващата им мощ — да заслепят и оглушат временно жертвата — действаше в пределите на пет-шест метра. Въздействието и върху вражеската групичка беше опустошително.

Търкот скочи от главата на Сфинкса и се плъзна надолу по въжето. Останалите членове на „Група А“ драскаха по гладката повърхност на скакалеца към отворения люк, когато първият от приближаващите се хеликоптери избълва оловен дъжд със скорост три хиляди куршума в минута. Двама от командосите бяха буквално разкъсани от картечния огън и телата им полетяха надолу. Търкот ги видя да падат в пясъка, но остана съсредоточен върху онова, което му предстоеше — той присви крака и дръпна въжето така, че да забави скоростта си на спускане.

Петите му удариха песъчливия под между лапите на каменното чудовище. Хората около него все още бяха заслепени и зашеметени, от ушите на някои се стичаха кървави струйки. Търкот изтича при Муалама, прегърна го през кръста и нареди в микрофона:

— Давай!

Скакалецът започна да се издига — половината от оцелелите войници вече бяха вътре, останалите продължаваха да висят на ръба на люка. Търкот се поклащаше на въжето отдолу, прегърнал здраво Муалама.

Втори хеликоптер изстреля кратък картечен откос и свали една от баретите, преди скакалецът да се озове извън обсега на оръжията му.