Джек Лондон
Сияйна зора (8)

Глава VIII

Не губиха време. Хайнс и Фин с кучетата, които вече бяха на намалени дажби, изгубиха два дена, за да се спуснат. По обед на третия ден дойде Илайджа и съобщи, че няма и следа от елени. Същата нощ пристигна и Дейлайт с подобна вест. Веднага след това мъжете започнаха грижливо да пресяват снега около скривалището. Задачата не беше лека, защото намериха бобени зърна на цели сто ярда от скривалището. Всички работиха още един цял ден. Резултатът беше плачевен, но четиримата показаха на какво са способни при разпределението на няколкото фунта храна, която бяха намерили.

Въпреки че беше много малък, лъвският пай беше оставен на Дейлайт и Илайджа. Мъжете, които потегляха с кучетата, единият нагоре по Стюарт, а другият надолу, щяха по-скоро да намерят храна. Двамата, които оставаха, трябваше да издържат, докато другите се завърнат. Нещо друго, кучетата щяха да получават по няколко унции фасул на ден и щяха да пътуват по-бавно, но пък хората, които пътуваха с тях, ако закъсаха, можеха да изядат самите кучета. А хората, които оставаха, нямаше да имат кучета. По тази причина Дейлайт и Илайджа поемаха по-големия риск. Не можеха и не искаха да не го сторят.

Дните вървяха и зимата започна незабележимо да преминава в северна пролет, която идва като внезапна гръмотевица. Предстоеше пролетта на 1896. Всеки ден слънцето изгряваше все по на изток, оставаше по-дълго на небето и залязваше все по на запад. Март мина и започна април. Дейлайт и Илайджа, отслабнали и гладни, се чудеха какво е станало с двамата им другари. Дори и да се допуснеше, че са срещнали всички възможни препятствия, и да се прибавеше още време за всеки случай, те пак отдавна трябваше да са се зърнали. Нямаше съмнение, че им се беше случило нещастие. Те предвидили възможността за нещастен случай с единия и това бе главната причина да се изпратят двама, и то в различни посоки. Но да се случи нещастие и с двамата — това беше окончателен удар. Междувременно Дейлайт и Илайджа запазваха все още искрица надежда. Те продължаваха бедното си съществувание. Разтопяването не беше започнало още, така че те можеха да събират снега около разбитото скривалище и да го топят в тенджери, кофи и корита за промиване на злато. Като го оставяха да преседи малко и изливаха водата, в дъното на съдовете оставаше тънка утайка. Това беше брашно, пръснато в безкрайно малки количества сред хиляди кубически ярда сняг. В утайката понякога се намира и чаени листа, кафе, парчета земя и сламки. Но колкото по-надалеч от мястото на скривалището работеха, толкова по-малко следи от брашно имаше и утайката ставаше все по-малко.

Илайджа беше по-стар и по-скоро изнемогна, така че се наложи почти през цялото време да лежи завит в кожите си. Някоя случайно появила се катеричка продължаваше живота им. Дейлайт трябваше да ловува сам, а това не беше лесна работа. Той не смееше да рискува напразно нито един от тридесетте патрона, които им оставиха; и тъй като пушката му беше едрокалибрена, беше принуден да цели малките животни в главата. Те се явяваха много нарядко и минаваха дни наред, без да види нито една. Като забележеше някоя катеричка, вземаше безкрайни предпазни мерки. Дебнеше я с часове. По десетина пъти се прицелваше в животното и се въздържаше да натисне спусъка, защото ръцете му трепереха от слабост. Въздържаността му беше желязна. Той беше господар на себе си. Стреляше само когато бе абсолютно сигурен. Независимо колко силни болки от глад изпитваше и колко силно бе желанието му да хване това туптящо, бъбрещо вързопче живот, той отказваше да поеме и най-малкия риск да не го улучи. Той, роденият комарджия, играеше голяма игра. Залог беше животът му, карти — патроните, а той играеше, както можеше да играе само някой голям играч, с безкрайно внимание, с безкрайна предпазливост, с много разум, В резултат никога не пропускаше. Всеки изстрел значеше катеричка и въпреки че понякога минаваха по цели дни между два изстрела, той никога не промени методите си за водене на играта.

Нищо не се губеше напразно от катеричките. Дори кожите биваха сварявани на чорба, а костите — начуквани на парчета, които можеха да се дъвчат и гълтат.

Дейлайт ровеше из снега и понякога намираше северни боровинки. В най-добрия случай северните боровинки представляват семе и вода, обвити от твърда люспа; а пък плодовете, които той намери, бяха от предишната година, сухи и сбръчкани, а хранителните им качества се приближаваха към нулата. Едва ли беше по-добра и кората от млади дръвчета, която варяха цял час и гълтаха след усилено дъвчене.

Наближи краят на април и над страната се разстла пролетта. Дните се удължиха. Снегът започна да се разтапя под топлината на слънцето, изпод снега се подадоха малки вадички. Топлият вятър духа двадесет и четири часа и снежната покривка намаля с цял фут. Късно следобед топящият се сняг замръзваше отново и повърхността му се превръщаше в лед, издържащ тежестта на човек. Малки, бели като сняг птици се появиха откъм юг, повъртяха се един ден и продължиха пътешествието си на север. Веднъж високо във въздуха ято диви патици прелетяха в клинообразна форма и надавайки остри крясъци, отидоха на север, за да търсят преждевременно открити води. А долу край реката се разпъпиха няколко върби-джуджета. Сдъвкани, младите пъпки, изглежда, притежаваха стимулиращи хранителни вещества. Илайджа се обнадежди, въпреки че отпадна отново, когато Дейлайт не успя да намери други върби.

Сокът потече по дърветата и всеки ден шепотът на невидимите вадички се усилваше — замръзналата страха се възвръщаше към живот. Но реката все още беше в ледени окови. Зимата ги беше изковавала в течение за дълги месеци и сега не можеха да бъдат строшени за един ден дори и от гръмотевичната пролет. Дойде май и от пукнатините на скалите и изгнилите пънове изпълзяха изостанали от миналата година големи, но безвредни комари. Щурците започнаха да пеят, още гъски и патици прелитаха по небето. Но реката все още не се размразяваше. На десети май ледът по Стюарт се откъсна от бреговете с гръм и трясък и се повдигна цял ярд нагоре. Но не тръгна по течението. Най-напред трябваше да се размрази долният Юкон, под устието на Стюарт. Дотогава ледът по Стюарт щеше само да се надига все по-високо от придошлите води под него. А не се знаеше кога ще се размрази Юкон.

На две хиляди мили оттук тя се вливаше в Берингово море и положението в Берингово море щеше да реши кога Юкон ще може да се освободи от милионите тонове лед, задръстили гръдта й.

На дванадесети май двамата мъже тръгнаха надолу по заледената река, като носеха завивките си, една кофа, една брадва и скъпоценната пушка. Планът им беше да стигнат до скритата лодка, която бяха видели, така че, щом се размръзнеше реката, да могат да я спуснат в нея и да се оставят на течението да ги завлече до Сиксти Майл. Понеже бяха изтощени и нямаше какво да ядат, пътуваха бавно и трудно. Илайджа започна да пада и да не може да се изправя. Дейлайт изразходваше от собствената си сила, за да го повдига на крака, след което по-възрастният човек продължаваше да залита като автомат напред, докато не се спънеше и паднеше отново.

В деня, в който трябваше да се доберат до лодката, Илайджа грохна окончателно. Когато Дейлайт го повдигна, той падна отново. Дейлайт се опита да върви с него и да го подкрепя, но и той беше така слаб, че двамата паднаха. Той замъкна Илайджа до брега, направи набързо лагер и тръгна да търси катерички. Сега и той започна да пада. Първата катеричка откри чак вечерта, но преди да може да даде сигурен изстрел, се мръкна. С животинско търпение той изчака следващия ден и в първия час на деня катеричката беше негова.

По-голямата част даде на Илайджа, като запази за себе си по-жилавите части и костите. Но такава е химията на живота, че това малко същество, тази подвижна трошица плът, изядена от хората, вля в тяхната плът сили да се движат. Катеричката не можеше вече да се катери по боровете, да скача от клон на клон или да бърбори по главозамайващите върхове. Ала същата енергия, с която бе вършила тези неща, се вля в изтощените мускули и отслабнала воля на мъжете и ги накара да се раздвижат — не, раздвижи ги, — за да изминат със залитане няколко мили, които ги отделяха от скритата лодка; там те паднаха един до друг и дълго време лежаха, без да мръднат.

Въпреки че за някой здрав човек не би било трудно да смъкне лодката на земята, Дейлайт употреби часове за това. И ден след ден, в течение на още часове, той се мъкнеше лежешком около нея, за да запушва с мъх отворените цепнатини. Но когато и тази работа бе свършена, реката все още беше скована. Ледът се бе надигнал няколко ярда нагоре, но още не тръгваше по течението. Оставаше да се спусне лодката във водата, когато реката дадеше възможност за това. Дейлайт напразно залиташе и се препъваше из мокрия от топенето сняг или по твърдата му кора — нощем снегът все още замръзваше, — за да търси някоя катеричка, мъчеше се да си достави още малко енергия от това пухкаво, скокливо, сприхаво и бъбриво животинче, та да може да прехвърли лодката през билото на крайбрежния лед и да я хлъзне надолу във водата.

Реката се отприщи едва на двадесети май. Придвижването надолу започна в пет часа сутринта; дните бяха вече достатъчно дълги и Дейлайт се надигна и започна да наблюдава движението на ледовете. Илайджа беше прекалено изтощен, за да се интересува от тази гледка. Макар че беше в съзнание, той лежеше неподвижно, докато ледът се носеше покрай тях. Големи блокове се блъскаха в брега, изкореняваха дървета, къртеха стотици тонове пръст. Земята около тях трепереше и се тресеше от ударите на тези страхотни сблъсквания. След час движението спря. Някъде надолу се беше задръстило. Реката тогава започна да се надига и да повдига леда, докато той надвиши брега. Отгоре прииждаше все повече вода и нови милиони тонове лед прибавяха тежестта си към струпаните камари. Натискът стана неимоверен. Грамадни ледени блокове се притискаха и някои от тях хвръкваха във въздуха, като семки от пъпеш, които някое дете притиска между палеца и показалеца си, а край бреговете израстваха стени от лед. Когато реката се отдръсти, грохотът от чегъртането и чупенето се удвои. Движението продължи още час. Реката бърже спадна. Но ледената стена по брега и долу до водата остана.

Последните блокове отминаха и за пръв път от шест месеца Дейлайт видя течаща вода. Той знаеше, че ледът от горното течение на Стюарт още не се бе смъкнал, че лежи задръстен някъде нагоре и всеки момент може да се освободи и да слезе надолу; но положението беше толкова отчаяно, че не можеше да се чака повече. Илайджа беше така съсипан, че можеше всеки момент да свърши. Колкото до него самия, той не беше сигурен, че са останали достатъчно сили в неговите изтощени мускули, за да спусне лодката във водата. Трябваше да поеме риска. Ако рече да чака второто отвличане на ледовете, Илайджа сигурно щеше да умре, а по всяка вероятност и той самият. Ако успее да спусне лодката, ако изпревари второто свличане на ледовете, ако не го застигнат ледовете от горното течение на Юкон, ако щастието му благоприятства във всички тези съществени подробности и в много други по-дребни, те щяха да стигнат до Сиксти Майл и да се спасят, ако — отново ако — той има достатъчно сила да закара лодката до брега при Сиксти Майл и не отмине селището.

Той се хвана на работа. Ледената стена се издигаше на пет фута над равнището, на което беше лодката. Зае се да търси най-доброто място за спускане във водата и откри един леден блок, дълъг петнадесет фута, който се издигаше под наклон от реката към върха на стената. Разстоянието до блока бе двайсетина фута и в течение на един час Дейлайт успя да закара лодката дотам. От усилието му се повръщаше и от време на време му се струваше, че ослепява, защото не можеше да вижда, пред очите му се мержелееха цветни кръгове, по-мъчителни от диамантен прах, сърцето му се бе качило в гърлото и го задушаваше. Илайджа не проявяваше никакъв интерес, нито помръдваше, нито пък отваряше очи; Дейлайт се бореше сам. Накрая, като падна на колене от изтощение, той успя да закрепи лодката на върха на стената. Лазейки на четири крака, той намести в лодката своята завивка от заешки кожи, пушката и кофата. За брадвата не си направи труд. Това значеше да лази още двадесет фута до нея и обратно, а той добре знаеше, че ако се яви нужда от брадвата, няма да може да си послужи с нея.

Пренасянето на Илайджа се оказа по-тежка задача, отколкото бе предполагал. Като си почиваше на всеки няколко инча, тон го примъкна по земята и по един нащърбен леден блок чак до лодката. Но не можа да го качи в нея. Беше много по-трудно да се повдигне отпуснатото тяло на Илайджа, отколкото равна по големина тежест, но не така отпусната. Дейлайт не успя да го повдигне, защото тялото се огъна в средата като полупразен чувал жито. Той се качи в лодката и на празно се опита да изтегли вътре своя приятел. Едва успя да издигне главата и раменете на Илайджа над ръба на лодката. Когато го отпусна, за да подхване тялото по — отдолу, Илайджа се огъна веднага в средата и се смъкна на леда.

Отчаян, Дейлайт промени тактиката си. Удари другия по лицето.

— Боже мой, та ти не си мъж! — извика той. — На ти! Дявол да те вземе! На ти!

При всяка ругатня той го удряше по бузите, носа, устата, мъчеше се чрез болка да възвърне отлитащата душа и воля на човека. Очите трепнаха и се отвориха.

— Слушай сега! — извика пресипнало той. — Когато опра главата ти на ръба на лодката, задръж се! Чуваш ли ме! Задръж се! Ако щеш, захапи я със зъби, но само се задръж!

Очите трепнаха и се затвориха, но Дейлайт знаеше, че Илайджа разбра думите му. После отново повдигна главата и раменете на безпомощния човек до ръба на лодката.

— Задръж се, дявол да те вземе! Захапи я! — извика той и го прихвана по-отдолу.

Едната изнемощяла ръка се изплъзна от ръба, пръстите на другата се отпуснаха, но Илайджа се подчини и се задържа със зъби. Когато бе повдигнат, той се засмъква по лице навътре и грапавото дърво му издра кожата по носа, устните и брадата; той продължи да се смъква надолу с лицето до дъното на лодката, докато отпуснатият му кръст се огъна на ръба и краката му увиснаха навън. Но това бяха само краката и Дейлайт ги бутна вътре. Дишайки тежко, той обърна Илайджа по гръб и го покри с кожените постелки.

Оставаше последната задача — да се спусне лодката във водата. Това беше най-трудната работа, защото по необходимост той бе принуден да натовари приятеля си назад от центъра на лодката. Това означаваше върховно напрежение при вдигането. Дейлайт се напрегна и започна. Сигурно нещо се бе скъсало в него, защото, макар че не разбра какво става, онова, което съзнанието му възприе след това, беше, че лежи сгънат по корем през кърмата на лодката. По всичко личеше, че за първи път в живота си е припаднал. Нещо повече, струваше му се, че е свършен, че не може вече да направи нито едно движение, и че, което бе най-странно, всичко му е напълно безразлично. Връхлетяха го съвсем ясни, просто осезаеми видения и мисли, остри като стоманени игли. Той, който цял живот беше гледал живота разголен, никога преди това не беше виждал толкова много от голотата на живота. За първи път изпита съмнение в собствената си величава личност. За миг животът се смути и забрави да лъже. В края на краищата и той беше дребен земен червей, също като другите земни червеи, като катеричката, която беше изял, като другите мъже, които бе виждал да пропадат и умират, като Джо Хайнс и Хенри Фин — вече пропаднали и сигурно мъртви, като Илайджа, който лежеше в дъното на лодката с ожуленото си лице, сляп и глух за всичко. От мястото, където се беше проснал, Дейлайт можеше да вижда до завоя нагоре по реката, откъдето рано или късно щяха да се зададат следващите плаващи ледове. И като гледаше така, струваше му се, че вижда през миналото във времето, когато по тази земя не е имало нито бели, нито индийци, и виждаше все същата река Стюарт, зима след зима да се сковава в лед и пролет след пролет да разбива леда и да потича свободно. А после надзърна и в безграничното бъдеще, когато и последното човешко поколение щеше да е изчезнало от лицето на Аляска, когато и той също щеше да е изчезнал, и пак виждаше как реката, вечно същата, замръзваща и размразяваща се, продължава да тече.

Животът беше мошеник и лъжец. Той мамеше всички същества. Беше измамил и него, Бърнинг Дейлайт, едно от най-значителните му и най-весели творения. Той беше нищо — просто купчина плът, нерви и усещания, която лазеше в калта да търси злато, мечтаеше, стремеше се към него и играеше на комар, която отминаваше и изчезваше. Само мъртвите неща оставаха, нещата, които не бяха плът, нерви и усещания — пясъкът, калта и чакълът, платата, планините, самата река, която замръзваше и се размразяваше година след година. Щом всичко е свършено, играта не си струва. Заровете са подправени. Тези, които умират, а всички умират. Кой печели тогава? Не печели и животът — великият измамник, вечно цъфтящото гробище, непрекъснато погребално шествие.

За миг той се върна към непосредственото настояще и забеляза, че реката все още тече свободно и че една птица, кацнала върху носа на лодката, го наблюдава най-нахално. След това пак се унесе и се върна към размишленията си.

Не можеше да се избегне краят на играта. Обречен беше да я напусне. И тогава какво? Той взе да обмисля отново и отново този въпрос.

Обикновената религия не бе докоснала Дейлайт. Досега бе живял според някаква негова си религия, беше честен и почтен спрямо другите хора и не се бе впущал в празни метафизични разсъждения за бъдещия живот. Със смъртта всичко свършваше. Винаги бе вярвал в това, без да изпитва страх. И в този момент, когато лодката стоеше неподвижна на петнадесет фута над реката, защото сам той припадаше от слабост и беше останал без капчица сила, Дейлайт все още вярваше, че всичко свършва със смъртта и все още не се плашеше от нея. Възгледите му почиваха на твърде обикновени и здрави основи, за да бъдат отхвърлени от първия или последния гърч на уплашения от смъртта живот.

Беше виждал да умират хора и животни и сега сред виденията му нахлуха десетки подобни мъртъвци. Видя ги отново, както ги бе виждал на времето, но те не го стреснаха. Какво от това? Бяха умрели, и то отдавна. Нямаше за какво да се тревожат. Те не лежаха по корем на ръба на лодката и не чакаха да умрат. Смъртта беше лесна — по-лесна, отколкото си я беше представял; и сега, когато тя беше близко, мисълта за нея му доставяше задоволство.

Представи му се ново видение. Той видя трескавия град на мечтите си — златната столица на Севера, кацнала над Юкон върху висок бряг, простряла се надалеч в равнината. Видя наредени край брега три редици речни параходи, видя да работят дъскорезниците и дълги впрягове кучета с двойни шейни зад тях да возят продукти към залежите. И видя по-нататък игралните, банките, борсите и всички чипове, маркери, случаи и възможности на огромната хазартна игра, каквато никой никога не бе виждал. Мръсна работа е наистина, помисли си той, да ти работи предчувствието и да наближава големият удар, а ти да не вземаш участие във всичко това. Животът потрепна и се размърда при тази мисъл и още веднъж взе да нашепва древните си лъжи.

Дейлайт се претърколи от лодката, седна на снега и се облегна на нея. Искаше да участвува в големия удар. А защо пък не? Някъде в неговите изтощени мускули все още имаше достатъчно сила, само да може да я събере наведнъж, за да повдигне лодката и да я спусне във водата. Съвсем неуместно му се натрапи мисълта да купи от Харпър и Джо Ладю дял от техния периметър на Клондайк. Сигурно щяха евтино да продадат една трета. Така, ако находката се случеше по Стюарт, той щеше да е добре със своя периметър; ако ли пък се случеше по Клондайк, пак нямаше да е зле.

Междувременно той събираше сили. Просна се по цялата си дължина на леда с лице надолу; лежа така и си почива половин час. След това стана, оправи се от заслепяващия блясък на леда и подхвана лодката. Той знаеше точно в какво състояние се намира. Ако първият му напън не успее, другите напъни съвсем нямаше да успеят. Трябва да напрегне всичките си сили за първия напън, и то така да ги напрегне, че да не остане нито за други опити.

Той се напъна здраво и се напъна не само с тяло, а и с душа и в това усилие се изразходваше телесно и душевно. Лодката се надигна. Мислеше, че ще припадне, но продължи да я повдига. Усети, че лодката поддаде и започна да се плъзга надолу. С последните остатъци от сила той се хвърли в нея и се строполи на кълбо върху краката на Илайджа. Не можеше да направи дори опит да се надигне и докато лежеше, усети, че лодката се спуска във водата. По върховете на дърветата разбра, че тя се върти. Силен удар и хвърчащи парченца лед му подсказаха, че се е ударила в брега. Десетина пъти тя се превъртя и удря, а след това леко и свободно заплува.

Дейлайт се свести и реши, че е спал. Но слънцето личеше, че са минали няколко часа. Беше рано следобед. Той се примъкна до кърмата и седна. Лодката плаваше по талвега. Обраслите с дървета брегове и блестящият крайбрежен лед се плъзгаха край нея. Близо до него плуваше огромен изкоренен бор. Някаква прищявка на течението закара лодката до него. Дейлайт пропълзя напред и закачи въжето на лодката за един корен. Дървото газеше по-дълбоко и плаваше по-бързо, та когато лодката тръгна след него, въжето се опъна. След това Дейлайт хвърли последен, замаян поглед наоколо, видя бреговете да подскачат и да се люлеят, а слънцето да се клати като махало по небето, зави се с постелката от заешки кожи, легна на дъното и заспа.

Когато се събуди, беше тъмна нощ. Лежеше по гръб и виждаше блестящите звезди. Чуваше се тихото бълбукане на придошлата вода. Рязък тласък му даде да разбере, че по-бързо плуващият бор бе изправил отклонилата се лодка. Някакво заблудено парче лед се удари в лодката и зачегърта по борда. Добре де, идващите нови ледове още не са ни настигнали, помисли си той, затвори очи и отново заспа.

Когато пак отвори очи, беше светъл ден. Слънцето показваше пладне. Един поглед към далечните брегове го увери, че се носят по могъщия Юкон. Сиксти Майл не можеше да е далече. Дейлайт се чувствуваше страшно слаб. Примъкна се на кърмата и седна отгоре с пушката до себе си. Движенията му бяха бавни, треперливи и несигурни, задъхваше се и му се виеше свят. Той дълго се вглежда в Илайджа, но не видя дали диша, или не, а пък беше толкова надалеч, че не можеше да се занимава с това.

Той отново изпадна в съзерцание, но виденията му често биваха прекъсвани от празни промеждутъци, през които нито спеше, нито беше в безсъзнание, нито пък усещаше каквото и да било. Струваше му се, че някакви зъбци се забиват в мозъка му. Така, на пресекулки, той размисляше върху положението. Беше все още жив и по всяка вероятност щеше да бъде спасен, но как стана така, че не лежеше мъртъв, увиснал на лодката върху ледения блок? Тогава си спомни последното върховно усилие, което бе направил. Но защо го беше направил? Не беше от страх пред смъртта. Не се бе уплашил, това бе ясно. Тогава си спомни за предчувствието и за небивалата находка, в която вярваше, и разбра, че го бе пришпорило желанието му да вземе участие в голямата игра. И отново защо? Какво от това, че щеше да спечели един милион? Щеше да умре по същия начин, както и онези, които никога не печелеха повече от насъщния хляб. Тогава отново защо? Но празните промеждутъци в мислите му зачестиха и той се предаде на приятната умора, която го обземаше.

Изведнъж се събуди. Нещо му бе пошепнало, че трябва да се събуди. Ненадейно видя Сиксти Майл на не повече от стотина фута. Течението ги беше докарало току пред прага на селището. Но същото това течение сега ги отвличаше покрай него, надолу сред пустошта по долното течение на реката. Не се виждаше никой. Ако не беше видял да се издига дим от комина на една кухня, можеше да помисли, че няма жива душа. Той се опита да извика, но откри, че не му е останал глас. В гърлото му, ту съскаше, ту стържеше някакъв неземен гърлен грак. Той потърси опипом пушката, дигна я до рамото си и натисна спусъка. Ритането от изстрела разтърси тялото му и хиляди ужасни болки го пронизаха. Пушката падна на коленете му и той не успя да я вдигне отново до рамото си. Знаеше, че трябва да бърза, а усещаше, че му прилошава, затова натисна спусъка на пушката така, както си беше. Този път тя ритна настрана и падна през борда. Но тъкмо преди да го обхване мракът, той видя да се отваря кухненската врата и една жена да поглежда навън от голямата дървена къща, която танцуваше фантастичен танц сред дърветата.