Джек Лондон
Сияйна зора (17)

Глава IV

Когато вратата се отвори, Натаниел Летън говореше нещо, но веднага спря и заедно с двамата си гости се вгледа с прикрито безпокойство в Бърнинг Дейлайт, който влезе в стаята. Дейлайт неволно подчертаваше свободната, люлееща се походка на пътешественик от Севера. Всъщност струваше му се, че се намира наистина сред дивата северна пустош.

— Здрасти, джентълмени, здрасти! — каза той, като се направи, че не забелязва неестествената тишина, с която бе посрещната неговата поява. Той се здрависа с всички поред, минавайки от един към друг и така здраво стискайки ръцете им, че Натаниел Летън не издържа и направи гримаса. Дейлайт се отпусна с уморен вид в едно масивно кресло и мързеливо се изтегна Той безгрижно пусна до себе си на земята кожената чанта, с която бе дошъл.

— Божичко, доста се поизморих! — въздъхна той. — Добре ги обрахме. Беше наистина ловко. А аз разбрах красотата на играта чак накрая. Трябвало просто да ги нокаутираш и да ги измъкнеш. И как само се хванаха на въдицата!

Простодушието на неговото мързеливо, западно произношение ги успокои. Не беше чак толкова страшен. Макар че беше успял да влезе в кабинета на Летън въпреки неговите нареждания, той не даваше признаци, че възнамерява да прави скандали или да прилага сила.

— Какво — запита Дейлайт весело, — нямате ли някоя добра дума за съдружника си? Или сте онемели пред неговите делови качества?

Гърлото на Летън издаде някакъв глух звук. Даусет седеше спокойно и чакаше, а Гугънхемър едва проговори.

— Вие просто отворихте вратите на ада — каза той.

— Вярно, нали! — гордо заяви Дейлайт. — И добре ги измамихме! Никога не съм предполагал, че ще е толкова лесно! Бях страшно изненадан.

— А сега — продължи той, за да не стане неудобно мълчанието — можем да си прегледаме сметките. Следобед заминавам на запад с тоя страшно бърз влак „Двадесети век“! — Той привлече към себе си кожената чанта, бръкна в нея с две ръце. — И не забравяйте, момчета, че когато ви се прииска отново да разтърсите Уол Стрийт, трябва само да ми кажете две думи! Ще дойда веднага, и то с удоволствие.

Той измъкна ръце с цял куп кочани, чекови книжки и разписки от борсови посредници. Сложи ги върху голямата маса, бръкна отново, събра няколкото останали книжа и ги прибави към купа. След това извади от джоба си лист хартия, погледна го и зачете на глас:

— Десет милиона, двадесет и седем хиляди, четиридесет и два долара и шестдесет и осем цента — ето това са разходите ми! Сумата, разбира се, трябва да се отдели от печалбата, преди да почнем да делим. Дайте да видим вашите сметки. Трябва доста да сме събрали!

Тримата съдружници смаяно се спогледаха. Този човек или беше по-голям глупак, отколкото си го представяха, или играеше някаква игра, която не можеха да отгатнат.

Натаниел Летън навлажни устните си и проговори:

— Ще са необходими още няколко часа, мистър Харниш, докато бъдат готови окончателните сметки. В момента над тях работи мистър Хауисън. Ние, хм… както казвате, печалбата не беше малка! Какво бихте рекли, ако отидем да обядваме заедно и да си поприказваме по-подробно. Ще накарам чиновниците да работят и през обедната почивка, тъй че ще имате достатъчно време да хванете влака!

Даусет и Гугънхемър въздъхнаха с почти явно облекчение. Атмосферата се проясняваше. Беше много неприятно да си затворен в една стая с този мускулест, приличен на индианец човек, когото бяха обрали. Още по-неприятно беше, когато си спомняха многото му бурни прояви на сила. Да можеше само Летън да отвлече вниманието му, докато успеят да се измъкнат през вратата на кабинета, навън, където можеха да разчитат на полицията, всичко щеше да бъде наред! По всичко личеше, че Дейлайт все още не е разбрал измамата.

— Много се радвам да чуя това — каза той. — Не ми се иска да изпусна влака и съм много горд, джентълмени, че ме включихте в сделката! Толкова съм доволен, че не намирам думи да изразя чувствата си. Но наистина съм твърде любопитен и страшно ми се иска по-скоро да узная колко мислите, че е печалбата ни, мистър Летън. Не можете ли да ми кажете горе-долу?

В краткия промеждутък двамата съдружници почувстваха зова за помощ, който Натаниел Летън отправи към тях, без да ги погледне. Даусет беше замесен от по-друго тесто и започна да разбира, че „Царят на Клондайк“ си играе с тях. Но другите двама все още не можеха да се отърсят от очарованието на детската му невинност.

— Много, хм… трудно е! — започна Леон Гугънхемър. — Разбирате ли, курсът на акциите Уорд Вали е все още твърде нестабилен, така че, хм…

— Не може нищо да се изчисли предварително! — добави Летън.

— Кажете приблизително — настоя Дейлайт, — няма значение, че ще се яви милион повече или по-малко! Като направят сметката, ще се види точно. Толкова съм любопитен, че чак ме сърби. Какво бихте казали?

— Защо да продължаваме тази игра? — запита ненадейно и студено Даусет. — Нека се разберем веднага, още тука! Мистър Харниш има погрешни представи и би трябвало да го осведомим по-точно. В тази игра…

Но Дейлайт го прекъсна. Беше играл твърде много покер, та познаваше и оценяваше правилно психологическия фактор в играта. И за да доведе сегашната игра до желаната от него развръзка, той прекъсна Даусет.

— Като говорим за игри — каза той, — спомням си един покер, който гледах веднъж в Рено, Невада. Играта съвсем не беше почтена. Всички участници бяха мошеници. Но присъстваше и един новак — там ги наричат „късороги“! Той застава зад този, който дава картите, и го вижда, че си нарежда четири аса отдолу на тестето. Новакът е възмутен. Приближава се до играча, който стои от другата страна. „Слушай — шепне му той, — видях, че този, който дава, си реди четири аса отдолу.“ — „Добре де, какво от това?“ — пита играчът. — „Искам да те предупредя! — казва новакът. — Разбираш ли, видях го, че си дава четири аса.“ — „Слушай, приятелю — отговаря играчът. — По-добре ще е да се разкараш оттук. Тая игра не ти е ясна. Ще си дава естествено, нали е негов ред да дава?“

Вицът бе посрещнат с кух и принуден смях, но Дейлайт се престори, че не го забелязва.

— Предполагам, че вашият виц има някакъв скрит смисъл — каза натъртено Даусет.

Дейлайт невинно го погледна и не отговори. Обърна се сърдечно към Натаниел Летън.

— Хайде — рече той. — Кажете приблизително какво печелим! Както казах и преди, един милион повече или по-малко няма значение, още повече че печалбата трябва да е огромна!

До това време Летън бе добил смелост от държането на Даусет и отговори бързо и решително:

— Страхувам се, че се лъжете, мистър Харниш. Няма какво да делим с вас. И ви моля да се държите спокойно, да не се вълнувате! Иначе ще натисна този звънец и…

Без да се вълнува, Дейлайт изглеждаше съвсем замаян. Той потърси разсеяно кибрит в джоба си, запали една клечка и видя, че няма цигара. Тримата мъже го наблюдаваха, наежени като котки. Бяха изплюли камъчето и знаеха, че ги чакат няколко твърде неприятни минути.

— Моля ви да повторите още веднъж! — каза Дейлайт. — Струпа ми се, че не разбрах добре. Казахте…

Той очакваше с мъчително напрежение думите на Летън.

— Казах, мистър Харниш, че сте се излъгали, това е всичко. Спекулирали сте на борсата и сте загазили здравата. Но нито Уорд Вали, нито аз, нито моите съдружници ви дължим нещо.

Дейлайт посочи към купа разписки и кочани на масата.

— Това тук представлява десет милиона, двадесет и седем хиляди, четиридесет и два долара и шестдесет и осем цента суха пара. Те нищо ли не струват за вас?

Летън се усмихна и вдигна рамене.

Дейлайт погледна към Даусет и промърмори:

— Изглежда, че моят виц в края на краищата е имал някакъв скрит смисъл. — Той се засмя болезнено. — Ваш ред беше да давате и хубаво си наредихте картите. Добре, не протестирам. Аз съм също като играча в онзи покер. Ваш ред беше да давате и сте имали право да си дадете най-добрите карти. И добре ги изиграхте, обрахте ме до голо!

Той смаяно погледна купчината на масата.

— Всичко това не струва дори и хартията, на която е написано. Дявол да го вземе, добре редите картите, стига да ви падне случай! Ваш ред беше да давате и добре ме обрахте. Но мъж, който протестира, когато друг дава картите, не е мъж. А сега раздаването мина, картите са на масата и играта е изиграна, но… ръката му бръкна бързо във вътрешния джоб на сакото и измъкна големия автоматичен колт.

— Както казах, миналото раздаване свърши. Сега е мой ред да давам и ще видим дали мога да си дам четири аса!

— Махни си ръката оттам, изсъхнала мумия! — извика остро той.

Ръката на Натаниел Летън, която се промъкваше към бутона на бюрото, внезапно спря.

— Сменяй мястото! — изкомандува Дейлайт. — Сядай на онзи стол, пор мръсен! Скачай, дявол да те вземе, или ще изкарам толкова течност от тебе, че хората ще помислят баща ти за пожарен кран, а майка ти — за градинарска лейка! Премести стола си до неговия, Гугънхемър! А, ти, Даусет, стой на мястото си, докато ви обясня предимствата на този пистолет! Зареден е с куршуми за едър дивеч и може да стреля осем пъти. И тръгне ли веднъж, не можеш го спря. Смятам предварителните забележки за приключени и сега започвам да давам картите. Запомнете, че не съм правил никакви възражения, когато вие раздавахте. Положихте всички усилия — добре! Но сега аз давам картите и ми се полага да опитам, каквото мога. Първо, всички ме познавате! Аз съм Бърнинг Дейлайт — знаете го, нали? Не ме е страх нито от бога, нито от дявола, нито от смъртта! Ето ги моите четири аса и те са достатъчни да бият вашите карти! Погледнете този жив скелет! Летън, тебе те е страх да умреш! Толкова си уплашен, че чак костите ти тракат! А вижте Онзи дебел евреин! Страх божи го тресе при вида на този жалък пистолет! Пожълтял е като презрял лимон! Тебе Даусет не те е страх! Не ти трепва окото дори. Това, защото си силен в аритметиката. Тебе не те безпокои моето раздаване, Седиш си там, събираш две и две и знаеш с положителност, че си ми в ръцете. Познаваш ме и ти е известно, че не се боя от нищо. Броиш на ум парите си и разбираш, че не си струва да умреш, щом можеш да се измъкнеш.

— С радост ще ви видя на бесилката! — отговори Даусет.

— Няма да я бъде. Ти си първият, когото ще надупча веднага щом започне веселбата. Вярно, че ще ме обесят, но няма да си жив да го видиш! Вие всички ще умрете още тук, а пък аз ще умра със съответното законно протакане — ясно ли е? Над мършите ви ще расте трева и няма да видите кога ще ме обесят, а аз дълго време ще се наслаждавам, че сте ме изпреварили в гроба!

Дейлайт млъкна.

— Нали няма да ни убиете? — попита Летън с чудноват писклив глас.

Дейлайт поклати глава.

— Твърде скъпо ще ми излезе! Не си струва. Предпочитам да си върна чиповете. Чини ми се, че и вие ще предпочитате да ми върнете чиповете, вместо да отидете в моргата.

Последва дълга тишина.

— Аз раздадох картите. Ваш ред е да играете. Можете да си помислите, но искам да ви предупредя: ако вратата се отвори и някой от вас, подлеци мръсни, даде да се разбере, че тук става нещо, започвам да стрелям без предупреждение. От стаята ще излезете само с краката напред!

Последва дълго, тричасово заседание. Решаващият фактор не беше пистолетът на Дейлайт, а увереността, че ще го употреби. В това бяха убедени не само тримата, но и самият Дейлайт. Беше твърдо решил, ако не му върнат парите, да ги убие и тримата. Да се съберат набързо десет милиона в банкноти, беше изключително трудна работа и се наложи много досадно чакане. Мистър Хаусън и главният счетоводител бяха викани десетина пъти в стаята. В тези случаи пистолетът лежеше в скута на Дейлайт, небрежно покрит с вестник, а той си свиваше от своите цигари в амбалажна хартия. Най-после всичко беше готово. Един от чиновниците донесе куфара от чакащата кола. Дейлайт натъпка и последната пачка банкноти и го затвори. На вратата се спря, за да направи няколко последни забележки.

— Има още няколко неща, които искам да ви кажа. Когато изляза оттук, ще имате свобода на действие, но искам да ви предупредя какво не бива да правите. Най-напред хич и не помисляйте да искате арестуването ми, ясно ли е? Тези пари са мои и не съм ви ги откраднал. Ако се разбере как сте ме измамили и как съм ви го върнал, ще ви се смеят на вас, и то здравата! А за вас е вредно да ви се смеят. Освен това, ако се опитате отново да ми вземете парите, които си върнах, и наредите да ме арестуват, ще ви намеря и ще ви пречукам. Такива страхливи, мършави котки като вас не могат да одерат Бърнинг Дейлайт! Ако решите да спечелите — ще загубите, и със сигурност мога да ви предскажа, че ще има няколко неочаквани погребения в това градче. Погледнете ме в очите и ще разберете, че няма шега. Тези кочани и разписки на масата са ваши. Бъдете щастливи!

Когато вратата се затвори, Натаниел Летън се хвърли към телефона, но Даусет го спря.

— Какво смятате да правите? — попита Даусет.

— Ще съобщя на полицията! Това е чист обир. Няма да се примиря! Казвам ви, че няма да се примиря!

Даусет се усмихна кисело и бутна слабия финансист обратно в креслото му.

— Ще поговорим по тази работа! — каза той и Гугънхемър се оказа негов горещ привърженик.

Никога нищо не се разбра за тази история. Тримата съдружници запазиха пълна тайна. А и Дейлайт никога не откри тайната, въпреки че същия следобед в салона на експреса „Двадесети век“, събут и проснал крака върху стола, той дълго и от сърце се смя. Нюйоркчани много си блъскаха главите над тази загадка; така и не успяха да намерят смислено обяснение. По всички правила на играта Дейлайт трябваше да е разорен, но се знаеше, че се бе появил веднага след това в Сан Франциско с ненакърнен капитал. Това бе доказано от огромните сделки, в които се включи веднага след това. Например случаят с „Панама Мейл“, където с тежестта на парите си и борческия си дух той измъкна контрола от ръцете на Шефтли и след два месеца продаде контролния пакет акции на Харимановци, както се носеше слух, с огромна печалба.