Джек Лондон
Сияйна зора (26)

Глава XIII

Другата неделя човекът, конят и кучето отново се зашляха из Пиемонтските хълмове. И отново Дейлайт и Диди яздиха заедно. Но този път изненадата й от срещата бе примесена с подозрение; или по-скоро изненадата й беше от друг вид. Срещата им предната неделя бе случайна, но в повторната му поява по обичайните за нея места се криеше нещо. Дейлайт почувствува подозрението й и спомняйки си, че беше видял една голяма каменна кариера близо до Блер-парк, заяви, че има намерение да я купи. Тази мисъл дойде в главата му по асоциация със старата сделка с тухларната фабрика; добра идея, реши той, защото му даде възможност да й предложи да го придружи при огледа.

Така той прекара няколко часа в нейната компания. Тя пак си беше същото естествено момиче, добродушно усмихната и смееща се, държеше се приятелски с него, говореше с неугасим възторг за коне, опитваше се да се сприятели с необщителния Уолф и изрази желание да поязди Боб, като каза, че е влюбена в него. Но Дейлайт не й позволи. Боб беше пълен с опасни номера и той би го дал само на най-върлия си враг.

— Мислите, че щом съм жена, не разбирам нищо от коне! — сопна му се тя. — Доста често са ме хвърляли, така че не съм прекалено самоуверена. А не съм и глупачка. Не бих се качила на кон, който рита. Знам какво значи това. Но не ме е страх от никакви други номера. А вие сам казвате, че Боб не рита.

— Нямате представа какви номера прави! — противопостави се Дейлайт.

— Не забравяйте, че съм виждала и други коне и че на някои от тях съм се качвала! Приучих Маб да не се плаши от трамваи, локомотиви и автомобили. Когато я взех, беше полудива. Беше свикнала само да и слагат седло. Пък и нищо няма да му стане на коня ви.

Накрая въпреки опасенията си Дейлайт отстъпи и на едно безлюдно място по пътя те размениха конете си.

— Помнете, че е бърз като светкавица — предупреди я той, като й помагаше да се качи на седлото.

Тя кимна, а Боб наостри уши, почувствувал чужд ездач на гърба си. Той не й даде време да се опомни, извърна се и хукна в обратна посока, а Диди се намери увиснала на шията му. Дейлайт ги последва на нейния кон и зачака. Видя я да спира коня и веднага с удар по шията и силно бодване на лявата шпора го върна по пътя, откъдето бяха дошли, почти със същата бързина.

— Бъдете готова да го ударите с камшика по носа! — извика Дейлайт.

Но Боб беше по-бърз от нея и отново се извърна, само че този път не успя да я завали позорно върху шията си. Втурването му беше по-силно, но тя го възпря до ходом и грубо го върна обратно с помощта на шпорите. В начина, по който се справяше с коня, нямаше нищо женствено; средствата й бяха решителни, мъжки. Иначе Дейлайт би очаквал тя да се откаже. Но това, което видя, му разкри някои скрити качества на Диди. А ако не беше го разбрал, само един поглед в очите и стиснатите й устни щеше да го убедиш в същото. Дейлайт не и даде никакъв съвет, като предвкусваше с удоволствие урока, който щеше да получи от немирния Боб. И при следващото извръщане или по-право при следващия опит за извръщане Боб си получи заслуженото, защото още по средата камшикът го плесна здраво по носа. Той беше толкова учуден и така го заболя, че предните му крака едва вдигнати, се спуснаха веднага.

— Чудесно! — възкликна Дейлайт. — Още няколко такива удара ще го научат да се държи прилично! Достатъчно умен е и ще разбере, че е загубил играта.

Боб се опита отново. Но този път не беше успял да се извърне и на четвъртината, когато камшикът го плесна по носа и го принуди да спусне крака на земята. А след това вече тя направляваше Боб без шпори и без камшик, само като го заплашваше с камшика.

Диди тържествуващо погледна Дейлайт.

— Мога ли да го пояздя сега? — попита тя.

Дейлайт кимна и тя се впусна по пътя. Той я гледа, докато се загуби зад завоя, а след като пак се появи — докато се върна при него. Добре се държи на коня, помисли си той, и наистина бе чудесна! Жена за истински мъж! Сравнени с нея, другите жени биха изглеждали недоразвити. И като си помисли човек само, че цяла седмица чука на пишещата машина! Не й беше там мястото. Би трябвало да бъде съпруга на истински мъж, да не работи, да носи коприна и сатен и да е обсипана с диаманти. Такава беше неговата представа на мъж от дивия Север за любимата съпруга, да има коне, кучета и много подобни неща…

— Ще видим, мистър Бърнинг Дейлайт, какво можем да направим ние двамата по този въпрос! — прошепна той на себе си, а гласно каза:

— Добре се справяте, мис Мейсън, добре! Жена, която язди като вас, е достойна за най-хубавите коне. Не, останете си на него и ще отидем до кариерата! — Той се захили. — Боб наистина изстена, когато го ударихте последния път. Чухте ли го? И видяхте ли как свали крака на земята — като че ли се е ударил в каменна стена. Той е достатъчно умен, за да знае, че тази стена вече винаги ще е пред него, щом започне да прави номера!

Когато се разделиха следобеда при вратичката на пътя за Бъркли, той отиде до малката горичка, откъдето скрит я гледа, докато се загуби от погледа му. Сетне се обърна, за да се върне в Оуклънд, и през главата му мина една мисъл, която го накара да се усмихне смутено и да промърмори:

— Сега трябва да устоя на думата си и да купя проклетата кариера! Иначе няма да имам извинение, когато се навъртам из тези хълмове.

Но съдбата бе определила кариерата да остане извън плановете му, защото на следващата неделя той язди сам. Този ден Диди не се показа на кафяво-червения си кон откъм Бъркли. Не се показа и следващата неделя. Дейлайт беше извън себе си от нетърпение и опасения, но в кантората се въздържаше. Той не забеляза никаква промяна у нея и се стараеше да не прояви и той нищо. Всичко вървеше по стария, еднообразен ред, но сега този ред го дразнеше и вбесяваше. Дейлайт беше много сърдит на света, който не позволяваше на човек да се държи със стенографката си като мъж към жена. Каква е ползата да си милионер, попита той един ден календара на бюрото си, когато тя излезе след края на диктовката.

Малко преди да мине третата седмица, пред Дейлайт се изпречи перспективата за още една самотна неделя и той реши да й говори, пък дори и в кантората. И понеже си беше такъв по природа, пристъпи естествено и направо към целта. Тя беше свършила своята работа и събираше бележниците и моливите си, за да излезе, когато той каза:

— О, и още нещо, мис Мейсън, и надявам се, че няма да имате нищо против откровеността ми. Направихте ми впечатление на разумна жена и няма да се обидите от това, което ще ви кажа. Знаете, че сте отдавна в кантората ми — от години вече, няколко години поне; и винаги съм се отнасял откровено и почтено към вас. Никога, както се казва, не съм си позволявал нещо. Понеже бяхте на работа в моята кантора, винаги съм бил по-внимателен, отколкото, ако не бяхте, разбирате, нали? Но въпреки това аз съм си човек. По начало съм самотник — не мислете, че с това търся съчувствие. Искам само да ви кажа колко много значеха за мене тези две разходки. Предполагам, че няма да се разсърдите, ако попитам защо последните две недели не излизахте на езда?

Той млъкна и зачака. Чувствуваше се неудобно, беше му горещо и по челото му избиха малки капчици пот. Тя не отговори веднага, а той прекоси стаята и отвори по-широко прозореца.

— Аз яздих — отговори тя, — само че в друга посока!

— Но защо?… — той не успя да довърши въпроса. — Хайде, бъдете откровена с мене! — подкани я той. — Както и аз съм откровен с вас. Защо не яздихте из Пиемонтските хълмове? Търсих ви навсякъде.

— Точно за това.

Тя се усмихна и за миг го погледна право в очите, а след това наведе поглед.

— Предполагам, че разбирате, мистър Харниш.

Той унило поклати глава.

— И разбирам, и не разбирам. Съвсем не съм свикнал с градския начин на живот. Има неща, които човек не бива да прави, и те не ме засягат, щом аз нямам желание да ги правя.

— А когато имате желание? — бързо попита тя.

— Тогава ги правя. — Той стисна устни в изява на волята си, но в следващия миг допълни: — В повечето случаи ги правя. Но не мога да разбера защо не трябва да се правят неща, които са съвсем редни и не пречат на никого. Ето тези разходки например!

Известно време тя нервно си игра с молива, като че обмисляше отговора си, а той чакаше нетърпеливо.

— Тези разходки — започна тя — са нещо, което наричат нередно. Оставям на вас да размислите. Вие познавате света. Вие сте мистър Харниш, милионерът…

— Картоиграчът — прекъсна я той грубо.

Тя кимна в знак на съгласие и продължи:

— А аз съм стенографка в кантората ви…

— Вие сте хиляди пъти по-добра от мене… — опита се той да се намеси, но на свой ред бе прекъснат.

— Не става въпрос за подобни неща. Положението е съвсем просто и обикновено. Аз работя във вашата кантора. Не става въпрос какво бихме помислили вие и аз, а какво ще помислят другите. И смятам, че няма нужда да говоря повече по този въпрос. Сам знаете достатъчно!

Нейният делови тон не отговаряше на състоянието й — поне така мислеше Дейлайт, като наблюдаваше развълнуваната и женственост, закръглените линии на тялото й, бюста й, който се вдигаше и спадаше по-бурно от друг път, и червенината, която се бе появила по бузите й.

— Съжалявам, че ви подплаших и станах причина да напуснете любимите си места за разходка.

— Не сте ме уплашили — леко кипна тя. — Не съм гимназистка! Доста време се грижа сама за себе си и никога не съм изпитвала страх. Две недели бяхме заедно и не съм се изплашила от Боб или от вас. Не е в това работата. Не се боя сама да се грижа за себе си, но обществото също иска да се занимава с мен и точно там е цялото нещастие. Какво ще каже обществото за мене и моя шеф, щом се срещаме редовно и яздим през неделите из хълмовете. Смешно е, но е така. С някой от чиновниците бих могла да се разхождам, без да правя впечатление, но с вас — не.

— Но обществото не знае и няма нужда да знае изобщо — извика той.

— Това прави цялата работа още по-лоша. Да не се чувстваш виновен и въпреки това да се криеш по черните пътища и да изпитваш чувството, че вършиш нещо нередно! По-добре би било храбро и открито, публично…

— Да обядвате с мен през седмицата — каза Дейлайт, отгатвайки насоката на недовършените и доводи.

Тя кимна.

— Не исках да кажа точно това, но и то е добро. Предпочитам да върша нередни неща открито и всички да ги знаят, отколкото да се прикривам и после да ме открият. Не си прося покана за обед — прибави тя с усмивка, — но съм сигурна, че разбирате положението ми.

— Защо тогава да не яздите открито и явно с мене из хълмовете? — попита той.

Тя поклати глава и той си въобрази, че в този жест има малко съжаление. Изведнъж го обзе лудо желание по нея.

— Вижте какво, мис Мейсън, знам, че не обичате да говорите за такива неща в кантората. И аз не обичам. Това като че е част от цялата система на отношения; човек трябва да говори със стенографката си само по работа. Бихте ли дошли на езда с мене следващата неделя и тогава ще си поговорим и ще стигнем до някакво заключение. Там сред хълмовете е по-лесно да се говори за другите неща. Предполагам, че ме познавате достатъчно добре, за да знаете, че съм почтен. Аз… аз… ви уважавам… и всичко такова и аз… — той започна да се запъва, а ръката му, опряна на масата, започна видимо да трепери. Той се помъчи да се овладее. — Желая това по-силно от каквото и да е друго в предишния ми живот. Не мога да ви обясня, но е така. Ще дойдете ли? Само следващата неделя? Утре?

И на ум не му дойде, че произнесеното с половин глас съгласие се дължеше предимно на капчиците пот по челото му, на треперещата му ръка и явната му мъчителна тревога.