Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burning Daylight, 1910 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Remo (2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2008)
- Допълнителна корекция
- Boman (2008)
Издание:
Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери
Избрани произведения в 10 тома. Том 4
1962 г.
История
- — Добавяне
- — Редакция от Борис Борисов
Глава VII
Съдбата не му помогна да се сближи с Диди Мейсън и интересът му към нея постепенно отслабна. Това беше твърде естествено, защото той се бе увлякъл дълбоко в огромни спекулативни сделки, които с привлекателността и величината си поглъщаха без остатък цялата енергия на неговия великолепен организъм. Съсредоточаването му в играта бе толкова напрегнато, че хубавичката стенографка бавно и неусетно изчезна от неговото съзнание. Така първият лек порив към нуждата от женска любов замря. Единственото чувство, което изпитваше към Диди Мейсън, бе задоволството, че има такава добра стенографка.
А и да имаше някои останали надежди, те изчезнаха напълно в напрегнатата и ожесточена битка, в която се бе впуснал с параходните компании „Коустуайз Стийм Навигейшън“ и Хавайско-Никарагуанско-Мексиканско-Тихоокеанската компания. Беше забъркал много по-голяма каша, отколкото бе предполагал, и сам беше учуден от бързото разпространение на битката и от неочакваните и съвсем чужди интереси, които се бяха намесили в нея. Всички вестници в Сан Франциско се нахвърлиха върху него. Вярно, че една-две редакции бяха намекнали преди това за нуждите си от субсидии, но Дейлайт реши, че положението оправдава подобни разходи. До това време пресата бе била винаги приятно снизходителна към него и го използваше добродушно за създаване на сензации, но сега той трябваше да научи на какво е способна коварната и нагла, враждебно настроена преса. И най-малката подробност от живота му бе възкресена, за да послужи като основа на злобни измислици. Дейлайт бе искрено смаян от новото тълкуване на всичко, което бе сторил някога. От „героя на Аляска“ той бе превърнат в „звяра от Аляска“, лъжец, главорез и изобщо „покварена личност“. Понеже това не ги задоволи, те започнаха да съчиняват най-гадни лъжи по негов адрес. Той никога не отговаряше на клеветите, но веднъж си каза, каквото мислеше, пред няколко репортери.
— Правете, каквото щете! — им каза той. — Бърнинг Дейлайт е виждал по-страшни работи от вашите мръсни, лъжливи хартийки! Вас, момчета, не ви обвинявам… поне не за всичко! Нищо не можете да направите. Трябва да си печелите хляба. Има твърде много жени по този свят, които си вадят хляба по начин, подобен на вашия, защото не могат да правят нищо друго. Все някой трябва да върши и мръсната работа, защо пък да не я вършите вие? За това ви плащат, а гръбнакът ви е твърде мек за по-честни служби!
Социалистическата преса в града с радост подхвана тези думи и ги разпространи из Сан Франциско, напечатани на хиляди позиви. А журналистите, здраво засегнати, отвърнаха с единственото си средство — накараха да потече река от печатарско мастило, пълна с мръсотии и клевети. Нападките станаха още по-ожесточени. Цялата кампания се превърна в дивашка разправия. Бедната жена, която се бе самоубила, бе измъкната от гроба и повлечена по топове хартия като мъченица и жертва на свирепата жестокост на Дейлайт. Бяха публикувани солидни, подкрепени от статистически данни статии, които доказваха, че той започнал да трупа богатството си, като ограбил златоносните участъци на бедни златотърсачи, а го затвърдил, като потъпкал нечестно споразумението с Гугънхемър по сделката „Офир“. Появиха се редакционни статии, в които Дейлайт бе наречен враг на обществото, пещерен човек по обноски и култура, подбудител на опустошителни безредици в икономиката, рушител на търговското и индустриалното благоденствие на града, зловреден анархист; а една редакционна статия сериозно препоръчваше да го обесят за урок на него и подобните му и му пожелаваше някой ден голямата му кола да се обърне и да го смачка.
Но той, като голяма мечка, нападнала кошера, не обръщаше внимание на желанията и упорито продължаваше да търси меда. Скърцаше със зъби и връщаше на удара с удар. Започна нападението над две параходни компании, но след това се оказа във война с цял град, после с окръга и накрая с цялото тихоокеанско крайбрежие. Много добре, щом искаха борба, щяха да си получат заслуженото! Точно това искаше и той; та нали заради това бе напуснал Клондайк и сега чувствуваше, че е постъпил правилно, защото играеше на такава голяма маса, каквато в Юкон никога не е имало. Негов съюзник беше адвокатът Лари Хегън, млад неизвестен ирландец, чийто гений в професията никой не бе открил, преди Дейлайт да го назначи с огромна заплата и царски подаръци. Хегън притежаваше въображението и дързостта на келтските си прадеди, и то в такава степен, че Дейлайт трябваше да го възпира. Хегън имаше наполеоновски качества в областта на юриспруденцията, но беше неуравновесен, та Дейлайт му служеше за уравновесител. Оставен сам, ирландецът щеше да се провали, но направляван от Дейлайт, той тръгна по пътя на богатството и славата. Също като Наполеон и той бе лишен от лична гражданска съвест.
Хегън водеше умело Дейлайт през плетеницата на съвременната политика, работническото движение, търговското и индустриалното законодателство. Именно Хегън, неизтощимият източник на идеи и начини за осъществяването им, отвори очите на Дейлайт, за да види несънуваните от него възможности, които можеха да бъдат използувани за водене на война в двадесети век; а Дейлайт от своя страна отхвърляше, приемаше, развиваше, планираше операциите и ги привеждаше в изпълнение. Цялото тихоокеанско крайбрежие от Пюджет-Саунд до Панама кипеше, Сан Франциско се бе надигнал против него и по всичко изглеждаше, че двете параходни компании печелят. Като че ли бавно, но сигурно принуждаваха Дейлайт да падне на колене. Тогава той нанесе удара си — по параходните компании, по Сан Франциско и по цялото тихоокеанско крайбрежие.
Отначало ударът не изглеждаше особено страшен. В Сам Франциско се откри конгресът на дружеството „Християнски стремежи“ и членовете на 927-мата секция от Профсъюза на транспортните работници отказаха да натоварят малко багаж, който принадлежеше на конгресистите. Арестуваха няколко души, няколко глави бяха строшени и багажът бе доставен на местоназначението му. Никой не отгатна, че зад тази малка разправия действува ловката ирландска ръка на Хегън, добила мощ чрез клондайкското злато на Бърнинг Дейлайт. Всъщност беше нещо незначително — или поне така изглеждаше. Но Профсъюзът на каруцарите поде кавгата и бе подкрепен от Федерацията на пристанищните работници. Лека-полека стачката се разшири. Готвачите и келнерите отказаха да обслужват стачкоизменниците каруцари и техните господари и по този начин и те влязоха в битката. Месарите отказаха да обработват месо за ресторанти, които не стачкуват. Собственическите сдружения обединиха усилията си, но се намериха с лице срещу четиридесет хиляди организирани работници на Сан Франциско. Обявиха стачка фурните, които снабдяваха ресторантите, и каруцарите, които извозваха хляба; те бяха последвани от млекарите, извозваните на мляко и работниците от птицефермите. Профсъюзът на строителните работници безусловно поддържаше стачкуващите. В Сан Франциско зацари хаос.
Но засега такова беше положението само в Сан Франциско. Интригите на Хегън бяха майсторски и Дейлайт разгъваше кампанията постепенно. Могъщият и бояк Профсъюз на тихоокеанските моряци отказа да обслужва кораби, натоварени от стачкоизменници. Съюзът представи ултиматум, а след това обяви стачка. Именно това бе целта на Дейлайт. На всеки кораб, който хвърляше котва, се качваха представители на профсъюза и изпращаха моряците на брега. А заедно с моряците тръгваха огнярите, техниците, корабните готвачи и келнери. Броят на бездействащите морски съдове растеше всеки ден. Не можеха да се съставят екипажи от стачкоизменници, защото хората от моряшкия профсъюз бяха закалени в суровия живот сред океаните и когато те стачкуваха, стачкоизменниците ги чакаше кръвопролитие и смърт. Стачката се разпростря по цялото тихоокеанско крайбрежие, всички пристанища се изпълниха с бездействащи кораби и морският трафик бе напълно парализиран. Минаха дни и седмици, а стачката продължаваше. Параходните компании „Коустуайз Стийм Навигейшън“ и Хавайско-Никарагуанско-Мексиканско-Тихоокеанската бяха притиснати до стената. Разноските по борбата със стачката бяха огромни, положението се влошаваше с всеки изминат ден, а в същото време те не печелеха нищо. Накрая се признаха за победени и поискаха „мир на всяка цена“. Но мирът дойде едва след като Дейлайт и съюзниците му изиграха играта си докрай, прибраха печалбите и позволиха на една солидна част от континента да започне отново работа.
През следващите години се забеляза, че няколко работнически водачи си направиха къщи и блокове с апартаменти за даване под наем и обиколиха старите, европейски страни като екскурзианти. А наскоро след стачката други водачи и неизвестни личности се появиха на политическата сцена и се докопаха до общинските управления и общинските пари. Жителите на Сан Франциско дори не подозираха до каква степен борбата на Дейлайт с параходните компании е причина за последвалата корупция в управлението на града. Но слуховете за ролята, която бе изиграл, макар и повечето като догадки, скоро се пръснаха навън и той стана прицел на хорското презрение и омраза. Сам Дейлайт никога не бе мислил, че борбата му срещу двете параходни компании ще вземе такива колосални размери.
Но той бе получил, каквото искаше. Той беше разиграл смело картите и бе спечелил, като, преди да се оттегли, бе смачкал параходните компании в праха и безмилостно, но със съвсем законни средства бе ограбил дребните вложители. Съдружниците му не се задоволиха с огромните суми, които той им изплати, и се самонаградиха с ред преимущества, които им позволиха по-късно да продължат ограбването на града. Съдружието му с банда разбойници стана причина за много разбойничества. Но съвестта му не изпитваше никакви угризения. На времето си бе чул и сега пак си припомни думите на един свещеник, който бе казал: „…който нож вади, от нож умира“. Когато си играеш с главорезите, винаги рискуваш, но главата на Дейлайт все още си беше на мястото! А пък и беше спечелил. Всичко беше въпрос на комар и война между силните. Глупаците не влизаха в сметката. Винаги те опираха пешкира; а че беше така, той бе заключил от слабите си познания по история. Сан Франциско бе пожелал да воюва и той удовлетвори желанието му. Такава беше играта. Всички едри магнати правеха същото и при това постъпваха много по-лошо.
— Не ми говорете за морал и граждански дълг — отговори той на един настойчив репортер. — Ако утре напуснете службата си и отидете да работите в друг вестник, ще пишете, каквото ви наредят да пишете. Това ще бъде вашият морал и граждански дълг; на новата си работа ще поддържате някоя крадлива железопътна компания с… морал и граждански дълг, предполагам! Вашата цена, моето момче, е тридесет долара на седмица. За толкова се продавате. Но вестникът ви би се продал за малко повече. Платете цената му днеска и още утре ще замени подлата си политика с друга подла политика; но никога няма да се откаже да призовава към морал и изпълнение на граждански дълг! И всичко това е възможно, защото всяка минута се ражда по един глупак. Докато търпят, хората ще бъдат мамени, моето момче! А за акционерите и спекулантите е по-добре да не пискат, че са ги обрали. Когато смъкнат някого и го разкъсват на части, те не пискат. Този път тях ги повалиха и разкъсаха, и това е всичко. Правят се на божи кравички! Момчето ми, тези същите юнаци са готови да откраднат троха хляб от гладуващите и да извадят златните пломби на мъртвеца, да! И ако случайно някой труп ги удари, надават вик до бога! От най-дребните до най-едрите всички са от един дол дренки. Вижте Захарния тръст — натъпкан с милиони, а като обикновен джебчия краде вода от Нюйоркската община и мами властите с фалшивите си кантари. Морал и граждански дълг ли? Забравете за тях!