Джек Лондон
Сияйна зора (4)

Глава IV

По реката, където пътеката беше отъпкана и снегоходките бяха необходими, кучетата вземаха средно по шест мили на час. За да не изостанат, двамата мъже бяха принудени да тичат. Дейлайт и Кама редовно се сменяха на пръта за управление, защото беше трудно да се управлява летящата шейна и да се тича пред нея. Смененият оставаше зад шейната, като от време на време скачаше на нея, за да си почине.

Работата беше много тежка, но увличаше.

Летяха, преминаваха дълги разстояния, като използваха докрай възможностите на отъпканата пътека. По-късно щяха да стигнат до неутъпкания път, където три мили на час щяха да бъдат добро постижение. Тогава нямаше да има возене, почиване и тичане. Управляването щеше да бъде по-лесната работа и човек щеше да се връща при пръта, за да почине, след като е изкарал наряда си отпред и със снегоходките е направил пъртина за кучетата. Такава работа съвсем не увличаше… Очакваха ги места, където няколко мили подред щяха да се потят, за да преодолеят хаотично струпвания от лед и щяха да бъдат доволни, ако изминават две мили в час. Щеше да има неизбежно и лоши струпвания, къси наистина, но толкова лоши, че само със страхотни усилия можеше да се вземе една миля на час.

Кама и Дейлайт не разговаряха. Естеството на работата им беше такова, че не позволяваше излишни разговори, пък и не бе присъщо на характера им да разговарят, докато работят. В редки случаи, когато биваше необходимо, те се обръщаха един към друг с едносрични думи, а Кама по-често се задоволяваше с изръмжавания. Понякога някое от кучетата изскимтяваше или ръмжеше, но общо взето, впрягът беше мълчалив. Чуваше се само острото, нестройно стъргане на стоманените плъзгачи по твърдата повърхност и скърцането на натоварената шейна.

Дейлайт като че ли бе преминал през стена — от бръмченето и шума на „Тиволи“ в друг свят, свят на тишина и неподвижност. Нищо не помръдваше. Юкон спеше под трифутова^[1] завивка от лед. Никакъв вятър не полъхваше. Не мърдаше дори сокът в сърцевината на смърчовете, които покриваха двата бряга на реката. Дърветата, отрупани с толкова сняг, че клоните им всеки миг можеха да се скършат, стояха вкаменени. Най-малкото потреперване би отърсило снега от тях, но снегът си стоеше. Сред тържественото спокойствие шейната беше единствената точка на живот и движение, а острото свистене на плъзгачите и само подчертаваше тишината, сред която се движеше.

Това беше мъртъв свят, нещо повече, сив свят. Времето беше студено и ясно; в атмосферата нямаше нито влага, нито мъгла, нито изпарения; въпреки това небето беше сиво. Защото, въпреки че по небето нямаше облаци, които да помрачават блясъка на деня, нямаше и слънце, което да му даде блясък. Далече на юг слънцето редовно се изкачваше към зенита, но кълбовидната форма на земята му пречеше да освети замръзналия Юкон. Юкон лежеше в нощна сянка и самият ден всъщност беше продължителен полумрак. В дванадесет без петнадесет слънцето показа горния си край над хоризонта — там, където един широк завой на реката откриваше просторен изглед към юг. Но то не се издигна перпендикулярно. Издигаше се по наклон, така че към дванадесет се показа цялото над хоризонта. Слънцето беше слабо и бледо. Лъчите му не топлеха и човек можеше да гледа право в пълния му кръг, без да го заболят очите. Едва-що показало се, то започна да се спуска по наклон зад хоризонта и в дванадесет и четвърт земята отново хвърли сянката си над севера.

Мъжете и кучетата продължаваха да тичат. Дейлайт и Кама имаха стомаси на диваци. Те можеха да ядат нередовно — по време и количество, — като понякога се натъпкваха здравата, а друг път минаваха дълги разстояния, без изобщо да ядат. А колкото до кучетата, те ядяха веднъж на ден и рядко получаваха повече от фунт сушена риба на глава. Бяха страшно гладни, но в чудесно физическо състояние. Също като у вълците, далечните им прадеди, техният храносмилателен процес беше крайно икономичен и усъвършенстван. Никаква загуба не се допускаше. И най-малкото парченце, което изяждаха, се превръщаше в енергия. Кама и Дейлайт бяха като тях. Произлезли от поколения, които издържаха много, и те самите издържаха много. Тяхната система беше проста, елементарна. Малко храна ги снабдяваше с огромно количество енергия. Нищо не се губеше. Един цивилизован човек, който прекарва времето си зад бюрото, би отслабнал и залинял от тази диета, която поддържаше Кама и Дейлайт във великолепно физическо състояние. За разлика от човека зад бюрото, те знаеха какво е да си постоянно гладен, така че да можеш да ядеш по всяко време. Апетитът им бе винаги изострен и те лакомо поглъщаха, каквото намереха, без никога да страдат от лошо храносмилане.

Към три часа следобед продължителният полумрак се разтопи в нощта. Появиха се звездите, много близки, ярки и бляскави и на тяхната светлина кучетата и хората продължаваха пътя си. Бяха неуморими. И това не беше някакъв рекорден преход за един-единствен ден, а първият от шестдесет подобни дни. Въпреки че Дейлайт беше прекарал нощта без сън, в танцуване и пиене, това, изглежда, не му се отразяваше. За това имаше две обяснения: първо — изключителната му жизненост и, второ — обстоятелството, че такива нощи бяха рядкост в живота му. Ако пак вземем за пример нашия човек зад бюрото — неговите физически способности биха били нарушени повече от чаша кафе преди лягане, отколкото физическите способности на Дейлайт след цяла нощ пиянство и възбуда.

Дейлайт пътуваше без часовник. Той усещаше хода на времето и го изчисляваше почти несъзнателно. Когато реши, че наближава шест часът, той започна да се оглежда за удобно място за лагеруване. При един завой пътеката се прехвърляше през реката. Тъй като не бяха намерили подходящо място, те продължиха към отсрещния бряг, отдалечен на около една миля. Но посред пътя попаднаха на ледени канари, които им отнеха цял час упорит труд. Накрая Дейлайт зърна това, което търсеше — едно изсъхнало дърво близо до брега. Изкачиха шейната на брега. Кама изръмжа от задоволство и те започнаха да устройват лагера си.

Разпределението на труда беше превъзходно. Всеки знаеше какво трябва да прави. С едната брадва Дейлайт започна да сече сухия бор. С една снегоходка и другата брадва Кама разчисти двата фута сняг, които покриваха леда на Юкон, насече запас от лед за готвене. С парче суха брястова кора подпалиха огъня и Дейлайт се зае с готвенето, а индианецът разтвори шейната и раздаде на кучетата дажбите им сушена риба. Торбите с храна закачи високо по дърветата, извън досега на подскачащите хъски. След това отсече един млад смърч и окастри клоните му. Близо до огъня отъпка размекнатия сняг и покри отъпканото място с окастрените клони. Върху тази постилка хвърли своята торба и торбата на Дейлайт. В тях имаше сухи чорапи, бельо и завивките им. За разлика от Дейлайт обаче Кама носеше две завивки от заешка кожа.

Те продължаваха упорито да работят, не говореха, не губеха време. Всеки правеше, каквото беше необходимо, без дори да помисли да остави на другия и най-малката работа, която му паднеше под ръка. Така Кама видя, че трябва още лед, отиде и донесе, а Дейлайт намести една от снегоходките, бутната от едно куче. Докато се вареше кафето, докато се сушеше беконът и се замесваха питките, Дейлайт намери време да сложи на огъня голяма тенджера с боб. Кама се върна, седна накрая на смърчовите клони и докато си почиваше, се зае да поправя хамути.

— Струва ми се, че Скукъм и Буга ще се сбият — забеляза Кама, като седнаха да ядат.

— Наблюдавай ги — отговори Дейлайт.

И това беше единственият разговор през време на яденето. По едно време Кама измърмори някаква ругатня, скочи и с една горяща цепеница в ръка разпръсна купчината борещи се кучета. Дейлайт — между залъците си — слагаше парчета лед в тенекиената тенджера, където те се превръщаха във вода. Когато свършиха да ядат, Кама стъкна отново огъня, насече дърва за сутринта и се върна върху смърчовите клони да поправя хамути. Дейлайт отряза няколко дебели резена бекон и ги пусна в тенджерата с врящия боб. Въпреки големия студ мокасините на двамата мъже бяха мокри; ето защо когато вече нямаше нужда да се напуска оазиса от смърчови клони, те свалиха мокасините си и ги окачиха на къси пръчки пред огъня да съхнат, като от време на време ги обръщаха. Най-после бобът увря, Дейлайт изсипа част от него в една брашнена торба, фут и половина дълга и три инча^[2] в диаметър. След това я остави на снега да замръзне. Остатъкът от боба беше оставен в тенджерата за закуска.

Минаваше девет часът и те бяха готови да си лягат. Ежбите и свадите между кучетата бяха спрели отдавна и уморените животни се бяха свили в снега, заврели глави в краката и покрити от големите рунтави вълчи опашки. Кама разстла кожените постелки и запали лула. Дейлайт сви цигара в амбалажна хартия и двамата поведоха втория си разговор за тази вечер.

— Сигурно сме минали близо шестдесет мили — каза Дейлайт.

— Ъхъ, сигурно! — каза Кама.

Те се увиха в постилките прави, като вместо парките^[3], които бяха носили през целия ден, всеки от тях навлече по един вълнен жакет. Заспаха бързо, почти в същия миг, в който затвориха очи. Звездите трептяха и играеха в мразовития въздух, а цветните лъчи на Северното сияние приличаха на огромни прожектори.

Дейлайт се събуди в мрачината и вдигна Кама. Следващият ден бе започнал, въпреки че Северното сияние все още проблясваше. Закуската се състоеше от претоплени питки, претоплен фасул, пържена сланина и кафе. Кучетата не получиха нищо, макар че гледаха завистливо отдалече, седнали на снега, с опашки около лапите. Сегиз-тогиз повдигаха с неспокойно движение предните си лапи, като че студът бодеше краката им. Беше страшно студено, най-малко петдесет градуса под нулата и когато Кама впрягаше кучетата с голи ръце, на няколко пъти трябваше да отива при огъня да стопля безчувствените краища на пръстите си. Двамата натовариха заедно шейната и привързаха товара. Стоплиха за последен път ръцете си, надянаха ръкавици и подкараха кучетата надолу по брега и из пътя по реката. Според Дейлайт беше около седем часът; но звездите все така ярко трептяха, а над тях все още потръпваха слабите лъчи на зеленикавото Северно сияние.

Два часа по-късно изведнъж стана тъмно — толкова тъмно, че те се придържаха към пътя по инстинкт; Дейлайт разбра, че неговата преценка за времето е била права. Това беше тъмнината преди изгрев, която никъде и никога не е така плътна, както през зимата е Аляска. Сивата светлина се промъкна през мрака, отначало бавно, крадливо, незабележимо, така че те почти с изненада забелязаха неясната следа на пътеката. След това вече различиха най-близкото до тях куче, а сетне цялата върволица тичащи кучета и снега от двете страни. После близкият бряг се показа за миг и изчезна, показа се втори път и остана. След няколко мига отдалеченият на около миля друг бряг неусетно се появи и вече можеше да се види цялата замръзнала река напред и назад, а наляво — простиращата се на далеч верига от остро изсечени, покрити със сняг планини. Това беше всичко. Слънцето не се появи. Сивата светлина остана сива.

Веднъж през деня един рис прескочи леко пътеката, под самия нос на кучето-водач и изчезна в побелялата гора. Първобитните инстинкти на кучетата се събудиха. Те нададоха ловния вой на глутницата, налегнаха на нашийниците си и свърнаха настрана след него. Дейлайт извика „Хоуа!“, пребори се с пръта за управление и успя да преобърне шейната в мекия сняг. Кучетата се отказаха, шейната бе изправена и пет минути по-късно те отново летяха по утъпканата пътека. Рисът беше единственият признак на живот, който видяха в течение на два дена, а и той, носейки се леко-леко, бе изчезнал веднага, та им се стори по-скоро като привидение.

В дванадесет часа, когато слънцето надникна над кълбестата земя, те спряха и накладоха малък огън върху снега. Дейлайт отсече с брадвата парчета от замръзналия на суджук фасул. Тези парчета, размразени и стоплени в тигана, съставляваха обеда им. Кафе не пиха. Той смяташе, че не бива да се хаби дневната светлина за подобен лукс. Кучетата престанаха да се боричкат помежду си и завистливо ги гледаха. Те получаваха дажбата си риба само вечер, през останалото време работеха.

Студът продължаваше. Само хора от желязо можеха да пътуват при такива ниски температури, но Кама и Дейлайт бяха отбрани представители на своите раси. Кама знаеше, че другият е по-добър, така че още отначало самият той е обречен на поражение. От това усилията и готовността му не намаляха ни в най-малка степен, но поражението идваше от товара, който той носеше в съзнанието си. Кама боготвореше Дейлайт. Твърд, неразговорчив, горд с физическите си възможности, той откри същите тези качества у своя спътник. Ето един мъж, който го превъзхождаше в сериозните неща, човек-бог, съвсем близо до него, и Кама не можеше да не го боготвори — въпреки че не се издаваше. Нищо чудно, че расата на белите побеждава, мислеше той, щом като отхранва такива мъже. Какви възможности може да има един индианец срещу такава упорита, издръжлива раса? Дори индианците не пътуват при такава ниска температура, макар че притежават мъдростта на хиляди поколения; а ето го тука този Дейлайт от изнежените южни страни, по-корав от самите индианци, който се смее над страховете им и пътува по десет-дванадесет часа на ден. И този Дейлайт мисли, че ще може да поддържа средна скорост от тридесетина мили дневно в течение на шейсет дена! Почакай, нека да падне нов сняг или да стигнем до неутъпкан път, или да налетим на слабия крайбрежен лед, опасващ незамръзнали води.

Междувременно Кама поддържаше темпото, без да мърмори и без да клинчи. Петдесет и пет градуса под нулата е много студено. След като водата замръзва на нула, петдесет и пет под нулата не са малко. Може да се получи известна идея за това, като си представим подобна температура в обратна посока. Петдесет и пет градуса над нулата представлява извънредно горещ ден, а при това такава температура е само половината от разликата. Удвоете я и ще добиете известна слаба представа за студа, в който пътуваха Кама и Дейлайт от мрак до мрак и през самия мрак.

Въпреки честите разтърквания, кожата по бузите на Кама премръзна, месото почерня и започна да боли. Измръзнаха също краищата на белите му дробове — опасна работа и главна причина, поради която човек не бива напразно да се насилва при петдесет и пет градуса под нулата. Но Кама нито веднъж не се оплака, а Дейлайт беше горещ като фурна и под шестте фунта заешки кожи му беше толкова топло, колкото на другия под дванадесет фунта.

На следващата нощ изминали още петдесет мили, те лагеруваха близо до границата между Аляска и Северозападна Канада. Останалото пътуване, с изключение на последния къс преход до Дайей, щеше да бъде през канадска територия. Ако не завалеше пресен сняг, при отъпкан път Дейлайт смяташе да стигне лагера Форти Майл на четвъртата нощ. Така каза и на Кама, но на третия ден температурата започна да се вдига и те разбраха, че снегът не е далече; защото по Юкон трябва да се стопли, за да завали сняг. През този ден те попаднаха на хаотични камари от лед по протежение на десетина мили и хиляда пъти вдигаха на ръце натоварената шейна, за да я пренасят над огромните буци, и отново я спущаха. Тука кучетата бяха почти излишни; и те, и мъжете бяха крайно изморени от лошия път. Тази вечер те препускаха един час повече, но успяха да наваксат само част от загубеното време.

На сутринта, когато се събудиха, намериха върху завивките си десет инча сняг. Кучетата бяха заровени под снега и не искаха да напускат удобните си убежища. Този нов сняг означаваше трудно напредване. Плъзгачите на шейната не вървяха добре по него, а освен това единият от мъжете трябваше непрекъснато да върви пред кучетата и да им прави пъртина със снегоходките, за да не потъват. Този сняг беше твърд, ситен и сух. Приличаше по-скоро на захар. Ако ритнеш в него, разпръскваше се със съскащ шум, също като пясък. Между частичките му нямаше никакво сцепление и не можеше да се прави на снежни топки. Не беше съставен от снежинки, а от кристали — малки кристалчета с геометрични форми. Всъщност не беше сняг, а скреж.

Времето беше топло, едва тридесет градуса под нулата, та двамата мъже, с дигнати наушници и свалени ръкавици се потяха здравата, докато работеха. Те не успяха да стигнат Форти Майл^[4] тази вечер и когато минаха през лагера на следния ден, Дейлайт се спря само за да вземе пощата и малко допълнителна храна. Следобед на другия ден направиха лагер при устието на река Клондайк. От Форти Майл дотам не бяха срещнали жива душа и сами си бяха проправяли нов път. Тази зима никой преди тях не бе пътувал по реката на юг от Форти Майл, пък и твърде възможно беше през цялата зима те да бъдеха единствените. В тези дни Юкон беше съвсем безлюден. Между реката Клондайк и морето при Дайей се простираха шестстотин мили девствена местност, покрита със сняг, и по цялото това разстояние имаше само две места, където Дейлайт би могъл да очаква среща с хора. И двете бяха изолирани търговски постове — Сиксти Майл^[5] и Форт Селкирк. През лятото можеха да се срещнат индийци при устията на Стюард и Хуайт, при Големия и Малкия Салмън и по езерото Льо Барж; но през зимата, както той добре знаеше, индианците щяха да са по следите на еленовите стада и да ги преследват нагоре към планините.

Тази нощ спряха на лагер при устието на Клондайк; след като приключиха вечерната работа, Дейлайт не легна. Ако с него беше някой бял, Дейлайт би казал, че предчувствието му работи. Но сега той само завърза снегоходките си, остави кучетата да се гушат в снега, а Кама да диша тежко под заешките си кожи и се изкачи на платото над високия бряг. Но смърчовете бяха много нагъсто, та пречеха на погледа, затова той си проправи път през платото и се изкачи по стръмните поли на планината. Оттук можеше да види как от изток Клондайк се влива под прав ъгъл в Юкон, който пък правеше величествен завой откъм юг. Наляво и надолу по течението, към планината Музхайд, огромното бяло петно, чието име носеше реката^[6] се открояваше ясно на звездната светлина. Лейтенант Шуотка^[7] я беше кръстил, но той, Дейлайт, пръв бе видял реката, много преди този предприемчив изследовател да мине Чилкут и да се спусне със сал по Юкон.

Дейлайт едва обърна внимание на планината. Вниманието му беше съсредоточено върху самото просторно плато, заобиколено отвсякъде с дълбоки води, удобни за пристанища.

— Напълно подходяща местност за град — измърмори той. — Има място за четиридесет хиляди души. Необходима е само голяма златна находка. — Той помисли известно време. — Десет долара от корито ще са достатъчни, за да причинят най-бясното нахлуване, което познава Аляска. И ако не стане тука, ще стане някъде наоколо. Никак няма да е зле по целия път нагоре човек да се оглежда за удобни места за селища.

Той остана още известно време, взираше се в прекрасната равнина и виждаше сцената, която би последвала подобно нахлуване. Във въображението си той строеше дъскорезниците, големите търговски магазини, кръчмите, танцувалните салони, дългите улици с бараки за златотърсачите. По тези улици виждаше хиляди мъже да вървят нагоре-надолу, а пред магазините — тежки товарни шейни с дълги върволици кучета, запретнати в тях. Виждаше също тежки товарни шейни да вървят по главната улица и да се отправят нагоре по замръзналия Клондайк към въображаемото място, където трябваше да се намират находищата.

Той се изсмя и прогони видението от очите си, спусна се в ниското, прекоси платото и стигна до лагера. Пет минути по-късно, след като се беше увил в кожената завивка, той отвори очи и се надигна, учуден, че още не е заспал. Погледна към заспалия до него индианец, към жарта на гаснещия огън, нататък към петте кучета, покрили муцуни с вълчите си опашки, и към четирите снегоходки, които стояха забодени в снега.

— Това предчувствие здраво ме държи! — измърмори Дейлайт. Мисълта ми се върна към играта на покер. — Четири попа! — захили се той. — Това беше предчувствие!

Сетне легна отново, загъна края на завивката около врата си и над наушниците, затвори очи и този път заспа.