Джек Лондон
Сияйна зора (39)

Глава XXVI

Макар че цели месеци след фалита си Дейлайт не бе пил нито капка, той не се беше заклел да не пие изобщо. Скоро той доказа, че е достатъчно силен, за да изпие една чаша и да спре. От друга страна, откакто започна живота си сред природата, жаждата към алкохола и нуждата от него бяха изчезнали. Той не изпитваше влечение към него и дори забрави за съществуването му. Но не се страхуваше и понякога, когато продавачът в града го канеше, отговаряше:

— Добре, приятелю! Щом това ти доставя удоволствие, ще изпия едно уиски!

Но едната чаша не пораждаше желание за втора. Беше твърде закрепнал и една чаша не можеше да му подейства. Както бе предсказал на Диди, Бърнинг Дейлайт, градският финансист, бе умрял скоропостижно в ранчото и по-младият му брат, Дейлайт от Аляска, бе заел мястото му. Излишната тлъстина изчезна и той си възвърна старата индианска стройност и гъвкавост на мускулите. Възвърна си и някогашните леко хлътнали бузи. Но с розовия си цвят те свидетелстваха за добро здраве. Всички го признаваха за най-силен в долината Сонома, човекът, който можеше да дигне най-много и който издържаше най-много от всички здравеняци-фермери из долината. А веднъж в годината той празнуваше рождения си ден по стария начин, както някога сред северната пустош, и предизвикваше всички мъже от долината да се изкачат в ранчото, за да ги свали на земята. Голяма част от тях отвръщаха на предизвикателството, довеждаха жените и децата и този ден си устройваха празненство.

В началото, когато му трябваха пари, той бе последвал примера на Фъргюсън да работи като надничар, но скоро се насочи към друг вид работа, по-доходна и добра. Тя му оставяше повече свободно време за Диди, ранчото и за езда по хълмовете. Веднъж ковачът го бе предизвикал да обязди един неукротим жребец и той така добре се справи, че си спечели славата на укротител на коне. И скоро той можеше да припечелва необходимите си пари чрез тази приятна за него работа.

Един богаташ, производител на захар, който имаше конезавод и конюшни в Калиенте, на три мили от ранчото, изпращаше да го викат, когато имаше нужда, и преди края на годината му предложи да ръководи конюшните. Но Дейлайт се засмя и поклати глава. Освен това той отказа да укротява всички животни, които му предлагаха.

— Не ща да пукна от умора! — увери той Диди и се съгласяваше да укротява коне само когато имаше нужда от пари.

По-късно Дейлайт загради едно място сред пасбището и там от време на време приемаше малък брой неукротими коне.

— Имаме си ранчото, имаме и нас си — каза той на жена си — и предпочитам да яздя с тебе всеки ден до планината Худ, вместо да печеля по четиридесет долара. С четиридесет долара, мила, не можеш да купиш слънчеви залези, студена изворна вода и други такива работи! Четиридесет милиона долара не могат ми върна един-единствен ден, в който не съм яздил с тебе до планината Худ!

Животът, който водеше, беше напълно здрав и естествен. Лягаше си рано, спеше като младенец и ставаше със зората. Винаги имаше нещо за вършене, а хилядите дребни задължения, които привличаха вниманието му, но не бяха спешни, не го уморяваха. Въпреки това понякога и той, и Диди, след като бяха минали седемдесет-осемдесет мили на седлото, преди да си легнат, признаваха, че са уморени. А понякога, когато бяха събрали малко пари и времето беше подходящо, те се качваха на конете си, слагаха зад седлата торби, преминаваха отвъд хребета и навлизаха в другите долини. Вечерта се подслоняваха в най-близката ферма или село, а на сутринта тръгваха отново, без определен план — просто продължаваха да яздят ден след ден, докато им се свършеха парите и биваха принудени да се върнат. Такива разходки обикновено траеха една седмица, десет дена или две седмици, а веднъж успяха да изкарат цели три седмици. Те дори крояха амбициозни планове как някой ден, когато забогатеят повече, ще стигнат на коне чак до ония места в Източен Орегон, където Дейлайт бе прекарал детството си, а по пътя щяха да спрат и в Сискиу, дома на нейното детство. И когато за хиляден път разискваха подробностите в тази голяма авантюра, те предвкусваха очакваните радости.

Един ден, когато спряха пред пощата в Глен Елен, за да пуснат едно писмо, ковачът ги повика.

— Слушай, Дейлайт! — каза той. — Един младеж, казва се Слосън, ти праща много здраве. Мина с автомобил на път за Санта Роза. Искаше да знае къде живееш, но хората, с които беше, бързаха. Така че той ти праща много здраве и каза да ти кажа, че е послушал съвета ти и продължава да чупи собствените си рекорди.

Дейлайт отдавна бе разправил за случката на Диди.

— Слосън? — замисли се той. — Слосън? Трябва да е хвъргачът на чук! Проклетото хлапе, дето два пъти наведе ръката ми? — Той внезапно се обърна към Диди: — Слушай, до Санта Роза има само дванадесет мили и конете не са изморени!

Тя отгатна какво е наумил, защото блестящите му очи и глупавата момчешка усмивка го издаваха достатъчно, и кимна в знак на съгласие.

— Ще пресечем през долината Бенет — каза той. — Оттам е по-близо!

Веднъж стигнали Санта Роза, да намерят Слосън, не беше никак трудно. Той и компанията му бяха отседнали в хотел „Оберлин“ и Дейлайт срещна самия спортист в канцеларията.

— Слушай, моето момче! — каза Дейлайт веднага, след като представи Диди. — Дошъл съм при теб още веднъж да си опитам щастието в онази игра с ръцете! Тука мястото е подходящо!

Слосън се усмихна и прие. Двамата мъже застанаха един срещу друг, опряха лактите на десните си ръце на масата и вкопчиха пръсти. Ръката на Слосън бързо бе наведена и опряна долу.

— Вие сте първият човек, който е успял да направи това нещо! — каза той. — Хайде да опитаме отново!

— Дадено! — отговори Дейлайт. — И не забравяй, момчето ми, че ти беше първият, който наведе моята ръка. Затова се втурнах след теб днеска!

Те вкопчиха отново ръце и отново ръката на Слосън бе наведена до долу. Той беше широкоплещест, мускулест млад гигант, поне с една глава по-висок от Дейлайт. Той искрено изказа мъката си и помоли да опитат и трети път. Този път той напрегна всички сили и за миг изходът беше съмнителен. Той посрещна натиска на противника си със стиснати зъби и зачервено лице, но пукащите му мускули не издържаха. Изпусна шумно въздуха от напрегнатите си дробове, ръката му меко се отпусна и той се предаде.

— Твърде силен сте вие за мене! — призна той. — Ще се надявам само, че няма да се заемете с хвърляне на чук.

Дейлайт се засмя и поклати глава:

— Нека всеки си остане в собствената категория! Ти ще си хвърляш чук, а аз ще продължа да навеждам ръцете на хората!

Но Слосън не приемаше поражението си.

— Слушайте! — извика той, когато Дейлайт и Диди, възседнали конете, се готвеха да тръгнат. — Слушайте, ще имате ли нещо против догодина да ви потърся? Бих искал пак да се опитам.

— Разбира се, моето момче! Винаги си добре дошъл! Но те предупреждавам, че няма да е лесна работа. Ще трябва здравата да тренираш, защото от години вече аз ора, цепя дърва и обуздавам жребци!

По пътя за в къщи Диди можеше да чуе как весело се подсмива нейното голямо момче-съпруг. Когато спряха конете на билото, което заграждаше долината Бенет, за да наблюдават залеза, той застана до нея и я прегърна през кръста.

— Мъничката ми! — каза той. — Ти си причината за всичко това. И ти ще решиш дали всичките пари на света струват колкото тази ръка, щом тя може да прегърне такава сладка, мъничка женичка!

Защото от всички радости на новото му съществуване Диди беше най-голямата. Както и бе казвал неведнъж, през целия си живот беше наплашен от любовта, и накрая откри, че това е най-великото нещо на света. Те двамата бяха напълно подходящи един за друг, а отивайки да живеят в ранчото, бяха избрали и най-добрата почва, върху която да се развива любовта им. Въпреки книгите и музиката, у нея имаше природна естественост и любов към природата, а пък Дейлайт по начало беше създаден само за живот сред природата.

Дейлайт никога не можа да се начуди на сръчните ръце на Диди — ръцете, които бе видял най-напред да стенографират диктовки и да чукат по пишещата машина; ръцете, които имаха достатъчно твърдост да задържат такъв прекрасен грубиян като Боб, които се движеха с чудни движения по пианото, не спираха пред домашната работа и които можеха чудно да галят и да се ровят из косата му. Но Дейлайт не беше сляпо влюбен в жена си. Той живееше своя мъжки живот, както и тя живееше живота си на жена. В работата, която всеки от тях вършеше, те си разделяха усилията. Но цялото им съществуване бе изтъкано от нишките на общите им интереси и взаимното уважение. Той се интересуваше от готвенето и музиката й, а пък тя проявяваше същия интерес към земеделските му подвизи в зеленчуковата градина. И той, който решително не искаше да пукне от преумора, се грижеше и тя да не се излага на подобна опасност.

Затова, вслушвайки се в мъжкия си здрав разум и налагайки мъжката си воля, той не й разреши да се обременява с посрещането на гости. Защото гости им идваха, особено през дългите топли лета, и обикновено бяха нейни приятели от града, които живееха в палатки и като истински лагерници си готвеха сами. Подобно нещо беше възможно може би само в Калифорния, където всеки познаваше лагерния живот. Но Дейлайт твърдеше, че жена му няма да става готвачка, прислужница и камериерка, защото нямаше на разположение цяла къща слуги. От друга страна, те често канеха гостите си на вечери, приготвени на котлона, в голямата всекидневна, но в такива случаи Дейлайт определяше на всеки задача и следеше за изпълнението. За никой, който оставаше само една вечер, работата беше друга. Друго беше отношението му и към брат й, който се беше върнал от Германия и отново можеше да се качва на кон. Когато прекарваше ваканциите си при тях, той ставаше третият член на семейството и върху него лягаше паленето на огъня, бърсането на прах и миенето на чиниите.

Дейлайт си постави задачата да облекчи труда на Диди, а брат й му подсказа как да използва чудесната водна сила сред ранчото, която сега отиваше напразно. За тази цел Дейлайт трябваше да обуздае още няколко коня, за да набави пари за материалите, а братът посвети триседмичната си ваканция да му помага и двамата заедно инсталираха водно колело. Освен с резачката на дърва, струга и точилото Дейлайт свърза колелото и с маслобойната; но най-голямото му тържество беше, когато прегърна Диди и я заведе да види една перална машина, задвижвана от водното колело, която наистина работеше и наистина переше дрехите.

След дълга, търпелива борба Диди и Фъргюсън научиха Дейлайт да цени поезията и сега, докато се отпускаше на седлото и слизаше по планинските пътечки през прошарените от слънчева светлина гори, той често декламираше на глас „Томлинсън“ от Киплинг, а когато точеше брадвата си, понякога лееше заедно с колелото на точилото „Песента на сабята“ от Хенли. Той не стана литератор като двамата си учители. От Броунинг го заинтересуваха само „Фра Липс Липи“ и „Калибан и Сетебос“, а Джордж Мередит винаги го отчайваше. Обаче по собствено желание си купи цигулка и толкова прилежно се упражняваше, че след време двамата с Диди прекарваха много щастливи часове и омаяни свиреха заедно, след като нощта бе вече паднала.

Така всичко вървеше добре за тази добре подхождаща си двойка. Времето никога не течеше мудно за тях. Винаги имаше нови, чудни сутрини, а хладният здрач в края на деня все още ги възхищаваше; той винаги се интересуваше от хиляди неща и тя винаги споделяше интересите му. Той бе разбрал относителността на нещата много по-пълно, отколкото предполагаше. В новата игра той откри, че в дребните неща човек може да вложи същата страст и да изпита същата радост, удовлетворение, каквито изпитваше и от чудовищно големите неща някога, когато представляваше голяма сила и раздрусваше с яростни удари половин континент. Да укроти с разум и твърда ръка някой див жребец, да рискува живота си или здравето си в услуга на човека и да сполучи, за него беше също голямо, постижение. А тази нова маса, на която играеше сега, беше чиста. Там нямаше нито мошеничества, нито лъжи, нито подлости. В другата игра се залагаше на разложението и смъртта, а в новата се залагаше на чистата сила и на живота. И той беше доволен да живее в кацналата при устието на каньона къща с Диди до себе си, да наблюдава шествието на дните и годишните времена, да язди през мразовитите утрини или под палещото слънце на лятото; и да се приютява в голямата стая, където цепениците горяха в построената от него камина, докато отвън светът трепереше и се бореше в прегръдките на бурята, докарана от югоизточния вятър.

Диди веднъж само го попита дали не съжалява за всичко и в отговор той я смачка в прегръдките си и затисна устните и със своите. След минута той й отговори в словесна форма:

— Мъничката ми, дори и да струваше тридесет милиона, ти пак си най-евтината необходимост в живота, която съм си позволявал. — А след това прибави: — Да, съжалявам за нещо, и то страшно много! Бих искал отново да те спечеля. Бих искал да се промъквам из Пиемонтските хълмове и да те търся. Бих искал отново да видя за първи път стаите ти в Бъркли. И просто умирам от съжаление, че не мога отново да те прегърна както онзи път, когато облегна глава на гърдите ми и заплака сред дъжда и вятъра!