Джек Лондон
Сияйна зора (5)

Глава V

В Сиксти Майл те се снабдиха отново с храна, прибавиха няколко фунта писма към товара си и продължиха решително напред. От Форти Майл нататък пътят им беше неутъпкан и такъв път трябваше да очакват чак до Дайей. Дейлайт издържаше чудесно, но убийственото темпо започваше да се отразява на Кама. Гордостта не му позволяваше да говори, но резултатът от настинката на дробовете по време на големия студ не можеше да се скрие. Засегнатите от студа белодробни тъкани бяха микроскопични, но сега започваха да се лющят и предизвикваха суха, честа кашлица. Всяко по-голямо напрежение докарваше закашляне, по време на което той като че ли се намираше в припадък. Очите му се наливаха с кръв и изпъкваха, а по бузите му потичаха сълзи. Димът от пържен бекон го докарваше до половинчасов припадък, затова, когато Дейлайт готвеше, Кама винаги заставаше така, че да избягва дима. Те продължаваха да вървят ден след ден, безкрай по мекия, неутъпкан сняг. Работата беше тежка, еднообразна, лишена от радостта и възбудата, с които бе съпроводено летенето по утъпканата повърхност. Ту единият отпред, ту другият, те бавно, упорито напредваха. Трябваше да се гази цял ярд пухкав пресен сняг и изплетената като паяжина снегоходка потъваше под тежестта на човека десет-петнадесет инча в меката маса. Работата със снегоходките при такива условия, изисква да се използуват и други мускули, не само тези, които се употребяват при ходене. Кракът не може с едно-единствено движение да се повдигне и да отиде напред за следващата стъпка. Първо трябва да се вдигне отвесно нагоре. Когато снегоходката хлътне в снега, носът и се намира пред отвесна снежна стена, висока дванадесет инча. Ако кракът се изнесе, макар и съвсем малко напред, докато се вдига нагоре, носът на снегоходката се врязва в стената и се забива надолу, докато задната и част опре в крака. Така че всеки път, преди да започне движението от коляното напред, всеки крак трябва да се вдига дванадесет инча право нагоре.

По тази отчасти отъпкана повърхност следваха кучетата, човекът при пръта за управление и шейната. Въпреки че полагаха неимоверен труд, не можеха да изминат повече от три мили на час. Това означаваше, че им бяха нужни повече часове и Дейлайт, за да се подсигури против непредвидени пречки, пътуваше по дванадесет часа. Тъй като три часа отиваха за направата на лагер вечер, за сготвяне на фасула, за закуска и вдигане на лагера сутрин и за хапване малко фасул по обед, оставаха още девет часа за сън и възстановяване на силите и както кучетата, така и хората не губеха ни минутка от тях.

В Селкирк, търговският пункт близо до река Пели, Дейлайт предложи на Кама да остане да си почине и да се присъедини към него на връщане от Дайей. Един заблудил се индианец от езерото Льо Барж бе изявил желание да заеме мястото му; но Кама беше упорит. Той изръмжа недоволно и това бе всичко. Дейлайт обаче смени кучетата, като остави своя изтощен впряг да отпочине за обратния път, а той продължи с шест нови кучета.

Когато пристигнаха в Селкирк, бяха пътували до десет часа вечерта, а в шест часа на другата сутрин продължиха по следващия етап, една пустош от близо петстотин мили, които се простираха между Селкирк и Дайей. Пак стана студено, но студено или топло — все едно, защото пътят беше неутъпкан. Когато термометърът спадна до четиридесет и пет под нулата, стана още по-трудно да се пътува, защото при такава ниска температура твърдите снежни кристали съвсем заприличваха на пясък и оказваха по-голямо съпротивление на плъзгачите. Кучетата трябваше да дърпат по-силно, отколкото на същия сняг при двадесет или тридесет градуса под нулата. Дейлайт увеличи пътуването до тринадесет часа на ден. Той ревниво пазеше спечелената преднина, защото знаеше, че му предстоят трудни преходи.

Още не беше дошла средата на зимата и буйната река Фифти Майл^[1] оправда предвижданията му. На много места тя не бе замръзнала, а по двата и бряга имаше несигурен лед. На много места, където водата биеше в стръмните брегове, не можеше да се образува крайбрежен лед. Те правеха завой след завой и се въртяха и заобикаляха, като ту пресичаха реката, ту се връщаха на отсамния бряг; понякога правеха пет-шест опита, преди да намерят път през някое много лошо място. Ледът трябваше да се опитва и или Дейлайт, или Кама вървяха напред със снегоходки на краката и с дълги пръти в ръка, които носеха напреки. Ако пропаднеха, можеха да се задържат за пръта, който се препречваше на дупката, пробита от тялото им. И на двамата се случи да пропаднат по няколко пъти. При четиридесет и пет градуса под нулата човек, мокър до кръста, неминуемо ще премръзне, ако рече да пътува; ето защо всяко потъване значеше забавяне. Веднага щом биваше спасен, измокреният започваше да тича нагоре-надолу, за да поддържа кръвообращението си, докато сухият му спътник наклаждаше огън. При това положение той се преобличаше, а мокрите дрехи биваха изсушавани за следващия неприятен случай.

Още по-лошо беше, че това опасно пътуване по реката не можеше да става на тъмно и работният им ден се ограничаваше в шестте часа полумрак. Всеки миг беше скъпоценен и те се бореха да не загубят нито секунда. Затова, щом видеха първите признаци на новия си ден, двамата вдигаха лагера, натоварваха шейната, запрягаха кучетата и чакаха, наведени над огъня. Не спираха и за да хапнат на обед. При това положение те всеки ден изоставаха много от разписанието си и губеха спечелената преднина. Имаше дни, когато минаваха по петнадесет мили, а други само по дванадесет. А при един изключително лош отрязък от пътя за два дни минаха девет мили, понеже бяха принудени на три пъти да обръщат гръб на реката и да пренасят шейната и товара през планините.

На края оставиха страшната река Фифти Майл и излязоха на езерото Льо Барж. Тук нямаше незамръзнала вода, нито струпан лед. Цели тридесет мили снегът се разстилаше като на длан; но затова пък беше дълбок цели три фута и мек като брашно. Можеха да вземат най-много по три мили на час, но Дейлайт отпразнува прекосяването на Фифти Майл с по-дълъг преход. В единадесет часа сутринта излязоха на единия край на езерото. В три часа следобед, когато падаше полярната нощ, той зърна другия му край, а когато се появиха първите звезди, се ориентира. В осем часа вечерта оставиха зад себе си езерото и навлязоха в устието на река Луис. Тук направиха половинчасова почивка, докато сдъвчат няколко парчета замръзнал фасул и раздадат допълнителна дажба риба на кучетата. После продължиха нагоре по реката до един часа през нощта, когато устроиха редовния си лагер.

Този ден бяха пътували шестнадесет часа и кучетата бяха толкова уморени, че даже нямаха сили да се сбият или дори ръмжат едно срещу друго, а Кама беше куцал забележимо през последните няколко мили; въпреки това на сутринта Дейлайт тръгна в шест часа. В единадесет беше в подножието на Хуайт Хорс, а нощта го свари на лагер над Бокс Каньон. Той беше оставил зад себе си последния лош, речен преход и пред него стояха върволицата езера.

Темпото не намаля. Вървяха усилено по дванадесет часа на ден — шест в полумрак и шест в тъмнина. Три часа отиваха за готвене, поправка на хамутите, правене и разтуряне на лагера, а през останалите девет часа хората и кучетата спяха като трупове. Желязната сила на Кама се прекърши. Страшното напрежение го подяждаше ден след ден. Ден след ден той изразходваше все повече и повече останалите в него сили. Движенията му станаха по-бавни, мускулите му загубиха гъвкавостта си, а накуцването му стана постоянно. Въпреки това той стоически продължаваше да работи, без да клинчи, без нито веднъж да се оплаче. Лицето на Дейлайт беше изтъняло и той се чувствуваше уморен. Изглеждаше уморен; и въпреки това успяваше някак с чудесния механизъм на тялото си да върви напред, вечно напред, безжалостно напред. Кама никога не го бе боготворил повече, отколкото в тези последни дни, по време на прехода им на юг, когато линеещият индианец го наблюдаваше постоянно напред, да бърза напред с упорита издръжливост, каквато не бе виждал, нито пък бе сънувал, че може да има у човешко същество.

Дойде време, когато Кама вече не можеше да води и да отъпква пътя и когато остави Дейлайт да се занимава през целия ден с тежката работа по отъпкването. Това беше доказателство, че е крайно изтощен. Едно след друго те прекосиха върволицата езера от Марш до Линдеман и започнаха изкачването на Чилкутския проход. Редно беше Дейлайт вечерта да спре на лагер преди последната стръмнина на прохода; но той продължи, премина го и се спусна до Шийп Кемп, а зад него се разбесня снежна буря, която би го забавила с двадесет и четири часа.

Това последно свръхнапрежение довърши Кама напълно. На сутринта той не можеше да върви. Когато го събудиха в пет часа, той се надигна с усилие, изстена и падна назад. Дейлайт сам вдигна лагера, впрегна кучетата и когато беше готов за тръгване, уви безпомощния индианец в трите кожени завивки и го завърза върху шейната. Темпото им беше добро; това бе последният преход; и той гонеше кучетата надолу през каньона Дайей по отъпкания път, който водеше до поста Дайей. Кама стенеше върху шейната, Дейлайт подскачаше около пръта за управление, за да не попадне под плъзгачите на летящата шейна, и без да намалява темпото, те пристигнаха в Дайей край морето.

Верен на обещанията си. Дейлайт не спря. Един час беше достатъчен, за да се натовари обратната поща и храна на шейната, да се впрегнат нови кучета и да се наеме друг индианец. Кама не проговори. От момента на пристигането им до момента, в който Дейлайт, готов за път, застана до него, за да се сбогува. Стиснаха си ръцете.

— Ще го убиеш, този проклет индианец! — каза Кама. — Разбираш ли, Дейлайт? Ще го убиеш.

— Все ще изтрае до Пели — захили се Дейлайт.

Кама поклати глава със съмнение и се обърна с гръб към него, за да му каже сбогом по този начин.

Дейлайт мина през Чилкут същия ден, като се спусна на тъмно, сред виелицата, петстотин фута надолу до езерото Картер и спря там на лагер. Този път лагерът беше „студен“, далеч над гората; Дейлайт не бе обременил шейната си с дърва за горене. През нощта падна три фуга сняг и ги покри, а в тъмната утрин, когато се отровиха от снега, индианецът се опита да избяга. Беше вкусил достатъчно от това пътуване и не желаеше да продължава с тоя луд човек, какъвто според него беше Дейлайт. Но Дейлайт по доста груб начин го убеди да остане и те продължиха през езерото Дийп, езерото Лонг и се спуснаха до равнината на езерото Линдеман.

На връщане се движеха все със същото бясно темпо, а индианецът не издържаше така добре, както Кама. Той също нито веднъж не се оплака. Нито пък се опита отново да избяга. Продължаваше да работи и полагаше всички усилия, но у него все повече се затвърдяваше решението в бъдеще никога да си няма работа с Дейлайт. Дните се сливаха един с друг, полумракът се заменяше с мрак, след студеното време идваха снеговалежи и след снеговалежите пак студено време, и тъй в течение на дълги часове милите се трупаха зад тях.

Но на Фифти Майл им се случи нещастие. Когато прекосяваха един леден мост, кучетата пропаднаха и бяха завлечени под леда. Връзките, които съединяваха впряга с последното куче, се скъсаха и впрягът изчезна. Остана само последното куче и Дейлайт впрегна в шейната индианеца и себе си. Но за такава работа един човек не може да замести дори едно куче, а двамата мъже се опитваха да свършат работа за пет кучета. В края на първия час Дейлайт започна да облекчава товара. Хвърлиха храната за кучетата и запасната брадва. На следващия ден, поради голямото напрежение, кучето си скъса сухожилие и осакатя непоправимо. Дейлайт го застреля и изостави шейната. Той взе на гърба си сто и шестдесет фунта храна и поща и сложи сто двадесет и пет фунта на гърба на индианеца. Дейлайт просто безсъвестно изоставяше най-необходими неща. Индиецът остана потресен, като видя, че той задържа и последния фунт от ненужната поща — докато фасулът, чашите, бутилките, чиниите и запасните дрехи бяха изхвърлени. Запазена бе по една завивка на човек, една брадва, една тенекиена кана и оскъден запас от бекон и брашно. При нужда беконът можеше да се яде суров, а брашното, забъркано в топла вода, би дало сили на двамата мъже да продължат. Изоставиха даже пушката и патроните.

По този начин те изминаха двестате мили до Селкирк. Дейлайт пътуваше до късно и тръгваше рано, часовете, които преди отиваха за правенето на лагер и грижи за кучетата, сега биваха използувани за пътуване. Нощем те клечаха край някои малък огън, увити в постилките, пиеха блудкава брашнена супа и размразяваха над огъня парчета бекон, нанизани на края на някоя пръчка; в утринната тъмнина ставаха, без да проговорят нито дума, мятаха багажа на гърба си, нагласяха каишките и тръгваха. Последните мили до Селкирк Дейлайт караше пред себе си индианеца, който с хлътнали бузи и страдалчески поглед приличаше на собствената си сянка и ако бе оставен на себе си, би легнал мъртъв на земята или пък би хвърлил пощата, която носеше.

В Селкирк запретнаха стария впряг, отпочинал и в много добро състояние. Същия ден Дейлайт продължи. Той сменяше мястото си на пръта за управление с индианеца от Льо Барж, който бе изказал желание да го придружи на отиване. Дейлайт беше закъснял с два дена според собственото си разписание, а снеговалежите и неутъпканият път не му позволиха да навакса загубеното чак до Форти Майл. Тук обаче времето стана благоприятно. Очакваше се продължителна студена вълна и Дейлайт, разчитайки на това, пое риска да намали храната за хората и кучетата. Хората във Форти Майл клатеха недоверчиво глави и го питаха какво ще прави, ако снегът продължи да вали.

— Студеното време непременно трябва да дойде — се засмя той и потегли на път.

Тази зима вече няколко шейни бяха минали насам и натам между Форти Майл и Съркъл Сити, така че пътят беше добре отъпкан. Студеното време дойде и се задържа, а Съркъл Сити беше само на двеста мили. Индиецът от Льо Барж беше млад, не знаеше границата на собствените си сили и бе изпълнен с гордост. Той радостно прие темпото на Дейлайт и отначало дори си мислеше, че ще издържи повече от белия. Първите сто мили го наблюдаваше, за да открие признаци на умора, и се учуди, че не ги вижда. При вторите сто мили забеляза такива признаци у себе си, но стисна зъби и не изостана. А Дейлайт летеше напред, все напред, като ту тичаше край пръта за управление, ту си почиваше върху летящата шейна. Последният ден, по-ясен и по-студен от когато и да било, им даде идеални условия за пътуване и те изминаха седемдесет мили. Беше десет часът през нощта, когато изкачиха брега и полетяха по главната улица на Съркъл Сити, а младият индианец, въпреки че беше негов ред да се вози, скочи и затича зад шейната. Това бе проява на законна гордост — макар че вече бе открил границата на силите си и сега я превишаваше, той продължи бодро да тича.