Джек Лондон
Сияйна зора (11)

Глава XI

Герой на Юкон в дните преди откритието на Кармак, Бърнинг Дейлайт стана сега герой на откритието. Историята за неговото предчувствие и как се е вслушал в него се разправяше навсякъде из страната. Той наистина беше надминал всяка граница на смелост, защото дори петима от най-щастливите заедно не притежаваха толкова ценни парцели. Нещо повече, той продължаваше да се вслушва в предчувствието си със същата смелост. Мъдрите клатеха глави и предсказваха, че ще загуби и последната си спечелена унция. Той спекулира, сякаш цялата страна е от злато, казваха те, но по този начин никога не може да се спечели.

От друга страна признаваха, че неговите участъци струват милиони, а най-запалените твърдяха, че всеки, който се обзаложи против Дейлайт, е глупак. Зад забележителната му щедрост и нехайното пренебрежение към парите се криеха здравият практицизъм, въображението, проницателността и дързостта на големия картоиграч. Той предвиждаше неща, които не бе виждал никога със собствените си очи, и играеше, за да спечели много или да загуби всичко.

— Твърде много злато има по Бонанза, за да е някаква случайна находка — казваше той. — Сигурно идва от някоя жила на друго място и ще изскочи и по други потоци. Дръжте под око Индианската река! Потоците от другата страна на водораздела при Клондайк крият същата възможност за злато, както и потоците от тази страна.

И той подкрепи това си мнение, като снабди с храна пет-шест групи златотърсачи и ги изпрати през големия хребет към Индианската река. Други мъже, които нямаха късмет да регистрират собствени участъци, той настани на работа по участъците си на Бонанза. И им плащаше добре — шестнадесет долара на ден за осемчасова смяна, като поддържаше три смени. Дейлайт имаше храна за началото, а когато, току — преди да замръзне реката, пристигна „Бела“, натоварена с провизии, той размени с Джек Кърнс едно място за склад срещу хранителни продукти, които стигнаха за всичките му хора през зимата на 1896-та. А тази зима, когато настана глад и брашното се продаваше по два долара фунта, той продължи да държи по три смени и на четирите си участъка по Бонанза. Другите притежатели на мини плащаха по петнадесет долара надница на хората си, но той пръв бе наел работници и от началото им плащаше по унция на ден. Затова неговите хора бяха все подбрани и не само че печелеха по-висока надница, но даваха и по-голяма печалба.

В началото на зимата, след замръзването, той се хвърли в едно от най-лудите си приключения. Стотици златотърсачи, които бяха нахлули и успели да вземат участъци по другите потоци, но не и по Бонанза, си бяха слезли недоволни надолу по реката, във Форти Майл и Съркъл Сити. Дейлайт ипотекира в Търговската компания на Аляска един от парцелите си на Бонанза и пъхна акредитива в кесията си. След това впрегна кучетата и се спусна надолу по леда с темпо, каквото само той можеше да издържа. Този път постави рекорд — един индианец на отиване, друг индианец на връщане и четири впряга кучета. А във Форти Майл и Съркъл Сити закупуваше участъци на дузини. Много от тях щяха да се окажат без никаква стойност, но няколко само щяха да донесат много по-големи изненади от кой да е участък по Бонанза. Той купуваше наляво и надясно, като плащаше понякога петдесет долара, а друг път пет хиляди. Такава висока цена плати в кръчмата „Тиволи“. Участъкът беше по горното течение на Елдорадо. Когато сделката бе сключена, Джейкъб Уилкинс, стар пионер, току-що завърнал се след оглед на еленовото пасище, стана и напусна стаята с думите:

— Дейлайт, познавам те от седем години и досега винаги съм мислил, че имаш здрав разум. А сега просто се оставяш да те ограбват. Точно така е — грабят те! Пет хиляди за участък на това проклето еленово пасбище е измама. Не мога да стоя в стаята и да гледам как те мамят!

— Казвам ти, Уилкинс — отговори Дейлайт, — откритието на Кармак е толкова голямо, че никой от нас не може още да разбере цялото му значение. Това е като лотария. Всеки участък, който купувам, е билет. А бъдете уверени, че ще има огромни печалби!

Джейкъб Уилкинс, застанал на вратата, подсмъркна недоверчиво.

— Да предположим, Уилкинс — продължи Дейлайт, — да предположим, че всички знаете, че ще вали супа. Какво ще направите? Ще си купите лъжици, разбира се. Ето, аз си купувам лъжици. Горе по Клондайк ще вали супа, а тези, които са с вилици, ще има да подсмърчат.

Но в тоя момент Уилкинс затръшна вратата след себе си и Дейлайт млъкна, за да приключи покупката на участъка.

Когато се върна в Доусън, той остана верен на думата си да не докосва мотика и лопата, но въпреки това работеше повече от когато и да било. Беше заложил хиляда железа в огъня, та не оставаше ни минутка свободен. Твърде скъпо струваше да наеме свои представители, затова той бе принуден да пътува често до различните участъци и да решава на място кои да се изоставят и кои да се задържат. Преди да дойде в Аляска, на младини, той бе работил като миньор в кварцова мина и затова сега мечтаеше да намери главната жила. Той знаеше, че песъчливите участъци, сред които имаше пръснато злато, бяха ефимерни, докато кварцовите си струваха трудът, и в течение на месеци двадесет души, наети от него, непрекъснато търсеха. Главната жила не бе открита и след години той изчисли, че търсенето и му е струвало петдесет хиляди долара.

Но той играеше на едро. Разходите му бяха големи, но печалбите — още по-големи. Той вземаше дялове от общите участъци, купуваше половин части, делеше с хората, на които отпускаше средства и регистрираше собствени участъци. Неговите кучета бяха в готовност денонощно. Дейлайт притежаваше най-добрите впрягове, така че, когато почваше нашествието към някоя нова находка, той беше начело, през най-дългите и най-студени нощи, и винаги неговият огън светваше край първата находка. По един или друг начин (да не говорим за многото безплодни ручеи) той се сдоби с парцели по такива ценни потоци като Сулфър, Доминиън, Екселсис, Сиваш, Кристо, Архамбра и Дулитъл. Хилядите, които пръскаше, се връщаха в десетки хиляди. Хората от Форти Майл разправяха историята с двата тона брашно и изчисляваха, че му е донесло от половин до един милион. Един факт се знаеше без никакво съмнение — че половината част от първия участък на Елдорадо, купен от него за половин чувал брашно, струваше петстотин хиляди. От друга страна се разправяше, че когато танцьорката Фрида пристигнала през проходите с кану сред плуващия лед по Юкон и предложила хиляда долара за десет чувала брашно, но нямало кой да й продаде, той и изпратил брашното като подарък, без дори да я види. Десет чувала били изпратени по същия начин на самотния католически свещеник, който бе основал първата болница.

Щедростта му беше невероятна. Някои я наричаха безумна. По време, когато благодарение на предчувствието си той получаваше по половин милион за половин чувал, беше просто безумие да се дават цели двадесет чувала на една танцьорка и на един свещеник. Но такъв беше характерът му. Парите бяха само чипове. Него го интересуваше играта. Притежанието на милиони не го промени с изключение на това, че играеше още по-встрастено. С изключение на редки случаи винаги бе бил умерен в пиенето, но сега, когато имаше средства и по всяко време можеше да си достави неограничени количества напитки, той пиеше още по-малко. Най-решителната промяна в живота му бе, че вече не си готвеше сам, освен когато беше на път. В дървената му колиба живееше един болнав златотърсач и му готвеше. Но храната беше същата: бекон, фасул, брашно, сливи, сушени плодове и ориз. Той все още се обличаше както и преди: дочен комбинезон, калцуни, мокасини, фланелена риза, кожен калпак и палто от одеяло. Не започна да пуши пури, които струваха най-малко от половин до един долар парчето. Задоволяваше се със същия тютюн „Бил Дънхил“ и цигарите с амбалажна хартия, които си свиваше сам. Вярно е, че държеше кучета и плащаше огромни цени за тях. Но те не бяха лукс, а нещо необходимо за работата му. Нужна му беше бързина при пътуванията. И по същата причина нае готвач. Твърде зает беше, за да си готви сам. Няма смисъл, когато играеш на милиони, да губиш време за палене на огън и топлене на вода.

През тази зима на 1896 година Доусън бързо се разрасна. Върху Дейлайт се сипеха пари от продажбата на градски места. Той бързо ги влагаше там, където щяха да му донесат още повече печалби. Всъщност играеше опасна игра — така наречената „пирамида“, и никой не може да си представи нещо по-опасно от това в подобно сборище на златотърсачи. Но той играеше с широко отворени очи.

— Чакайте само новината за тази находка да се разнесе навън — казваше той на старите си приятели в кръчмата „Музхайд“. — Новината няма да се разнесе по-рано от идната пролет. Тогава ще има три нашествия. Летният наплив на хора, които ще пристигнат с лек багаж; есенният — на хора, снабдени е всичко необходимо; и пролетният наплив на следващата година от петдесет хиляди. Няма да можете да се разминете от новаци. Да започнем с летния и есенния наплив през 1897-а. Какво смятате да правите по този случай?

— А ти какво смяташ да правиш? — попита го един приятел.

— Нищо — отвърна той. — Смятам, че вече съм направил, каквото трябва. Пратил съм десетина бригади нагоре по Юкон да секат трупи. След размразяването ще видите саловете им да се свличат по реката. Къщи! Идната есен сигурно ще струват повече от златото! Дървен материал! Ще дигне много високи цени. През проходите карат две дъскорезници за мене. Ще пристигнат веднага, щом се размръзнат езерата. И ако някой от вас мисли, че ще му трябва дървен материал, да сключим договор още отсега — триста долара за хиляда небелени!

Добрите ъглови места се продаваха тази зима от десет до тридесет хиляди долара. Дейлайт изпрати вест по пътищата и проходите до тези, които идваха, да се спускат със салове от трупи и благодарение на това през лятото на 1897-а неговите дъскорезници работеха денонощно на три смени и имаше още останали трупи за строеж на къщи. Тези примитивни дървени къщи се продаваха заедно с мястото от хиляда до няколко хиляди долара. Двуетажните постройки от трупи в търговската част на града му донасяха от четиридесет до петдесет хиляди долара едната. Този нов капитал незабавно биваше влаган в други спекулации. Той преобръщаше непрекъснато златото и сякаш всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато.

Първата зима, след находката на Кармак, научи Дейлайт на много неща. Въпреки разсипническата си природа той имаше чувство за мярка. Наблюдаваше разсипничеството на новите милионери и не можеше да го разбере. Да хвърлиш на вятъра предварителния си залог, беше в реда на нещата и напълно съобразно с неговата природа и възгледи. Така бе направил оная нощ в Съркъл Сити, когато загуби на покер петдесет хиляди — всичко, което притежаваше. Но той бе гледал на тези петдесет хиляди само като на предварителен залог. Когато ставаше дума за милиони, работата беше друга. Такова богатство е истински залог и не трябва да се пилее, тъй както пияните милионери, загубили всяко чувство за мярка в буквалния смисъл на думата, го пилееха от кожените си кесии по пода на кръчмите. Например Макмън, който само за пиене бе направил за една нощ сметка от тридесет и осем хиляди долара; или Джими Грубияна, който в продължение на четири месеца изхарчи четиристотин хиляди долара в разгулен живот, а след това една мартенска нощ падна пиян в снега и умря от премръзване; или Бил, който, след като бе пропилял стойността на три ценни парцела в необуздан разврат, взе назаем три хиляди долара, за да напусне страната, но понеже любовницата му, която го бе зарязала, обичаше яйца, за да и отмъсти, той закупи с тези пари всички яйца на пазара в Доусън — по двадесет и четири долара дузината — и побърза да нахрани с тях кучетата.

Шампанското се продаваше от четиридесет до петдесет долара бутилката, а консерва стриди струваше петнадесет долара. Дейлайт не си позволяваше подобни луксове. Нямаше нищо против да почерпи цялата кръчма с по чашка уиски за петдесет цента, но дълбоко в собствената му необикновена природа имаше някакво чувство за мярка и пресметливост, което се бунтуваше против безсмислието да се платят петнадесет долара за консерва стриди. От друга страна, той харчеше повече пари, за да помага на закъсалите, отколкото и най-буйните от новоизлюпените милионери харчеха за разгулен живот. Отец Джъдж от болницата би могъл да разправи за много по-големи дарения след първите десет торби брашно. А старите пионери, които отиваха при Дейлайт, винаги получаваха помощ според нуждите си. Но да дадеш петдесет долара за литър пенливо шампанско! Това беше немислимо.

Въпреки това той все още уреждаше по някоя от своите разгулни нощи. Но сега го вършеше по други причини. Най-напред, защото очакваха от него да го направи — защото такъв бе обичаят му едно време. И, второ, защото можеше да си го позволи. Но този вид забавления вече не му се нравеха много. У него по новому се бе развил вкусът към силата, към мощта. Това бе новата му страст. Въпреки че беше най-богатият златотърсач в Аляска, той искаше да стане още по-богат. Беше се включил в голямата игра и тя му харесваше повече от която и да било друга. Неговата роля в играта беше отчасти творческа. Той създаваше нещо. Една друга черта от характера му го караше винаги да изпитва повече удоволствие, наблюдавайки работата на двете си дъскорезници и големите салове от трупи, които след дълго плуване по реката излизаха на брега при големия водовъртеж край Музхайд, отколкото от някой участък по Елдорадо, на стойност един милион долара. Златото дори на везните в края на краищата е само абстракция. То представлява нещата и действията. Но дъскорезниците бяха самите неща, конкретни и осезаеми, и то бяха неща, които създават други неща. Те бяха осъществени мечти, ясна и неоспорима действителност, а не фантастични паяжини.

С лятното нахлуване от външния свят дойдоха специални кореспонденти на големите вестници и списания. В дълги колони те писаха обстойно за Дейлайт; така че за света Дейлайт стана най-значителната фигура в Аляска. Разбира се, след няколко месеца вниманието на света бе насочено към Испанската война и него го забравиха напълно; но в самия Клондайк Дейлайт продължаваше да бъде най-важната фигура. Когато минаваше по улиците на Доусън, всички обръщаха глави след него, а по кръчмите новаците го наблюдаваха със страхопочитание и докато не се изгубеше, не сваляха очи от него. Той не само беше най-богатият човек, но беше и Бърнинг Дейлайт, пионерът, човекът, който още при откриването на тази млада страна бе преминал през Чилкут и се бе спуснал надолу по Юкон, за да се срещне с по-възрастните исполини Ал Майо и Джек Маккуесчън! Бърнинг Дейлайт, героят на множество бурни приключения, човекът, който стигна през дивата тундра до окованата в лед китоловна флота в Арктическия океан, който закара пощата от Съркъл Сити до морето и обратно за шестдесет дни, който през зимата на деветдесет и първа спаси цялото племе танана от гибел — накъсо, човекът, който разпалваше въображението на новаците повече, отколкото биха го разпалили десет други мъже, събрани заедно.

Той притежаваше фаталната способност да си прави реклама, без да иска. Всичко, което вършеше, макар че можеше да е съвсем случайно, се отразяваше във въображението на хората като изключително. Последните му подвизи биваха винаги в устата на всички, независимо дали е бил пръв при бясната надпревара към Дениш Крийк, дали е убил най-голямата сива мечка горе към потока Сълфър, или пък е спечелил състезанието с единично кану по случай рождения ден на кралицата, след като представителят на старите пионери не се явил и насила накарали Дейлайт да участвува. Така една вечер в „Музхорн“ той се счепка с Джек Кърнс и двамата седнаха на отдавна обещания реванш на покер. Единствената граница, която определиха, беше времето — осем часа сутринта; при свършването на играта печалбата на Дейлайт възлизаше на двеста и тридесет хиляди долара. За Джек Кърнс, който беше вече няколко пъти милионер, тази загуба не беше от значение. Но цялото общество беше възбудено от високите залози, а дузината кореспонденти, които се намираха там, изпратиха до вестниците си сензационни статии.