Джек Лондон
Сияйна зора (12)

Глава XII

През цялата първа зима, независимо от многото си източници на доходи, Дейлайт винаги се нуждаеше от пари за постоянно нарастващите си финансови операции. Златоносният чакъл, който размразяваха долу в шахтите, замръзваше още щом го извадеха на повърхността. Ето защо златото в парцелите му, на стойност няколко милиона, беше недостъпно. Той не можеше да го използува преди връщането на слънцето, което да размрази земята и да разтопи речните ледове. А когато това стана, той откри, че има свръхзапаси злато, депозирано в двете новообразувани банки; и веднага бе обсаден от хора и групи, които му предлагаха да внесе капитали в техните предприятия.

Но той предпочиташе сам да играе играта и влизаше в комбинации само когато ставаше дума за обща отбрана или общо нападение. Така, въпреки че сам бе плащал най-високите надници, той се присъедини към Дружеството на минопритежателите, ръководи борбата и успешно сподави растящото недоволство на надничарите. Времената се бяха променили. Старите дни си бяха отишли завинаги. Настъпила бе нова ера и Дейлайт — богатият притежател на мини, беше солидарен с интересите на своята класа. Вярно, че за да спаси старите пионери, които работеха при него, от палката на обединилите се собственици, той ги произведе бригадири на групите новаци; но за Дейлайт това беше въпрос, решен от сърцето, а не от разума. Сърцето му не можеше да забрави старите дни, докато разумът играеше икономическата игра, съобразно с най-новите и най-практични методи.

Но с изключение на такива общи експлоататорски сдружения той отказваше да се свърже с играта на когото и да било. Играеше сам на едро и се нуждаеше от всичките си пари, за да подкрепя собствената си игра. Особено много го заинтересува новообразуваната фондова борса. Никога преди това не бе виждал подобен институт, но веднага разбра преимуществата му и побърза да ги използува. Преди всичко това беше хазарт и често, без това да е необходимо за осъществяването на собствените му кроежи, той размътваше водата на борсата, както сам казваше, просто за забавление.

— Много по-възбуждащо е от фараон^[1] — каза той един ден, след като бе държал цяла седмица в треска спекулантите в Доусън, понеже ту покачваше, ту снижаваше, и накрая със сполучлив удар прибра сумата, която за всеки друг би била цяло богатство.

Други мъже, след като спечелеха, се отправяха на юг за Щатите, да си починат след жестоката арктическа битка за печалба. Но запитваха ли Дейлайт кога смята да заминава, той винаги се засмиваше и отговаряше, че би заминал, след като си изиграе играта докрай. Прибавяше също, че е глупак оня, който напусне играта, точно когато са му раздали хубави карти.

Хилядите новаци, които боготворяха Дейлайт като герой, твърдяха, че той изобщо не познава страх. Но Бетълс, Дан Макдоналд и някои други стари пионери споменаваха нещо за жени, клатеха глави и се подсилваха. И те бяха прави. Той винаги се бе боял от жените, още от времето, когато бе на седемнадесет години и „Кралица Ана“ от Джуно го задиряше и го правеше за смях. Всъщност той никога не бе познавал жените. Беше роден в миньорски лагер, където те бяха тайнствена рядкост; нямаше сестри, а майка му бе умряла отдавна, така че никога не бе имал допир с жени. Вярно, че след като бе избягал от „Кралица Ана“, той срещна някои жени по Юкон и завърза познанства с пионерките, минали през проходите по следите на мъжете, които направиха първите търсения. Но страхът, който агнето изпитва при вида на вълк, не беше нищо в сравнение с неговия страх от жените. Мъжката му гордост го заставяше да ходи с тях и външно го вършеше; но жените бяха за него затворена книга и винаги предпочиташе игра на карти пред тяхната близост.

А сега, когато го кичеха с титлите „царя на Клондайк“, „царя на Елдорадо“, „царя на Бонанза“, „Барона на дърводобива“ и „Принца на златотърсачите“ и с най-гордата титла — „Баща на старите пионери“, той беше още по-наплашен от жените. Ден след ден в страната нахлуваха все повече жени и както никога досега протягаха ръце към него. Независимо дали обядваше в къщата на комисаря по златото, дали черпеше всички в някоя кръчма, или даваше интервю пред репортерката на нюйоркския „Сън“, всички представителки на нежния пол протягаха ръце към него.

Имаше едно изключение само и това беше Фреда — танцьорката, на която бе дал брашно. Тя беше единствената жена, с която се чувствуваше спокоен, защото никога не протягаше ръце към него. И въпреки това точно от нея щеше да му дойде едва ли не най-голямата уплаха. Това стана през есента на 1897 г. Връщаше се от един светкавичен оглед на Хендерсън, приток на Юкон, който се вливаше в нея точно под Стюарт. Зимата бе дошла изведнъж и той с големи трудности, сред гъста, ледена каша пропътува седемдесет мили надолу по Юкон в малка, крехка лодка. Придържайки се близо до крайбрежния лед, той профуча през задръстеното от ледове устие на Клондайк точно навреме, за да види как един човек възбудено подскача на брега и сочи към водата. Веднага след това видя облеченото в кожи тяло на една жена да потъва с главата надолу сред ледената каша. Течението бе разчистило пътя, така че за няколко секунди той успя да закара лодката до мястото на нещастието, да хване жената за рамото и внимателно да я изтегли в лодката. Беше Фреда. И всичко би могло да се размине съвсем безболезнено за него, но когато я свестиха, тя го погледна със светналите си разгневени, сини очи и го попита: „Защо? Защо го направихте?“

Това го разтревожи. През следващите нощи вместо да заспива веднага, както бе свикнал, той лежеше буден, виждаше като насън лицето й, гневния поглед на сините й очи и повтаряше наизуст думите и. Нямаше съмнение, че бяха искрени. Упрекът беше истински. Казала беше това, което мислеше. А той все пак беше озадачен.

Когато я срещна следващия път, тя се отвърна гневно и презрително от него. И все пак дойде да му се извини и намекна, без да каже нищо повече, че някога, далече оттук, един мъж убил у нея желанието за живот. Думите и бяха искрени, но несвързани, и всичко, което можа да разбере, беше, че това се е случило преди години. Разбра също, че е обичала този мъж.

Това беше то — любов. От нея идваха неприятностите. Тя беше по-ужасна от глада и студа. Сами по себе си жените бяха приятни и красиви; но ето, че идваше това, което наричат любов и те цели изгаряха в нея, тя ги правеше толкова чужди на разума, че човек никога не знаеше какво ще направят в следващия миг. Тази Фреда беше чудесна жена, с хубаво тяло, красива и съвсем не глупава; но при нея бе дошла любовта, беше я накарала да намрази света и така настоятелно я бе помъкнала към Клондайк и самоубийството, че тя намрази човека, който и спаси живота.

Досега той бе избягнал любовта, тъй както бе избягнал и едрата шарка; но тя го дебнеше, не по-малко заразителна от шарка и с много по-тежки последици. Любовта караше мъжете и жените да вършат такива ужасни и неразумни неща. Приличаше на „делириум тременс“^[2], само че беше по-лошо. И ако той, Дейлайт, я прихванеше, можеше да я изкара също така тежко, както и всички други. Това беше лудост, чиста лудост и при това заразителна. Най-малко петима младежи бяха луди по Фреда. Всичките искаха да се оженят за нея. Тя пък на свой ред беше луда по някакъв друг мъж, на другия край на света, и не желаеше да има нищо общо с тях.

Девата обаче стана причина за най-голямата му уплаха в живота. Една сутрин я намериха мъртва в колибата и. Беше се убила с изстрел в главата, без да остави никакво писмо, никакво обяснение. Тогава хората започнаха да говорят. Някакъв шегобиец, изразявайки гласно общественото мнение, бе казал, че „Дейлайт й дошъл твърде много“. Беше се самоубила заради него. Всички го знаеха и всички го говореха. Кореспондентите описаха случая и Бърнинг Дейлайт, „царят на Клондайк“, още веднъж се появи като сензация по неделните приложения на вестниците в Съединените щати. Девата бе започнала почтен живот, се казваше в дописките, и това беше вярно. В Доусън тя никога не бе влизала в танцувален салон. Когато пристигна от Съркъл Сити, започна да си изкарва прехраната с пране. След това си купи шевна машина и правеше на мъжете парки, кожени калпаци и ръкавици от еленова кожа. После постъпи като чиновничка в Първа юконска банка. Всичко това, а и още много други неща се знаеха и говореха. Всички обаче бяха съгласни, че Дейлайт, макар да бе станал причина за преждевременната и смърт, нямаше никаква вина в случая.

Дейлайт знаеше, че всичко е вярно и това беше най-лошото. Щеше винаги да помни последната вечер, в която я видя. Тогава нищо не му направи впечатление, но когато се обърнеше назад сега, и най-малката подробност оттогава го преследваше. В светлината на трагичното събитие сега можеше да разбере всичко — спокойствието й, ясната й увереност, сякаш всички неприятни проблеми в живота бяха изличени за нея и вече не съществуваха, и нежният, мил, почти майчински оттенък във всичко, което бе казала и направила. Спомняше си начина, по който го бе погледнала, как се бе смяла, когато й разправи за погрешната маркировка, която Майки Донан бе направил в дерето в Скукъм. Смехът й бе лек, весел и в същото време бе загубил някогашната си плътност. Тя не беше нито тъжна, нито потисната. Напротив, беше тъй явно доволна, изпълнена със спокойствие. Беше го измамила, а той, глупакът, бе повярвал. Тази нощ дори бе помислил, че чувствата й към него са преминали и се бе зарадвал от тази мисъл. И дори си беше представил колко хубаво щеше да бъде бъдещото им приятелство, освободено от тази объркваща любов.

А пък когато застана на вратата с калпак в ръка и каза „лека нощ“, тя се наведе над ръката му и я целуна. Тогава от това му стана смешно и стеснително. Беше се почувствувал като глупак, но сега, когато се оглеждаше назад и отново чувствуваше допира на устните и до ръката си, потръпваше. Тя се е прощавала навеки, а той не е разбирал нищо! В самия този момент, пък и през цялата вечер, хладнокръвно и определено тя е била решила да умре. Ако бе знаел само! Ако бе знаял какво е намислила, въпреки че не бе заразен от болестта, той щеше да се ожени за нея. Но той съзнаваше, че гордостта и нямаше да и позволи да приеме сватбата като подаяние. В края на краищата нищо не би могло да я спаси. Любовната болест я бе налетяла и още от началото тя е била обречена да умре от нея.

Единственият й шанс е бил и той да се зарази от същата болест. Но той не се бе заразил. А ако би се заразил, щеше да бъде най-вероятното или от Фреда, или от някоя друга жена. Ето например Дартуърти, човекът, който бе завършил колеж и бе взел участък на Бонанза. Всички знаеха, че Берта, дъщерята на стария Дулитъл, е лудо влюбена в него. А пък когато дойде време той да се увлече, нима от толкова много гении трябваше да попадне на жената на полковник Уолтстоун, големия минен специалист на фирмата „Гугънхаймър“. В резултат се появиха три случая на лудост: Дартуърти продаде мината си за една десета от стойността и; бедната жена пожертвува доброто си име и общественото си положение, за да избягат двамата с лодка надолу по Юкон; а полковник Уолтстоун, побеснял, тръгна с друга лодка след тях, готов да извърши убийство. Цялата трагична история се понесе надолу по мътния Юкон, мина през Форти Майл и Съркъл Сити, за да се загуби в неизследваните простори отвъд тях. Това беше любовта. Тя разстройваше живота на мъжете и жените, водеше ги към разруха и смърт, обръщаше с главата надолу всичко разумно, караше почтени жени да изневеряват или да се самоубиват, а мъже, които винаги са били честни и надеждни, превръщаше в негодни и убийци.

За пръв път в живота си Дейлайт загуби увереност. Беше здравата изплашен и не го криеше. Жените бяха ужасни същества и бацилите на любовта просто гъмжаха около тях. А и те самите бяха толкова дръзки и безстрашни. Те не се бяха уплашили от това, което се случи с Девата. По-съблазнителни от всякога, протягаха ръце към него. Необикновено силен, красив, добросърдечен, току-що минал тридесетте години, дори без богатството си, взет като обикновен мъж, той беше съблазън за повечето нормални жени. Но когато към естествените му превъзходни качества се прибавеха романтиката около името му и огромното му богатство, буквално всяка срещната неомъжена жена го оглеждаше с възхитени очи, да не говорим за множеството съпруги, които вършеха същото. Това би могло да разглези други мъже и да им завърти главите; но при него само го изплаши още повече. Той започна да отказва поканите в къщи, където имаше жени, и посещаваше само ергенски квартири и кръчмата „Музхорн“, в която нямаше танцувален салон.