Джек Лондон
Сияйна зора (34)

Глава XXI

Въпреки че между подобните си Дейлайт даваше вид на неуморим, препълнен с енергия и жизненост мъж, дълбоко в себе си той се чувствуваше страшно изморен. Понякога под влиянието на алкохола през главата му минаваха разумни мисли много по-ясно, отколкото когато беше трезвен. Така например една нощ бе седнал на кревата с едната си обувка в ръка и разсъждаваше над мисълта на Диди, че не можеш едновременно да седиш на два стола. Все още държейки обувката, той се загледа в накачените по стените юзди от конски косми. Той понесе обувката, изправи се тържествено, преброи ги, като обиколи и двете съседни стаи, за да завърши броенето. След това се върна обратно на кревата и заговори на обувката си със сериозен тон:

— Мъничката е права! Само един стол! Сто и четиридесет юзди и за нищо не ми служат! Само една юзда! А дори и един кон не мога да яздя! Бедният стар Боб! По-добре ще е да го изпратя на паша. Тридесет милиона долара, може би в проект сто милиона или нищо, и въпреки това с какво мога да се похваля? Парите могат да купят много неща. Но не могат да купят мъничката! Не могат да купят и вместимост. Каква полза имам от тридесетте милиона, когато дневно мога да побера само един кварт коктейли? Ако можех да изпия сто кварта коктейли, работата щеше да е друга. Но един кварт — един мизерен кварт! Ето ме мене, тридесет пъти милионер, а работя здравата всеки ден повече от една дузина мъже, на които плащам, и всичко, което получавам, са две безвкусни яденета, едно легло, кварт мартини и сто четиридесет юзди от конски косми, да си ги гледам по стените! — Той огледа тъжно стените. — Мистър Чепик, аз съм пиян! Лека нощ!

Сред закостенелите пияници най-лоши са самотниците и Дейлайт ставаше точно такъв. Той вече почти не пиеше с хората, пиеше си сам в стаята. Връщайки се пребит от работа, той се опиваше, докато заспи, и знаеше, че на сутринта ще се събуди с пресъхнала и горяща уста, за да повтори пак същата програма.

Но страната не успя да се оправи от кризата така бързо, както очакваха. Свободни пари все още не се намираха, макар обикновеният читател на вестниците, финансирани от Дейлайт и от всички други финансисти, да си правеше заключение, че липсата на пари е преминала и че кризата е вече история. Всички публични изявления бяха оптимистични и жизнерадостни, но голяма част от тези, които правеха изявленията, бяха закъсали. Сцените, които се разиграваха в кабинета на Дейлайт и на съвещанията с директорите му, биха опровергали вестниците; когато се обръщаше към акционерите на „Сиера енд Салвадор пауър къмпани“, „Обединената водопроводна компания“ и няколко от другите акционерни компании например, Дейлайт казваше:

— Трябва да дадете! Държите в ръцете си нещо добро, но за да го задържите, трябва да пожертвувате по нещичко! Няма нужда да ви давам обяснения за трудните времена. Аз ли не знам, че продължават трудните времена? Иначе нямаше да сте тука? Както казах и преди, трябва да давате! Аз съм притежател на контролния пакет и работата допря до допълнителни вноски! Или трябва да ги дадем, или да фалираме!

Ако аз започна да падам, така силно ще тупна, че няма да разберете как ще хвръкнете! Малките рибки могат да бягат, но вие не можете. Този кораб няма да потъне, докато стоите на него. Но ако го напуснете, ще се удавите, преди да стигнете до брега! Допълнителните вноски трябва да се дадат — това е всичко! Големите търговски къщи на едро, доставчиците, които снабдяваха хотелите му с хранителни продукти, и цялата тълпа хора, които непрекъснато искаха да им се плаща, прекарваха тежки половинчасови разговори с него. Той ги викаше в кабинета си и им показваше последните номера в играта „мога и не мога“ и „ще направя и няма да направя“.

— По дяволите, трябва да ме поддържате! — казваше им той. — Ако мислите, че си играем с вас вист на дребно и че винаги, когато си поискате, можете да се откажете и да си отидете у дома, жестоко се лъжете! Вижте какво. Уоткинс, преди пет минути казахте, че не искате да чакате за парите! Позволете ми да ви кажа няколко неща! Ще чакате и ще продължавате да чакате! Ще продължавате да ме снабдявате и да се задоволявате с полиците ми, докато премине кризата! Как ще се справите, е ваша, а не моя работа. Спомняте ли си какво направих с Клинкнър и компанията „Алтамонт тръст“? Знам и калта под ноктите на вашето предприятие, и то по-добре от самия вас. Ако се опитате да ме изоставите, ще ви смачкам! Даже и сам да фалирам, ще намеря една минутка време и за вас, да ви помъкна след себе си! Въпросът е дали да потънем, или да изплуваме всички заедно; сигурно се досещате, че е във ваш интерес да ме държите на повърхността!

Най-жестоката му битка беше може би с акционерите на „Обединената водопроводна компания“, защото, за да укрепи широкия си паричен фронт, той поиска да му се даде в заем почти целият солиден приход на компанията. Но никога не отиваше прекалено далеч в твърдото налагане на волята си. Той принуждаваше хората, чиито интереси се преплитаха с неговите, да правят жертви, но когато някой от тях биваше притиснат до стената и се намираше в голяма нужда, Дейлайт се притичваше, помагаше му и го връщаше в редиците. В подобен момент на върховни усилия само един силен човек би могъл да удържи сложното положение и Дейлайт беше именно такъв човек. Той маневрираше и лавираше, измисляше и планираше, ободряваше и подкарваше по-слабите, държеше страхливците в редиците на борбата и нямаше милост към дезертьорите.

Накрая, в началото на лятото, нещата започнаха да се оправят. Дойде ден, когато Дейлайт направи нещо, което не бе правил преди. Напусна кантората един час по-рано от обикновено, защото за пръв път от започването на кризата беше приключил преждевременно работата си. Преди да си тръгне, той се отби в частния кабинет на Хегън, за да си побъбрят, и когато тръгна да си отива, му каза:

— Хегън, ние сме в чудесно състояние! Измъкваме се от заложната къща в добра форма и ще си отидем, без да оставим нито един залог неоткупен! Най-лошото мина и вече му се вижда краят! Ще постегнем юздите още някоя и друга седмица, може да ни попритиснат още малко, но след това ще се отпуснем и ще си плюем на ръцете!

Този път той промени програмата си. Вместо да отиде направо в хотела, започна да обикаля баровете и кафенетата, пиеше тук един коктейл, там един коктейл, а където срещнеше някой познат, и по два-три. След около един час влезе в бара „Партенон“, за да изпие последния коктейл преди вечеря. Цялото му същество беше приятно затоплено от алкохола и той бе изпаднал в прекрасно настроение. В единия ъгъл на бара няколко млади мъже мереха силите си по стария известен начин, като опираха лакти върху тезгяха и се мъчеха да наведат ръцете си надолу. Един широкоплещест млад гигант, без да мръдне лакът, сваляше ръцете на всички, които му се противопоставяха. Дейлайт се заинтересува.

— Това е Слосън — отговори барманът. — Хвъргач на чук от университетския отбор! Тази година счупи всички рекорди, дори и световния! Юначага, няма що!

Дейлайт кимна, отиде при него и намести ръката си.

— Бих искал да си опитам късмета в тази игра, синко! — каза той.

Младият мъж се засмя и вкопчи ръка в неговата; и за голямо учудване на Дейлайт ръката му бе наведена и опряна на бара.

— Чакайте малко! — измърмори той. — Нека опитаме още веднъж! Първия път сигурно не съм бил готов!

Ръцете им се вкопчиха отново. Всичко стана много бързо. Атаката на мускулите му веднага се превърна в защита и след напразна съпротива, ръката на Дейлайт бе наведена и опряна на бара. Дейлайт беше удивен. Нямаше никакъв трик. Умението им беше еднакво, дори неговото бе по-голямо. Той поръча по нещо за пиене и все още с удивление гледаше ръката си като някаква нова, чужда вещ. Той не познаваше тази ръка. Не беше същата ръка, с която си бе служил толкова години, това беше сигурно. Старата му ръка? Та за нея да наведе ръката на този млад юначага щеше да е играчка. Но тази ръка — той продължаваше да я гледа с такова съмнение и объркване, че предизвика шумния смях на младите хора.

Този смях го отрезви. Отначало и той се присъедини към него, но лицето му постепенно стана сериозно. Той се наведе към хвъргача на чук.

— Синко — каза той, — позволи ми да ти пошепна една тайна! Махни се оттук и престани да пиеш, преди да си започнал!

Младежът се изчерви гневно, но Дейлайт продължи твърдо:

— Слушай баща си и му позволи да ти каже това-онова! Аз самият съм млад човек, но не се чувствам така. Нека ти кажа, че преди няколко години да наведа ръката ти, би било все едно да набия дете от забавачницата!

Слосън го погледна с недоверие, а другите се хилеха и се натрупаха около Дейлайт, за да го накарат да продължи.

— Синко, не обичам да държа проповеди! За пръв път се разкайвам, и то ти ме накара! Видял съм туй-онуй на времето си и както можеш да забележиш, не съм от меко тесто. Но позволи ми да ти кажа: само дяволът знае колко милиона имам и бих ги дал всичките, още сега, на този бар, ако мога да надвия ръката ти! А това значи, че бих се отказал от цялата престрелка, само да се върна там, където бях, преди да прекъсна спането си под открито небе, преди да дойда в градските кокошарници да пия коктейли и да се возя на автомобил! Ето какво ми е, синко, това чувствам! Играта не си струва трудът. Погрижи се за себе си и от време на време си спомняй съвета ми! Лека нощ!

Той се обърна и излезе, залитайки. Понеже беше явно пиян, изказването му не бе взето сериозно.

Все още замаян, Дейлайт се върна в хотела, вечеря и се приготви да ляга.

— Проклетото хлапе! — измърмори той. — Наведе ръката ми без никакво усилие! Моята ръка!

Той повдигна виновната ръка и с глупаво учудване се загледа в нея. Ръката, която никога не е била побеждавана! Ръката, от която се плашеха гигантите в Съркъл Сити! И някакво си хлапе от университета, смеейки се в лицето му, я беше победило — и то два пъти! Диди беше права. Той не беше същият човек. Положението изискваше повече внимание, отколкото той му отделяше. Но не му беше сега времето. На сутринта, след като се наспи добре, щеше да се занимае с тая работа.