Джек Лондон
Сияйна зора (2)

Глава II

Беше два часът през нощта, когато танцуващите поискаха да хапнат по нещичко и прекъснаха за половин час танците. И точно в този момент Джек Кърнс предложи да се играе на покер. Джек Кърнс беше едър мъж с груби черти, който заедно с Бетълс се опита несполучливо да основе лагер по горното течение на Койокук, далече зад Полярния кръг. След това Кърнс се върна при старите лагери във Форти Майл и Сиксти Майл и смени насоката на своите усилия. Той си поръча от Щатите малък гатер и един речен параход. Параходът в момента се превозваше от индианци с шейни и кучета през прохода Чилкут и щеше да се спусне до Юкон в началото на лятото, след стопяването на леда. По-късно, през лятото, когато Берингово море и устието на Юкон щяха да се изчистят напълно от лед, параходът, сглобен в Сент Майкъл, щеше да тръгне нагоре по Юкон, натоварен догоре с провизии.

Джек Кърнс предложи да се играе покер. Луис Французина, Дан Макдоналд и Хел Кембъл (който бе намерил доста злато по Музхайд) не танцуваха, защото нямаше достатъчно момичета за всички и бяха склонни да приемат предложението. Тъкмо търсеха пети човек, когато Бърнинг Дейлайт излезе от задната стая под ръка с Девата и всички танцуващи го последваха. Играчите на покер го поканиха и той тръгна към масата им в ъгъла.

— Искаш ли да играеш? — каза Кембъл. — Как е късметът ти?

— Тази вечер късметът ми работи — отговори разгорещено Дейлайт и в същото време усети как Девата предупредително стисна ръката му. Искаше и се да танцува с него. — Късметът ми работи, но предпочитам да танцувам. Не ми се ще да ви взема парите!

Никой не настоя. Сметнаха отказа му за окончателен, а Девата притискаше ръката му, за да го отдалечи и да го накара да последват тези, които бяха тръгнали да търсят нещо за ядене. Но точно тогава той промени решението си. Не че не му се танцуваше, нито пък искаше да я обиди; но постоянният натиск върху ръката му възбунтува мъжкото у него. Той си помисли, че не може да позволи на никоя жена да го командва. Въпреки че беше харесван от жените, те не значеха много за него. Бяха играчки, забавление, част от почивката сред голямата игра на живота. Той слагаше жените на едно равнище с уискито и хазарта, а от наблюдение бе открил, че е много по-лесно да се откъснеш от пиенето и картите, отколкото от жена, след като си се замотал здравата с нея.

Беше роб на себе си, което беше естествено при неговия здрав егоизъм, но се бунтуваше винаги, когато ставаше дума да бъде роб на някой друг. Тогава или буйстваше, или изпадаше в паника. Сладкото робство на любовта беше неразбираемо за него. Мъжете, които бе видял да се влюбват, му се струваха налудничави, а лудостта беше за него нещо недостойно за изучаване. Другарството с мъже беше съвсем различно от любовта към жените. В другарството нямаше робуване. То беше делова връзка, честна сделка между хора, които не се преследват един друг, а делят рисковете сред равнините, реките и планините в търсене на богатство и живот. Мъжете и жените се преследваха едни други и или едните, или другите трябваше да се преклонят пред чуждата воля. Другарството беше нещо различно. В него нямаше робуване; и въпреки че той, силният човек, по-силен от всяка представа за силен човек, даваше много повече, отколкото получаваше, той даваше не защото беше задължен да даде, а просто от щедрост раздаваше с пълни шепи плодовете на труда си и героичните си усилия. Да носи с дни багажа на гърба си през връхлитайте от бури проходи или през пълни с комари блата, да носи два пъти повече от другаря си, не беше нито задължение, нито несправедливост. Всеки върши каквото може. В това се състои деловитата същност на отношенията. Вярно е, че някои мъже са по-силни от другите; но щом всеки полага всички усилия, сделката е почтена, деловият дух е спазен и всеки получава, каквото му се полага.

Но с жените не беше така. Жените даваха малко, а искаха всичко. Жените имаха връзки на престилките си и бяха склонни да завържат с тях всеки мъж, който ги погледне два пъти. Ето например Девата — развика се, когато влезе, и беше страшно доволна, че я покани да танцуват. Един танц беше съвсем на място, но понеже танцува два пъти, три пъти и още много пъти с нея, когато го поканиха да вземе участие в покера, тя стисна ръката му. Това бяха досадните връзки на престилката, първото от многото неща, на които би го принудила, ако той отстъпи. Не че не беше хубава жена, не, беше и здрава, и красива и танцуваше превъзходно, но беше жена, изпълнена с чисто женското желание да го стегне във връзките на престилката си, да му завърже краката и ръцете и да му сложи собствения си знак. По-добре покер. Още повече, че обичаше покера не по-малко от танците.

Той се опря само с тежестта си на нейното дърпане и каза:

— Нещо ми се ще да ви поразмърдам!

Отново усети дръпване за ръката. Тя се мъчеше да го овърже във връзките на престилката си. За част от секундата той се превърна в дивак, в него се надигна страх и желание за убийство. За това неизмеримо малко време той се превърна в изплашен тигър, обзет от ярост и ужас, след като е подушил капана. Ако беше, само дивак, той или щеше да избяга, или щеше да скочи отгоре й и да я унищожи. Но в същия миг в него се прояви дисциплината, натрупана в течение на много поколения, благодарение на която човек бе станал обществено животно, макар и не съвършено. Тактът и любезността победиха, той се усмихна с очи в очите на Девата и каза:

— Върви и намери нещо за хапване! Аз не съм гладен. По-късно пак ще танцуваме. Нощта едва започва. Върви, мила!

Пусна рамото й и игриво я побутна, като в същото време се извърна към играчите на покер.

— Ако играете на свободен реланс, ще се включа и аз.

— Релансът е в размер на пода — каза Джек Керне.

— Не, напълно свободен!

Играчите се спогледаха един друг и Кърнс съобщи:

— Добре, напълно свободен!

Елам Харниш седна на свободния стол и започна да вади торбичката си със злато. Девата се понацупи за миг, след това последва другите танцьори.

— Ще ти донеса един сандвич, Дейлайт — извика тя през рамо.

Той кимна. Тя му се усмихваше опрощаващо. Беше успял да избегне връзките на престилката и, без да нарани жестоко нейните чувства.

— Хайде да играем с писани маркери — предложи той. — Чиповете само затрупват масата… Ако сте съгласни?

— Нямам нищо против — отговори Хел Кембъл. — Чиповете ще бъдат по петстотин.

— Моите също — отговори Харниш, а другите също определиха стойността на собствените си маркери. Луис французина, най-скромен от всички, оцени своите по сто долара всеки.

По това време в Аляска нямаше нито мошеници, нито професионални картоиграчи. Играеше се честно и мъжете си имаха доверие един на друг. Думата на един мъж струваше колкото златото в кесията му. Маркерът беше плосък, продълговат бронзов чип, който струваше може би един цент. Но когато играчът заложеше маркера в играта и обявеше, че струва петстотин долара, той биваше приет на стойност петстотин долара. Който и да го спечелеше, знаеше, че човекът, който го е заложил, ще си го вземе обратно срещу златен прах за петстотин долара, претеглен на везните. Тъй като маркерите бяха с различни цветове, не беше никак трудно да се познае чии са. В тези ранни дни по Юкон никой даже и не помисляше да играе със злато на масата. Човек отговаряше за загубите си в с всичко, което притежаваше, независимо къде се намират имуществата му и какъв е техният характер.

Харниш тегли карта и на него се падна да раздава. Това беше добро предзнаменование и докато бъркаше картите той викна на барманите да приготвят напитки за всички посетители на кръчмата. Той даде първата карта на Дан Макдоналд, който бе седнал от лявата му страна, и викна:

— Наблегнете до земята всички, малемути, хъски и сиваши! Напрегнете се и стъпвайте здраво! Стегнете мускули! Теглете с цялата си тежест хамутите, та да си скъсате жилите! Хууп ла! Йоу! Тръгваме за Хелън Брекфъст! И ще ви кажа направо, че ще има стръмни баири и здраво тичане тази нощ, преди да стигнем до хубавицата. И някой ще се поочука… здравата.

След като веднъж бе почнала, играта беше тиха и почти нямаше разговори, макар че около играчите цареше невъобразим шум. Елам Харниш беше запалил искрата. Все повече и повече златотърсачи влизаха и оставаха в „Тиволи“. Когато Бърнинг Дейлайт започваше да се весели, никой не искаше да бъде настрана. Дансингът беше пълен. Поради недостига на жени много от мъжете завързваха на ръката си носна кърпа и танцуваха вместо дами с другите мъже. Всички маси за хазартни игри бяха препълнени; гласовете на мъжете, които говореха, опрени на дългия бар и струпани около печката, се съпровождаха от постоянното тракане на чиповете и острия, ту надигащ се, ту спадащ шум на рулетката. Всичкият необходим материал за една разгулна юконска вечер беше налице и се размесваше.

При покера нямаше големи удари и щастието се усмихваше ту на един, ту на друг. Затова играта се водеше на високи ставки, с ниски карти и игрите бяха къси. Един флош на Луис Французина му донесе под от пет хиляди срещу тройките на Кембъл и Кърнс. Един под от осемстотин бе спечелен при сваляне на картите от чифт седмици. А веднъж Харниш плати на Кърнс две хиляди долара и го хвана в блъф. Когато Кърнс свали картите си, имаше флош манке, а картите на Харниш показваха, че той бе имал куража да плати на чифт десетки.

Но в три часа сутринта стана голямата „среща“. За такъв момент в покера понякога се чака със седмици. Новината се разнесе из „Тиволи“. Зрителите затаиха дъх. Мъжете, които бяха настрана, млъкнаха и се приближиха до масата. Играчите по другите маси изоставиха своите игри, дансингът опустя, така че накрая всички застанаха в кръг на пет-шест реда около масата за покер. Високото наддаване бе започнало, преди да се теглят карти, и продължаваше, без някой да има намерение да го прекъсва скоро. Кърнс беше раздал картите и Луис Французина бе отворил с един маркер — в неговия случай сто долара. Кембъл само плати, но Елам Харниш, който беше след него, хвърли петстотин долара, като каза на Макдоналд, че го пуска да влезе много евтино.

Макдоналд погледна отново картите си и сложи маркери за хиляда. След като размишлява дълго над картите си, Кърнс накрая влезе. След подобни размишления Луис Французина трябваше да плати още деветстотин долара, за да остане в играта. За да остане и да тегли карти, Кембъл също трябваше да плати деветстотин, обаче за обща изненада той не само ги плати, но вдигна още хиляда.

— Най-после всички поехте по нанагорнището! — забеляза Харниш, като плати хиляда и петстотинте, и на свой ред добави нови хиляда. — Красавицата ни чака на върха, внимавайте да не окъсате хамутите!

— И аз съм се запътил към тази дама! — каза Макдоналд, плати двете хиляди и допълнително дигна хиляда.

По това време играчите се постреснаха и вече не се съмняваха, че настъпва срещата на големите карти. Чертите на лицата им не издаваха нищо, но всички несъзнателно бяха започнали да изпитват напрежение. Всеки се мъчеше да изглежда съвсем естествено и естественият вид на всеки беше различен. Хел Кембъл показваше присъщата му съсредоточеност. Луис Французина проявяваше заинтересованост. Макдоналд запазваше добродушната си усмивка, въпреки че сега тя изглеждаше леко пресилена. Кърнс беше хладнокръвен и затворен, а Елам Харниш, както винаги, се шегуваше и смееше. На пода имаше вече единадесет хиляди долара и маркерите бяха натрупани в средата на масата.

— Нямам вече маркери — оплака се Кърнс. — Нека почнем да пишем полици!

— Радвам се, че оставаш — беше сърдечният отговор на Макдоналд.

— Още не съм платил. Дал съм вече хиляда. Колко трябват още?

— За да надникнеш вътре, ще ти струва три хиляди, но никои няма да те спре, ако речеш да дигаш.

— Да дигам ли? Дявол да го вземе, нямам такова намерение! Може би мислиш, че и на мене са ми дошли сервирани силни карти! — Кърнс погледна картите си. — Но ще ти кажа какво ще направя, Мак. Имам някакво предчувствие и само ще платя тези три хиляди!

Той написа сумата на парче хартия, подписа се и я постави в средата на масата.

Всички съсредоточиха погледите си върху Луис Французина. Той размърда картите си няколко пъти нервно, след това възкликна: „По дявола! Нямам никакво предчувствие!“ — и със съжаление ги хвърли сред чистените карти.

В следващия момент стотината чифта очи се преместиха върху Кембъл.

— Няма да те дигам, Джек — каза той и се задоволи да плати двете хиляди.

Погледите се преместиха към Харниш, който написа нещо на парче хартия и го бутна напред.

— Ще ви покажа, че тук не е нито неделно училище, нито благотворително дружество — каза той. — Плащам ти, Джек, и дигам с още хиляда. Да чуем твоето серви. Мак! Пак ти отворих работа!

— Мене работата ми понася, затова ще дигна още хиляда! — отвърна Макдоналд. — Още ли имаш същото предчувствие. Джек?

— Не ме напуска! — Кърнс дълго разглежда картите си. — И ще играя според него, само че трябва да знаете какво ми е финансовото положение! Имам парахода „Бела“ — струва двадесет хиляди, нито сантим по-малко. В лагера Сиксти Майл имам стоки по лавиците за пет хиляди. И вие знаете, че съм поръчал един гатер, който е на път. Вече е при езерото Линдеман и салът се строи. Мога ли да продължавам на кредит?

— Плащай; разбира се, че можеш! — беше отговорът на Дейлайт. — И щом става дума за това, може да спомена между другото, че имам двадесет хиляди в касата на Мак и още двадесет хиляди в парцела на Музхайд. Ти знаеш мястото, Кембъл. Струва ли толкова?

— Разбира се, че струва, Дейлайт.

— Колко трябва да се плати? — попита Кърнс.

— Две хиляди.

— Сигурно ще те дигнем още, ако влезеш — предупреди го Дейлайт.

— Предчувствието ми е много силно — каза Кърнс, като прибави към растящия куп полицата си за две хиляди. — Усещам го как ми лази по гърба, надолу-нагоре.

— Нямам никакви предчувствия, но картите ми са доста добри — съобщи Кембъл и бутна своята полица; — само че не са за дигане.

— Моите пък са добри. — Дейлайт спря и написа нещо. — Плащам тези хиляда и добавям нови хиляда!

Застанала зад гърба му, Девата направи в този миг нещо, което и най-добрият приятел на един мъж няма правото да направи. Пресегна се през рамото на Дейлайт, взе картите му и ги разгледа, като в същото време ги прикриваше близо до гърдите си. Тя видя три дами и чифт осмици, но никой не разбра какво е видяла. Докато разглеждаше картите, очите на играчите се бяха вперили в лицето и, но то не издаде нищо. Чертите й като че ли бяха изсечени от лед, защото изражението на лицето и беше съвсем същото, преди да разгледа картите, докато ги разглеждаше и след това. Нито един мускул не трепна; нито пък се забеляза някакво разширение на ноздрите, нито пък светлината в очите и се промени. Тя остави картите на масата и погледите бавно се отдръпнаха от лицето й, без да са разбрали каквото и да било.

Макдоналд добродушно се усмихна:

— Плащам ти, Дейлайт, и този път дигам с две хиляди. Какво става с предчувствието, Джек?

— Все още пълзи, Мак. Ти този път ме хвана, но предчувствието ми ме задължава да продължа. Плащам три хиляди. Имам и друго предчувствие. Дейлайт също ще плати.

— Разбира се, че ще плати — съгласи се Дейлайт, след като Кембъл беше хвърлил картите си. — Елам си знае работата и играе, както му е редът. Плащам последните две хиляди и да се раздадат картите!

Картите се раздадоха при мъртва тишина, нарушавана само от тихите гласове на тримата играчи. На пода имаше вече тридесет и четири хиляди долара и играта по всяка вероятност бе още в началото. За голямо учудване на Девата Дейлайт запази трите дами, хвърли двете осмици и поиска две карти. Този път дори и тя не посмя да погледне какво е получил. Тя знаеше докъде се простира самообладанието й. А и той самият не погледна. Двете нови карти лежаха с лице надолу върху масата, на мястото, където му ги бяха раздали.

— Карти? — попита Кърнс Макдоналд.

— Имам си достатъчно — отговори Макдоналд.

— Ако искаш, можеш да теглиш още, нали знаеш? — предупреди го Кърнс.

— Не, тези ми стигат!

Сам Кърнс тегли две карти, но не ги погледна. Харниш остави картите си да лежат на масата.

— Никога не се навирам между зъбите на „серви“ — каза той бавно и погледна към кръчмаря. — Започвай ти, Мак! Аз съм парол.

Макдоналд грижливо прегледа картите си, за да е съвсем сигурен, че не е станало нещо с тях, написа една цифра на листче хартия, бутна го към пода и каза само:

— Пет хиляди.

Кърнс, върху когото се бяха съсредоточили всички погледи, погледна двете карти, които му бяха дали, преброи другите три, за да разсее всякакво съмнение, че има по-голям брой карти, и написа нещо на парче хартия.

— Плащам ти, Мак! — каза той. — И ще дигна още една малка хилядарка, за да не изгоня Дейлайт!

Погледите се прехвърлиха на Дейлайт. Той също прегледа картите си и ги преброи.

— Плащам шестте хиляди и дигам още пет… Аз пък ще се опитам да те изгоня, Джек!

— И аз дигам още пет хиляди, за да помогна да изгоним Джек! — каза Макдоналд на свой ред.

Гласът му беше леко пресипнал и напрегнат, а когато спря да говори, ъгълчето на устата му леко потрепна.

Кърнс беше блед и докато пишеше полицата, ръцете му трепереха. Но гласът му не се беше променил.

— Нови пет хиляди от мене! — каза той.

Сега Дейлайт стана център на вниманието. Газените лампи хвърляха отблясъци по изпотеното му чело.

Загорелите бузи бяха потъмнели още повече от прилив на кръв. Черните очи блестяха, а ноздрите се бяха разширили и потрепваха. Те бяха широки ноздри и показваха произхода му от дивите прадеди, оживели благодарение на големите си дробове и широкия проход за чист въздух.

Да, за разлика от Макдоналд, неговият глас беше останал твърд както винаги, а за разлика от Кърнс ръката му не трепна, когато започна да пише.

— Само плащам десет хиляди — каза той. — Не че ме е страх от тебе, Мак, но ме безпокои предчувствието на Джек.

— Въпреки това ще дигна още пет хиляди — каза Макдоналд. — Преди да теглим, имах най-добрата карта и мисля, че все още е така!

— Изглежда, че предчувствието след тегленето е по-добро от предчувствието преди тегленето! — забеляза Кърнс. — Просто се смятам задължен да дигна, пък и нещо ми казва „дигай, Джек, дигай“, и така добавям нови пет хиляди.

Дейлайт се облегна на стола си, загледа се в лампите и за смята на глас:

— Дал съм девет хиляди, преди да се теглят карти, след това платих и дигнах общо единадесет хиляди; това прави с новите десет тридесет хиляди. Мога само да дам и тези десет хиляди. — Той се наведе напред и погледна Кърнс. — Плащам ти и десетте хиляди!

— Можеш да дигаш, ако искаш — отвърна Кърнс. — Кучетата ти струват пет хиляди.

— Нито едно куче. Можете да спечелите всичкия ми златен пясък и целия ми парцел, но нито едно от кучетата. Само плащам!

Макдоналд дълго обмисля. Всички затаиха дъх. Лицата на зрителите останаха напрегнати. Дори никой не премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Настъпи благоговейна тишина. Чуваше се само бумтенето на огромната печка и отвън, заглушено от стените, виенето на кучето. Такива големи суми не се разиграваха всяка вечер по Юкон, а и това беше рекорд в историята на страната. Кръчмарят накрая проговори:

— Ако някой друг спечели, ще трябва да ипотекирам „Тиволи“.

Двамата играчи кимнаха в знак на съгласие.

— Тогава и аз плащам.

Макдоналд прибави бележка за пет хиляди.

Никой не поиска пода и никой не каза какви карти има. Едновременно и мълчаливо те отвориха картите си на масата, а зрителите се надигнаха на пръсти и протегнаха вратове. Дейлайт имаше четири дами с ас; Макдоналд четири валета с ас; Кърнс — четири попа с тройка. Кърнс протегна треперещата си ръка напред и със загребващо движение придърпа пода към себе си.

Дейлайт взе аса от картите си, подхвърли го до аса на Макдоналд и каза:

— Това ми даваше кураж през цялото време. Мак. Знаех си, че само попове могат да ме бият, а ето че той ги събрал!

— Ти какво имаше? — попита той с интерес, като се обърна към Кембъл.

— Кент флош манке, отворен от двата края! Хубава карта за началото на играта!

— Разбира се! Би могъл да направиш кента, флош или кент флош.

— Така мислех и аз — тъжно отговори Кембъл. — Шест хиляди дадох, преди да се откажа.

— Де да бяхте теглили всички карти! — засмя се Дейлайт. — Тогава нямаше да ми дойде четвъртата дама. Сега ми остава да поема пощата на Били Роулинс и да тръгвам за Днеа. Колко е плячката. Джек?

Кърнс се опита да пресметне пода, но беше твърде развълнуван. Дейлайт го претегли към себе си през масата, раздели със сигурни ръце маркерите от полиците и с ясно съзнание събра сумата.

— Сто двадесет и седем хиляди — съобщи той. — Сега можеш да продадеш всичко, Джек, и да се отправиш дома!

Печелившият се усмихна и кимна с глава, но изглежда, че не можеше да говори.

— Бих почерпил по чаша — каза Макдоналд, — само че заведението вече не е мое.

— Твое е — отговори Кърнс, като най-напред овлажни с език устните си. — Полицата ти е безсрочна. А пиенето е от мен.

— Казвайте всички кой каква отрова иска — печелившият плаша! — извика високо Дейлайт на всички около себе си, после стана от стола и хвана Девата за ръка. — Хайде, танцьорите, елате да танцуваме. Нощта е млада, а на сутринта ме чака баирът на Хелън Брекфъст и пощата. Хей, Роулинс, ела тук — наемам се по оня същия договор и тръгвам в девет часа сутринта за солената вода, разбираш ли? Хайде, идвайте всички! Къде е цигуларят?