Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Борис Борисов

Глава XIV

— Разбира се, няма начин да се разбере какво иска човек по това, което казва! — Дейлайт почеса немирното ухо на Боб с камшика и се замисли недоволно над думите, които току-що бе изрекъл. Те не изразяваха това, което искаше да каже. — Искам да кажа, че вие съвсем ме отрязахте и казахте, че не искате да се срещаме пак и ми обяснихте причините, но как мога да знам, че това са истинските причини? Може би просто не искате да се сближите с мен и не го казвате, за да не нараните чувствата ми. Не разбирате ли? Аз съм последният човек на този свят, който би се наврял, където не го искат. И ако мислех, че никак не ви е грижа за мене, щях да изчезна като дим.

Диди се усмихна на думите му, но продължи да язди мълчаливо. Тази усмивка е най-сладката, най-прекрасната усмивка, която е виждал. Беше различна от другите усмивки, които му беше отправяла, увери той сам себе си. Това беше усмивката на човек, който поне малко го познава. В следващия миг той се поправи — разбира се, тази усмивка беше несъзнателна. Така ставаше винаги, когато двама души се събираха заедно. Който и да е чужд човек, един търговец или чиновник, след няколко срещи би показал същите признаци на приятелство. Така ставаше обикновено с всички, но че и с нея беше така, му направи по-силно впечатление; пък и усмивката и беше така мила и чудна. Беше сигурен, че другите жени, които познаваше, не можеха да се смеят така.

Този ден беше щастлив. Дейлайт я беше срещнал на черния път за Бъркли и с часове прекараха заедно. Едва към края на деня, когато наближаваха вратичката на пътя за Бъркли, Дейлайт подхвана сериозния разговор.

Тя отговори на последния му въпрос и той с благодарност я заслуша.

— Предположете, просто предположете, че това са единствените причини? Че въпросът не е дали желая, или не да се сближим? Тогава какво?

— Тогава няма да престана да ви убеждавам — бързо каза той. — Защото, разбирате ли, забелязал съм, че хора, които са склонни към нещо, много по-лесно биват убеждавани. Но ако прикривате другите причини, ако не искате и да ме знаете — ако… хм,… ако мислите, че не трябва да наранявате чувствата ми, защото сте на добра работа при мене… — на това място спокойното му разсъждение за подобна възможност бе изместено от страха, че наистина е така и той загуби нишката на мисълта си. — Във всеки случай трябва да кажете само една думичка и аз ще изчезна! И няма да ви се сърдя; просто не ми е провървяло. Така че бъдете откровена, мис Мейсън, моля ви, и ми кажете, ако това е причината — имам предчувствието, че е така!

Тя го погледна, а очите и внезапно се навлажниха от гняв и болка.

— О, но това е несправедливо! — извика тя. — Давате ми да избирам: или да ви излъжа и нараня, за да предпазя себе си и да се отърва от вас; или, от друга страна, да захвърля предпазливостта си и да ви кажа истината, защото тогава, както сам казахте, ще продължите да ме убеждавате!

Бузите и бяха зачервени, устните и трепереха, но тя продължаваше да го гледа право в очите.

Строгата усмивка на Дейлайт бе изпълнена със задоволство.

— Много се радвам от думите ви, мис Мейсън, наистина, много се радвам!

— Не се радвайте — продължи бързо тя. — Те нищо не променят. Няма да позволя нищо да променят. Това е последната ни езда… а ето и вратичката!

Тя докара кобилата си до вратичката, наведе се, отвори я и влезе през нея.

— Не, моля ви, недейте — каза тя, когато Дейлайт понечи да я последва.

Смирено покорен, той дръпна Боб и вратичката се затвори помежду им. Но още имаше какво да се каже и тя не се отдалечи.

— Слушайте, мис Мейсън — каза той с нисък глас, който трепереше от напрежение. — Искам да разберете едно нещо. Съвсем не желая да се забавлявам с вас. Обичам ви, желая ви и никога през живота си не съм бил по-сериозен в това, което говоря. Намеренията ми са съвършено почтени. Искам съвсем честно…

Но изражението на лицето й го принуди да спре. Беше ядосана и в същото време се смееше.

— Това не трябваше да го казвате — извика тя. — Прилича ми на… бюро за женитби: съвършено почтени намерения, цел — брак. Но това си и заслужавам! Това ли наричате убеждаване?

Кожата на Дейлайт бе избледняла, откакто заживя под градските покриви, така че кръвта, която сега нахлу в бузите му и ги зачерви, личеше ясно. А в крайното си смущение той не забеляза, че в този миг тя го гледа по-ласкаво, отколкото през целия ден, прекаран заедно. Досега не беше виждала възрастни мъже да се изчервяват като малки момчета и вече съжаляваше за остротата, с която бе избухнала.

— Вижте какво, мис Мейсън! — започна той бавно и със запъване, но после се забърза и думите му едва се разбираха. — Груб човек съм, знам го, и знам, че ми липсват познания за почти всичко! Никога не са ме учили на хубави неща! Никога не съм ухажвал и не съм се влюбвал — и съвсем не знам как да постъпвам в такъв случай, а се държа като пълен идиот… Вие трябва да не обръщате внимание на думите ми, а да почувствувате човека, който се крие зад тях! Това съм аз, това, което искам, е хубаво, а не знам как да го постигна!

Диди Мейсън приличаше па птичка, просто прехвръкваше от едно настроение на друго. Тя веднага се разкая искрено.

— Простете ми, че се изсмях — каза тя през вратичката, — Това не беше истински смях. Просто ме изненадахте, а ме и наскърбихте. Виждате ли, мистър Харниш, аз не съм…

Тя спря, защото изведнъж се уплаши да не завърши мисълта, към която я бе подмамила бързата смяна на настроенията.

— Искате да кажете, че не сте свикнали с такъв род предложения? — каза Дейлайт. — Нещо като „Здрасти, много се радвам, че се запознахме, ще се ожените ли за мене?“

Тя кимна и избухна в смях. Той се присъедини към смеха и това разведри атмосферата. После събра смелост и продължи с повече самоувереност и спокойствие:

— Ето, виждате ли, вие сама заставате на моя страна! Вие сте имали опит в подобни неща. Сигурен съм, че са ви правени стотици предложения. Аз пък нямам никакъв опит и се чувствам като риба на сухо. Пък и това не е предложение. Това е просто едно особено положение и аз съм в безизходица. Имам достатъчно здрав разум, за да знам, че не е редно да се говори за женитба, когато искаш по-близко опознаване. Точно тук попаднах в безизходица. Номер едно — не мога да се сближа с вас в кантората. Номер две — казвате ми, че няма да се виждаме извън кантората. Номер три — причините, които изтъквате, са, че хората ще говорят, защото работите при мене. Номер четири — трябва на всяка цена да се сближа с вас и да ви убедя, че намеренията ми са почтени и добри. Номер пет — ето ви от другата страна на вратата, готова да си отидете, а аз съм от тази страна, съвсем отчаян и искам да ви кажа нещо, за да ви накарам да си помислите още малко. Номер шест — казах го. А сега, съвсем последно, просто искам да си помислите още малко!

Диди се заслуша в простите му, мили думи, които подчертаваха искреността му и разликата между него и другите й познати мъже, загледа се в развълнуваното му лице, престана да го слуша и потъна в собствените си мисли. Любовта на силния мъж винаги привлича всяка естествена жена и сега, когато гледаше към Дейлайт над затворената врата, тя почувствува това влечение по-силно от всякога. Не би и сънувала дори да се ожени за него — имаше цяла дузина причини против това; но защо пък да не се виждат по-често? Съвсем не й беше противен. Напротив, харесваше го, винаги го бе харесвала, още от първия ден, когато видя слабото му индианско лице и святкащите индиански очи. Отличаваше се от другите мъже не само по силните си мускули. Беше обкръжен с ореола на романтиката — храбър авантюрист от Севера, с груб характер, извършил много подвизи, спечелил много милиони, дошъл от Арктика, за да поведе изкусно борба с мъжете на Юга.

Жесток като червенокож, комарджия и развратник, човек без морал, чиято жажда за отмъщение беше ненаситна, който стъпкваше всеки на пътя си — о, тя знаеше всичко лошо, което бяха писали за него! Но въпреки това не се боеше от него. В името му имаше друг смисъл. Бърнинг Дейлайт значеше още много неща. Те се намираха по вестниците и списанията, в книгите за Клондайк. Като се вземеше всичко пред вид, Бърнинг Дейлайт представляваше нещо, което можеше да възбуди въображението на всяка жена. И докато слушаше през вратичката неговите тъжни, простички думи, нейното въображение също бе възбудено. Преди всичко Диди беше жена, пълна с женска суета, и тъкмо суетата и бе поласкана, че такъв човек търси любовта й.

В главата и се въртяха още много мисли. Тя почувствува още по-силно самотата и умората си; душата й бе обладана от цели пълчища призраци на смътни чувства и желания; прозвучаха някакви още по-дълбоки и неясни отзвуци, трепетите на забравени поколения кристализираха и отново трептяха, вечно трептяха — несънуваният, незнаен и мощен дух на живота, който винаги се възраждаше през хиляди лъжи и измами. Да язди с този мъж сред хълмовете, беше голямо изкушение. Но нямаше да има нищо повече, защото тя бе твърдо убедена, че неговият начин на живот никога не би могъл да бъде и неин. От друга страна, тя беше лишена от обикновените женски страхове. Никога не се съмняваше, че може при всякакви обстоятелства да се грижи за себе си и да се справи с всичко. Тогава защо не? В крайна сметка това беше нещо толкова дребно.

В най-добрия случай животът, който водеше, можеше да се нарече обикновен и еднообразен. Ядеше, спеше и работеше — това беше почти всичко. Като на филмова лента пред очите и се изниза нейният отшелнически живот: шест дена от седмицата минаваха в кантората и пътуване на отиване и връщане; преди да си легне открадваше няколко часа, за да посвири на пианото и да попее, да изпере нещо, да закърпи това-онова и да приведе в ред скромните си сметки; две вечери за забавления, които си позволяваше; в събота още няколко откраднати часа, които прекарваше при брат си в болницата; и седмия ден — неделя, единственият и ден за почивка и отмора, когато възсядаше Маб и яздеше по любимите си хълмове. Но яздейки сама, тя се чувствуваше самотна. Никой от познатите й не яздеше. Беше убедила няколко момичета от университета, но след една-две недели върху седлата на наети коне, те се отказваха. Само Медлин си бе купила собствен кон и няколко месеца възторжено ходеше на езда, но после се ожени и отиде да живее в Южна Калифорния. След като яздиш сам в течение на години, започваш да се изморяваш от вечната самота.

Такова дете беше този едър здравеняк — милионер, който беше изплашил половината богаташи на Сан Франциско! Такова дете! Никога не бе отгатнала тази черта на характера му.

— Как се женят хората? — казваше той. — Номер едно — срещат се; номер две — харесват се; номер три — опознават се; и номер четири — или се женят или не се женят, според това дали са се харесали, след като са се опознали. Но не мога да проумея как, за бога, ние ще разберем дали се харесваме достатъчно, щом сами не си създадем възможности за това. Бих ви дошъл на гости, да ви видя, но знам, че живеете в пансион или стая, така че и това не върви!

Настроението на Диди внезапно се промени и положението и се видя невъзможно смешно. Изпитваше желание да се смее, не гневно, не истерично, а просто весело. Толкова смешно беше! Тя самата — стенографката, и той — известният, могъщ спекулант — милионер, който й разправя през затворената вратичка как хората се сближават и женят. Пък и положението беше невъзможно. По всичко беше явно, че така не може да продължава. Тези прикрити срещи сред хълмовете трябваше да спрат. Нямаше да се срещат вече. А ако, щом му откажеше това, той се опиташе да я ухажва в кантората, тя щеше да бъде принудена да загуби хубавата си работа и с това да се приключи цялата история. Подобна мисъл не беше никак привлекателна; но тя познаваше света на мъжете и особено в градовете, та не очакваше нищо приятно. През дългите години, докато бе работила, за да си изкарва хляба, тя бе загубила твърде голяма част от илюзиите си.

— Няма да се промъкваме и крием! — обясняваше Дейлайт. — Ще си яздим храбро и открито, а пък ако някой ни види, добре, нека ни гледа! Ако почнат да говорят, щом като съвестта ни е чиста, няма нужда да се безпокоим. Кажете една дума само и Боб ще понесе на гърба си най-щастливия човек на земята.

Тя поклати глава, успокои кобилата, която нетърпеливо искаше да си тръгне към къщи, и многозначително погледна към удължените сенки.

— Става вече късно — продължи бързо Дейлайт, — а ние още по нищо не сме се разбрали. Още една неделя поне — не искам много, — за да се разберем.

— Имахме цял ден на разположение — каза тя.

— Но твърде късно започнахме да говорим за това. Следващия път ще започнем от по-рано! Това е нещо много сериозно за мене, вярвайте ми! Кажете, че сте съгласна за другата неделя?

— Могат ли мъжете да бъдат наистина почтени? — попита тя. — Знаете много добре, че под „другата неделя“ разбирате още много недели!…

— Тогава, нека бъдат много недели! — извика възбудено той, а тя си мислеше, че никога не го бе виждала по-красив. — Кажете една думичка! Само една думичка! Идната неделя при кариерата…

Тя притегли юздите в ръката си и се готвеше да тръгва.

— Лека нощ — каза тя — и…

— Да! — прошепна той с едва доловима властна настойчивост.

— Да! — каза тя с нисък, но ясен глас.

В същия миг тя подкара кобилата в тръс и се отдалечи по пътя, без да погледне назад, задълбочена в собствените си чувства. Разумът й беше решил да каже „не“ — и до последната минута решението и бе останало непроменено. Но устните и казаха „да“. Или поне изглеждаше, че устните го бяха казали. Тя нямаше намерение да се съгласи. Защо тогава се бе съгласила? Първата й изненада и учудването от непредвидената й постъпка отстъпи пред мисълта за възможните последици. Тя знаеше, че с Бърнинг Дейлайт не можеше да се играе и че под момчешкото му простодушие се крие властният характер на зрял мъж. Беше се вплела в бъдеще, изпълнено с неизбежни напрежения и бури. И тя отново се питаше защо бе казала „да“ тъкмо тогава, когато намеренията и бяха съвсем други.