Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Борис Борисов

Глава IX

Вместо да се върне в града в понеделник, Дейлайт нае коня на месаря за още един ден и пресече долината към източния склон, за да огледа мината. Този склон беше по-сух и по-скалист от местата, през които бе минал вчера, а възвишенията бяха обрасли с гъст дъбак и бе невъзможно да се мине на кон. Но по каньоните имаше чудесни дървета и между тях — много вода. Мината беше съвсем запусната, но той с удоволствие се шля половин час из околността й. Беше работил по кварцови мини, преди още да отиде в Аляска, и се зарадва, че не е забравил този занаят. Историята му беше съвсем ясна: добри изгледи, които са накарали хората да започнат галерията в склона на хълма; три месеца работа и парите им са се свършили; оставили са мината и са тръгнали да припечелят по някоя пара; след това са се върнали и са почнали отново работа и златото постоянно ги е мамило все по-навътре в планината, докато след години напразни надежди са се отказали и изчезнали. По всяка вероятност вече са измрели, си помисли Дейлайт, обърна се на седлото си и погледна назад, през каньона, към купищата пръст и тъмното отверстие на галерията.

Също като предния ден, той и сега се отклоняваше по случайни пътеки и започна да се изкачва към билото. Натъкна се на някакъв коларски път, който водеше нагоре, и в продължение на няколко мили язди по него. Стигна до една малка долина, обградена от планини, където пет-шест бедни фермери отглеждаха грозде по стръмните склонове. По-нататък пътят рязко се издигаше нагоре. Склоновете бяха гъсто обрасли с дъбак, но в гънките на каньоните растяха огромни смърчове, див овес и цветя.

След половин час той излезе на открито под самото било. Тук-таме, където позволяваха наклонът и почвата, растяха лози. Дейлайт видя, че битката е била тежка, по всичко личеше, че природата бе спечелила нови победи — дъбравата бе нахлула в някои от разчистените места; имаше цели парцели лозя, обрасли в бурени, изоставени и неподрязани, а старите огради напразно се мъчеха да оцелеят. Пътят свършваше при една малка фермерска къща, обградена с големи пристройки. По-нататък дъбравата запушваше пътя.

Дейлайт видя една стара жена да прехвърля тор в двора и спря до оградата.

— Добър ден, бабке! — поздрави той. — Няма ли мъже наоколо да свършат тази работа вместо тебе?

Тя се облегна на вилата, оправи полата на кръста си и приветливо го погледна. Той видя ръцете й — захабени от работа и студ, по мъжки закоравели, набръчкани, с големи стави; на бос крак бе обула груби, мъжки обуща.

— Няма мъже тука — отговори тя. — А ти пък откъде си и защо си се качил чак дотук? Няма ли да поспреш? Вържи коня и ела да пиеш чаша вино.

С тромави, но твърди крачки на работник тя го поведе към най-голямата пристройка, където Дейлайт видя една ръчна преса и всичко необходимо за приготовление на вино. Било много далече до избите в долината, па и пътят бил лош, та били принудени самите те да си го правят, обясни тя. „Те“, научи той, били тя и дъщеря и — четиридесет и няколко годишна вдовица. Било им по-лесно, преди внукът и да умре, преди да отиде да се бие с диваците във Филипините. Там бил паднал на бойното поле.

Дейлайт изпи каничка чудесен „Ризлинг“, поприказва със старата жена и после изгълта още една каничка. Да, изкарвали, колкото да не умрат от глад, двамата с мъжа и били взели тази държавна земя в 57-а година, разчистили я и оттогава я обработвали. След това мъжът и починал, а тя продължила да работи. Всъщност не си заслужавало трудът, но какво можели да направят? Щат не щат, опирали до винения тръст, а цената на виното спадала. Тя го давала на гарата, долу в долината, по двадесет и два цента галона[1]. Да отидеш и се върнеш, трябвало цял ден. И сега дъщеря й била отишла надолу с товар вино.

Дейлайт знаеше, че по хотелите за по-лош „Ризлинг“ от този вземаха от долар и половина до два долара на кварт. А тя получаваше по двадесет и два цента на галон. Това бе играта. Старицата беше един от бедните глупци, и тя, и прадедите й — те вършеха черната работа, прекосяваха огромни пространства с воловете си, разчистваха и обработваха нови земи, трудеха се без почивка всеки ден и всеки час, плащаха данъци и изпращаха синовете и внуците си да се бият и умират за знамето, което им даваше могъщата си закрила, за да могат да продават виното си по двадесет и два цента галона. В хотела „Сейнт Франсиз“ му сервираха същото вино по два долара кварта, а това правеше осем долара на галон. Така си беше.

Между старицата с нейната ръчна преса в планинската ферма и него, който си пиеше виното в хотела, се явяваше разлика от седем долара и седемдесет и осем цента. За тази цена между двама им се намесваше цяла банда от градски хитреци. Освен тях имаше цял куп други, които също смъкваха по нещо. Те го наричаха железопътен превоз, висша финансова политика, банкерство, търговия на едро, недвижимо имущество и тям подобни, но важното беше, че те ги вземаха, а на нея оставяха двадесет и двата цента. Той въздъхна вътре в себе си — това е то, всяка минута се раждаше по един глупак и никой нямаше вина за това; такава беше играта и малцина можеха да спечелят, но за глупавите беше много тежко.

— На колко години си, бабке? — попита той.

— Сега през януари ще стана седемдесет и девет.

— Здравата си работила цял живот, а?

— От седемгодишна. Докато пораснах, бях слугиня в Мичиган. После се ожених, а работата ставаше все по-трудна и по-трудна.

— А кога ще си починеш?

Тя се вгледа в него, сякаш взе въпроса му на шега, и не отговори.

— Вярваш ли в бога?

Тя кимна утвърдително.

— Тогава ще бъдеш възнаградена за всичко — успокои я той; но вътре в себе си той се чудеше какъв е тоя бог, който позволява да се раждат толкова много глупци и не спира хазартната игра, която ги ограбваше от люлката до гроба.

— Колко имаш от този „Ризлинг“?

Тя огледа бъчвите и изчисли на око.

— Малко по-малко от осемстотин галона.

Дейлайт се зачуди какво би могъл да направи с толкова много вино и премисли на кого може да го подари.

— Какво ще направиш, ако ти платят по долар на галон? — попита той.

— Ще припадна и ще умра!

— Говоря сериозно.

— Ще си сложа изкуствени зъби, ще поправя покрива и ще купя нова каруца. Тоя път разсипва каруците.

— Какво друго?

— Ще си купя ковчег.

— Добре, бабке, ще имаш и ковчега, и другите работи.

Тя го погледна недоверчиво.

— Говоря съвсем сериозно. Ето ти петдесет долара капаро. Не се грижи за разписка. Човек трябва да се пази само от богатите, защото, знаеш ли, паметта им е дяволски слаба! Ето ти адреса ми. Ще предадеш виното на гарата. А сега ми покажи пътя. Искам да се кача до билото.

Той тръгна сред дъбравата по едва видими говедарски пътеки и бавно се заизкачва, после излезе на билото и погледна надолу към долината Напа и назад към планината Сонома.

— Красива страна! — прошепна той. — Страшно красива страна!

Заобикали надясно и се заспуска по говедарските пътеки, като търсеше друг път за връщане към долината Сонома; но пътеките като че нарочно изчезваха, а дъбравата се сгъстяваше и дори когато успяваше да си пробие път, стигаше до твърде стръмни за коня урви и склонове и биваше принуден да се върне. Но това не го ядосваше. Забавляваше се, защото се бе хванал отново на старата игра — да се закача с природата. Късно следобед се измъкна от лабиринта и хвана една добре очертана пътека, която водеше надолу по каньона. Тука го очакваше ново приключение. Беше чул кучешки лай още преди няколко минути, а сега изведнъж по оголения склон над себе си видя да бяга голям елен. Не след дълго се показа една хрътка — прекрасно животно. Дейлайт замръзна на седлото си и ги гледа, докато изчезнаха от погледа му, а в същото време леко се задъха, сякаш и той участваше в лова. Ноздрите му се разшириха и ловният инстинкт обхвана цялото му същество заедно със спомените от времето, преди да заживее в града.

Безводният каньон отстъпи място на друг, сред който течеше съвсем мъничко ручейче. Пътеката се превърна в горски път, който минаваше през едно равно място и излизаше на малко използван междуселски път. Наблизо нямаше ферми, нямаше и къщи. Почвата беше слаба и скалният пласт се намираше близо до повърхността или на самата повърхност. Обаче манцанитовите дървета и дъбаците се чувстваха тук добре и пътят беше гъсто обрасъл с тях от двете страни. И от един изход на този жив плет също като заек, ненадейно изскочи човек.

Човекът беше нисък, с кърпени работни дрехи, без шапка, с памучна риза, разкопчана отпред чак до кръста. Лицето му беше покрито със златисто кафяв загар, а слънцето бе изрусило съвсем косата му. Той направи знак на Дейлайт да спре и му подаде едно писмо.

— Ако отивате в града, ще ви бъда много признателен да пуснете това писмо — каза той.

— Разбира се. — Дейлайт сложи писмото в джоба си. — Вие тук някъде ли живеете?

Но нисичкият човек не отвърна. Той беше зяпнал изненадано и вторачено Дейлайт.

— Познавам ви — каза нисичкият човек. — Вие сте Елам Харниш, вестниците ви наричат Бърнинг Дейлайт. Прав ли съм?

Дейлайт кимна.

— Но какво, за бога, търсите тука из дъбравата?

Дейлайт се захили и му отговори:

— Правя реклама за безплатен превоз по селските пътища.

— Радвам се, че написах писмото днес следобед — продължи нисичкият човек, — иначе нямаше да ви видя. Често съм виждал снимката ви във вестниците, а съм добър физиономист. Веднага ви познах. Казвам се Фъргюсън.

— Тука някъде ли живеете? — повтори въпроса си Дейлайт.

— О да. Имам една къщурка там в гората, на стотина ярда. Има хубаво изворче и малинови храсти. Елате да хвърлите един поглед. А изворчето е чудесно. Никога не сте пили такава вода! Елате да я опитате.

Дейлайт последва пеша нетърпеливия нисък човечец. Той преведе коня си през зеления тунел и излезе на едно обработено място, ако можеше да се нарече така невъобразимата смесица между работата на човека и на природата. Това беше малко кътче сред хълмовете, защитено от отвесните стени при отвора на един каньон. Тук растяха няколко високи дъба — свидетелство за по-богата почва. Това парче тлъста почва се бе образувало бавно, в течение на векове, от ерозията па склоновете. Под дъбовете, почти скрита сред тях, се намираше грубата, небоядисана дървена къща. Широката и веранда със столове и хамаци приличаше на спалня под открито небе. Зорките очи на Дейлайт огледаха всичко. Обработеното място беше с неправилни граници, които следваха краищата на богатата почва и до всяко дърво, до всеки малинов храст, дори до всяко зеленчуково растение водеше вадичка вода. Напоителни вади се виждаха навсякъде, а по някои от тях течеше вода.

Фъргюсън нетърпеливо поглеждаше лицето на посетителя, за да открие признаци на одобрение.

— Какво ще кажете, а?

— Всяко от тия дяволски дървета сте го гледали като дете, пък и маникюр сте им правили! — Дейлайт се засмя, но радостта и задоволството, които светнаха в очите му, удовлетвориха нисичкия човечец.

— Какво да ви кажа, познавам всяко дърво като мой собствен син. Садил съм ги, баял съм им, хранил съм ги и ги отгледах. Елате да хвърлите един поглед на извора!

— Наистина е чудесен! — отсъди Дейлайт, когато тръгнаха обратно към къщата. Той вече бе опитал водата.

Вътрешността на къщата изненадваше. Готвеше се в малка пристроена кухня, та цялата къща представляваше просторна всекидневна. На голяма маса сред стаята, за да бъдат под ръка, бяха разхвърляни книги и списания. Всички свободни стени, от пода до тавана, бяха заети от лавици с книги. На Дейлайт му се струваше, че никога не е виждал толкова много книги, събрани на едно място. По чамовия под бяха разхвърляни кожи от диви котки, еноти, и елени.

— Сам съм ги убил и ощавил! — гордо заяви Фъргюсън.

Най-голямото украшение на стаята обаче беше една огромна камина от камъни и скали.

— И нея самичък съм я иззидал — заяви Фъргюсън — и, дявол да го вземе, добре тегли! Никога не пуска дим другаде освен в комина дори по време на силните югоизточни ветрове!

Дейлайт беше очарован от нисичкия човечец и любопитството му бе възбудено. Защо се криеше с книгите си тук в гората? Всеки можеше лесно да разбере, че не е глупак. Защо тогава? В цялата работа имаше нещо необикновено и Дейлайт прие поканата за вечеря. Той почти очакваше домакинът да е маниак по отношение на яденето и да се храни само със сурови плодове и орехи. Но на масата, докато ядяха ориз и заек, приготвен с къри (заекът бе убит от Фъргюсън), те си поговориха на тази тема и Дейлайт откри, че ниският човечец няма особени предпочитания. Той ядеше до насита всичко, което му харесва, като избягваше само такива яденета, които затрудняваха храносмилането му.

След това Дейлайт предположи, че той е побъркан на религиозна тема, но колкото и да го подпитваше в дългия разговор, който водиха за най-различни неща, не откри нищо странно или необикновено у събеседника си. Така че, след като двамата заедно измиха и избърсаха чиниите и седнаха да изпушат по цигара на спокойствие, Дейлайт го запита направо:

— Слушайте, Фъргюсън, откакто се срещнахме, все се мъча да разбера какво не ви е наред, да открия някоя разхлопана дъска, но да пукна, ако съм успял! Какво търсите тука? Какво ви е накарало да дойдете? С какво сте си изкарвали прехраната, преди да заживеете тука? Хайде, обяснете ми.

Фъргюсън с явно удоволствие изслуша въпросите.

— Най-напред — започна той — докторите загубиха всяка надежда за мене. Предрекоха ми най-много няколко месеца живот още, и то след като прекарах доста време в санаториуми и направих две пътешествия, едното до Европа, другото до Хавай. Лекуваха ме с електричество, с най-силна храна, с пости. Опитаха почти всичко върху мене. От техните сметки не можех да се видя с пари, а пък здравето ми непрекъснато се влошаваше. Имаше две причини за това: първо — родил съм се слабоват, и, второ, животът, който водех, беше неестествен — твърде много работа, отговорности и напрежение. Бях отговорен редактор на „Таймс трибюн“ …

Дейлайт ахна на ум, защото от много години насам „Таймс трибюн“ беше най-големият и най-влиятелен вестник в Сан Франциско.

— …а не бях достатъчно силен за напрежението. Разбира се, тялото и умът ми не можеха да издържат. Трябваше да ги поддържам с уиски, което не беше никак полезно. Животът по клубове и хотели също не беше полезен за стомаха ми, пък и за здравето ми изобщо. Това ме ядеше. Живеех не както трябва. — Фъргюсън повдигна рамене и дръпна от лулата си. — Когато докторите ме отписаха, аз си подредих работите и отписах докторите. Това беше преди петнадесет години. Като ученик в колежа през ваканциите идвах по тези места на лов и когато загазих съвсем, хвана ме носталгия да се върна сред природата. Така зарязах всичко, съвсем всичко и дойдох да живея в Лунната долина — това, знаете, е индианското име на долината Сонома. Първата година живях в бараката, след това построих къщата и писах да ми пратят книгите. Преди да дойда тук, не бях разбрал какво е щастие и какво значи да си здрав! Погледнете ме сега и посмейте да кажете, че изглеждам на четиридесет и седем години.

— Не бих ви дал повече от четиридесет — призна Дейлайт.

— А когато дойдох тук, изглеждах шейсетгодишен и това беше преди петнайсет години!

Продължиха да говорят и Дейлайт разбра, че на живота можеше да се гледа и по по-друг начин. Ето този човек, който не беше нито озлобен, нито циник, а се надсмиваше над градските жители и ги наричаше лунатици; човек, който не придаваше никаква стойност на парите и у когото страстта към власт и мощ отдавна бе умряла. А за приятелството между градските жители той говореше съвсем недвусмислено.

— Какво направиха приятелите, с които се познавах, приятелите от разните клубове, с които години съм бил близък? Никой от тях не можеше да се оплаче от мен, а когато ги напуснах, един поне не се сети да ми драсне два реда и да попита: „Как си бе, човече? Мога ли да ти помогна с нещо?“ Няколко седмици са се питали: „Какво стана с Фъргюсън?“, а след това съм се превърнал в спомен. А всички знаеха, че разчитах само на заплатата си и че живеех винаги с аванси.

— Но какво работите сега? — попита Дейлайт. — Все ви трябва малко суха пара да си купувате дрехи и списания?

— Поработвам за седмица или месец от време на време. През зимата ора, есента бера грозде, а лете винаги се намира работа при фермерите. Нямам нужда от много, така че не се налага и да работя много. Повечето от времето си посвещавам на моето място. Бих могъл да пиша по нещо из списанията и вестниците, но предпочитам да ора и да бера грозде. Погледнете ме и ще разберете защо! Як съм като скала. Пък и обичам тази работа. Но трябва откровено да ви кажа, че трудно и се свиква. Чудесно е, когато си навикнал да береш грозде през целия ден и вечерта се прибираш, без да си грохнал от изтощение, поуморен, но щастлив. Тази камина — с големите камъни, — когато я правих, бях още слаб, анемичен, алкохолизиран дегенерат, имах силата и храбростта на заек и някои от тези камъни едва-що не спукаха сърцето ми и не ми счупиха гръбнака. Но аз бях упорит и заставих тялото си да работи, както му е определено от природата, а не наведено над бюрото и налято с уиски… и ето че станах по-здрав, а и камината си я бива, нали?

— А сега вие ми разкажете за Клондайк и как сте преобърнали Сан Франциско с главата надолу при последните си спекулации. Страшен борец сте, знаете ли, и разпалвате въображението ми, но здравият разум ми подсказва, че и вие сте лунатик като другите. Жажда за власт! Това е страшна болест! Защо не си останахте в Клондайк? Или защо не си разчистите сметките и не заживеете сред природата като мене? Виждате, че и аз мога да задавам въпроси. Сега вие говорете, а мене оставете да послушам малко!

Дейлайт се раздели с Фъргюсън чак в десет часа вечерта. Докато яздеше под светлината на звездите, дойде му на ум да купи ранчото от другата страна на долината. Не че беше помислил да живее там. Играта му беше в Сан Франциско. Но той бе харесал ранчото и веднага щом се върнеше в кантората си, щеше да почне преговори с Хилард. Пък и мястото, откъдето се копаеше глината, беше в границите на ранчото и това щеше да му помогне да държи в шах Холдсуърти, ако на него някога му хрумнеше да прави глупости.

Бележки

[1] Един американски галон = 3.78 литра. — Б.пр.