Джек Лондон
Сияйна зора (23)

Глава X

Времето минаваше и Дейлайт продължаваше да участвува в играта. Но играта беше навлязла в нова фаза. Жаждата за власт, чиято цел беше печалбата, се беше превърнала в жажда за власт, чиято цел е отмъщението. В Сан Франциско имаше много хора, които Дейлайт беше отбелязал в черния си списък и от време на време, след някой светкавичен удар, той изтриваше някое от имената в списъка. Не искаше милост — не даваше милост. Мъжете се бояха от него и го мразеха. Никой не го обичаше с изключение на Лари Хегън, който би дал и живота си за него. Но той беше единственият човек, с когото Дейлайт имаше истинска дружба, макар че беше в много добри приятелски отношения с безпринципните политически господари, които управляваха клуба „Ривърсайд“.

От друга страна, отношението на Сан Франциско към Дейлайт се бе променило. С разбойническите си методи, той беше явна заплаха за по-умерените в играта, и то толкова опасна заплаха, че те на драго сърце го оставяха на мира. Беше им внушил мъдростта на поговорката — „Не разлайвай кучетата“. Много от тези, които знаеха, че щом неговата меча лапа се протегне, за да обере меда, ще изпаднат в опасно положение, се мъчеха да го умилостивят и да се сприятелят с него. Управата на „Алтапасифик“ негласно му предложи да възстанови членството му, но той отказа веднага. Беше „взел мерника“ на няколко от членовете на клуба и щом му се представяше удобен случай, протягаше ръка и смачкваше поредната жертва. Дори вестниците с изключение на един-два случая, когато го шантажираха, престанаха да го обиждат и пишеха за него с уважение. С една дума, гледаха на него като на сива свирепа мечка от арктическата пустош — по-добре е да и сториш път, когато я срещнеш. По времето на борбата с параходните компании, цялата глутница лаеше по него и го дразнеше, но в резултат само го накараха да се обърне и да ги удари здраво в най-жестоката битка, която познаваше Сан Франциско. Стачката на Моряшкия профсъюз и вземането на общинските власти от профсъюзните шефове и разните подкупни елементи не можеше да се забрави лесно. Гибелта на Чарлз Клинкнър и на „Калифорния енд Алтамонт тръст къмпъни“ беше предупреждение. Но този случай не се повтори, защото те вярваха, че силата им е в тяхната многобройност — докато Дейлайт ги научи, че не е така.

Дейлайт все още се впускаше в дръзки спекулации — например пред неизбежното избухване на Руско-Японската война той под носа на опитните и могъщи магнати на параходния транспорт се намеси и почти доби монопол над морския превоз. В негова власт бяха почти всички кораби по седемте морета. Както винаги казваше на конкурентите: „Елате да си поговорим“, те идваха и според друга една негова фраза тази привилегия „им излизаше през носа“. Но сега всичките му спекулации и борби имаха само една цел. Той довери на Хегън, че един ден, когато събере достатъчно пари, ще се върне в Ню Йорк и ще „изкара ангелите“ на господата Даусет, Летън и Гугънхемър. Щеше да им покаже на какво е способен и каква грешка са направили, като са се заяли с него. Но той не се главозамайваше и знаеше, че още не е достатъчно силен да се счепка с тримата си по-раншни неприятели. Междувременно имената им оставаха в черния списък до деня на разплатата.

Диди Мейсън все още беше в кантората. Той не продължи опитите си за сближение, не бе говорил повече с нея за книги или граматика. Интересът му беше бездействен, за него тя се бе превърнала в приятен спомен за нещо, което никога не се бе случило, радост, която поради характера си никога нямаше да изпита. Но макар че интересът му бе приспан, а енергията му — изразходвана в безкрайните битки, които водеше, той познаваше всеки отблясък на косата й, всяко привично движение, всяка линия на тялото и, подчертана от ушитите по поръчка рокли. На няколко пъти в шест месеца той беше увеличавал заплатата й и сега тя получаваше деветдесет долара на месец. Не смееше да продължи, но се изхитри да облекчи работата й. Постигна го, като задържа заместничката й, когато Мейсън се върна от отпуска. Смени и кантората си, та сега двете момичета имаха отделна стая.

Погледът му внимателно преценяваше всичко, което засягаше Диди Мейсън. Отдавна бе забелязал гордата й осанка. Тя не се набиваше в очи, но винаги беше налице. По държането й Дейлайт реши, че тя смята тялото си достойно за гордост, нещо, което трябва да се поддържа с грижи като ценност. Той я сравняваше с помощничката й, със стенографките от другите кантори и с жените, които срещаше по улиците.

— Доста е наперена — мълчаливо разсъждаваше Дейлайт. — Знае да се облича и да се носи, без да прекалява!

Колкото повече я опознаваше и колкото повече мислеше, че знае всичко за нея, толкова по-недостъпна му се струваше. Но тъй като не мислеше да прави опити за сближение, това съвсем не го огорчаваше. Беше доволен, че е в кантората му, надяваше се, че ще остане, и това беше, кажи — речи, всичко.

Годините не се отразяваха добре на Дейлайт. Животът, който водеше, не беше никак добър за него. Дебелееше и се размекваше, а мускулите му се отпускаха, макар това да не му се искаше. Колкото повече пиеше коктейли, толкова повече биваше принуден да пие, за да добие искания резултат — преградата, която му позволяваше да се откъсне от финансовите си операции. Освен това виното не слизаше от масата му, когато се хранеше, а поглъщаше и много уиски след вечеря в клуба „Ривърсайд“. А тялото му страдаше от липса на упражнения; поради липсата на почтени човешки връзки отслабваха и неговите морални достойнства. Дейлайт никога не бе скривал нищо и сега някои от лудориите му ставаха публично достояние — вестниците забавно и смешно описваха разходките, които правеше, когато отиваше до Сан Хосе с голямата си червена кола, понякога с бясна скорост и в пиянски компании.

Нямаше какво да го спаси. Религията не го бе засегнала изобщо. За тази духовна проява той казваше накратко: „Отдавна мъртва.“ Хората не го интересуваха. Според грубоватата му социология всичко беше хазартна игра. Бог беше някакво абстрактно, капризно, лудо същество, наречено Съдба. Как ще се родиш дори — глупак или крадец, — пак беше въпрос на шанс; Съдбата раздаваше картите и малките бебета вземаха, каквото им се паднеше. Протестите бяха напразни. Това им бяха картите и щат не щат, трябваше да играят с тях, независимо дали бяха гърбави, стройни, сакати, здрави, побъркани или умни. В играта нямаше справедливост. Картите, които по-голямата част от хората получаваха, ги поставяха в категорията на глупците; малцина имаха карти, за да станат крадци. Разиграването беше самият живот; тълпата играчи — обществото. Масата за игра беше земята; земята с буците и парчетата си, беше и залогът — от франзелите хляб до Големите червени автомобили. А накрая, щастливи или нещастни, всички умираха.

Тежко беше за глупавите, защото още от самото начало бяха обречени на загуба; но колкото по-отблизо опознаваше другата категория — на привидно щастливите, — толкова повече се убеждаваше, че няма с какво да се похвалят. Те също умираха, а краткият им живот не струваше кой знае колко. Това приличаше на борба между диви зверове; силните мачкаха слабите, а пък силните, както вече бе открил — хора от рода на Даусет, Летън и Гугънхемър, — не бяха по правило най-добрите. Той си спомни за приятелите си златотърсачи от Арктика. Те бяха от глупците, които работеха и чийто труд беше ограбван. Такава беше и жената, която правеше вино сред хълмовете на Сонома. А пък тези хора притежаваха повече достойнства — вярност, искреност, честност — от хората, които ги ограбваха. Изглежда, че печелеха мошениците, изменниците и мерзавците. Но и те не можеха да променят нищо. Те разиграваха картите, които им бяха дадени. А съдбата, чудовищният бог-безумец, притежателят на целия вертеп, поглеждаше и се хилеше. Тя мошенически редеше картите от огромното тесте на живота.

При раздаването нямаше справедливост. Никой не питаше малките човечета, които идваха на този свят, малките безформени бебета, дали изобщо искат да играят играта. Те нямаха избор. Съдбата ги изкарваше на бял свят, удряше ги о игралната маса и им казваше: „Хайде, играйте, играйте, дявол да ви вземе!“ А малките нещастни дяволчета полагаха всички усилия. В играта някои стигаха до моторните яхти и дворците, други до лудницата или приюта за бедни. Някои играеха все с една и съща карта и през целия си живот правеха вино сред дъбравата и се надяваха накрая да спечелят малко, за да си купят изкуствена челюст и ковчег. Други напускаха играта рано, защото бяха изтеглили карти за насилствена смърт, за глад сред Севера или за ужасни, ненавистни болести. На едни картите даваха в ръцете кралства и безотговорна, незаслужена власт; на други — амбиции, несметни богатства, позор и срам или пък жени и вино.

Сам той бе изтеглил щастливи карти, въпреки че не можеше да ги види докрай. Все още нещо можеше да развали играта му. Може би лудият бог Съдба го подлъгва именно към такъв завършек. Една нещастна поредица от обстоятелства и след месец бандата крадци биха могли да танцуват боен танц около трупа му. Още днес може да го смачка трамвай или някоя реклама от улицата да падне и да му пробие главата. А можеше да го хване и някоя от болестите, едни от най-зловещите прищевки на Съдбата. Кой можеше да каже? Утре или в други ден би могла да го нападне някоя гнойна бактерия или микроб и да го повали. Ето например доктор Баскъм, Ли Баскъм, който само преди една седмица бе стоял до него разговорчив и засмян — олицетворение на младост, сила и здраве А за три дена умря — пневмония, отслабнало сърце и бог знае още какво, накрая бе изпаднал в агония и бе викал така, че можеше да се чуе през няколко къщи. Краят му беше ужасен и се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Дейлайт. Кога щеше да дойде и неговият ред? Кой би могъл да каже? Междувременно не му оставаше нищо друго, освен да разиграва картите, които виждаше в ръцете си, а те бяха битка, отмъщение и коктейл. А Съдбата седеше над всичко и се хилеше.