Хенри Джеймс
Примката на призрака (9)

8

Това, което бях казала на госпожа Гроус, бе самата истина. Във въпроса, който бях повдигнала пред нея, зееха бездни и загадки, които нямах смелост да изрека на глас; затова, когато отново се срещнахме, изпаднали в недоумение за кой ли път, поне се утешихме с мисълта, че сме единодушни в едно: наше задължение бе да се противопоставим на тези своенравни видения. Каквото и да се случеше, ние двете трябваше да запазим здравия си разсъдък, колкото и трудно да бе това, имайки предвид собственото си страшно изпитание, пред лицето на неоспоримото. Късно същата нощ, докато цялата къща спеше, ние отново се събрахме на разговор в моята стая, където подир много въпроси тя се убеди извън всякакво съмнение, че съм видяла точно онова, което всъщност видях. За да я уверя докрай, реших, че ще е най-добре просто да я попитам как, ако всичко това е било моя измислица, ще мога да й дам и за двамата, които ми се явиха, описание до най-малки подробности, отличавайки някои типични за тях особености — портрети, при описанието на които тя мигом разпозна въпросните персони и ги назова по име. Тя, разбира се, предпочиташе да забравим тази тема — и как да я виня за това! — ето защо побързах да я уверя, че целта ми е не друго, а колкото е възможно по-скоро да намеря изход от положението. Продължих, като й казах, че имайки предвид честотата на явяванията — защото и двете не се съмнявахме в тази повторяемост, — би трябвало много скоро да привикна със съществуващата опасност, и много ясно й дадох да разбере, че онова, което лично ме застрашава, неочаквано се бе превърнало в най-малкото ми притеснение. Докато новопороденото у мен подозрение бе станало непоносимо; но в това толкова сложно и заплетено положение късните часове на деня не можеха да внесат успокоение.

След онова мое първо избухване пред нея се фръцнах сърдито и се върнах при моите малки ученици, защото съзнавах, че най-доброто лекарство за тревожното състояние, в което се намирах, бе неизчерпаемият извор на тяхното очарование — нещо, което бях открила, че мога да доразвия у тях, и което никога досега не ме бе разочаровало. С други думи, отново се потопих във ведрата компания на Флора и отново почувствах — какво щастие! — лечебната сила на малката й грижовна ръчичка, която инстинктивно посягаше да погали не друго, а точно мястото на болката. Загледа се в мен, сладостно умислена, след което без заобикалки ме обвини, че съм плакала. Мислех си, че съм избърсала скръбните пътеки на сълзите, но затова пък сега можех да се потопя в очите й и поне за момента под взора на неизмеримото й милосърдие да съм доволна, задето не бях успяла да ги залича докрай. Да надзърнеш в синевата на детските очи, да усетиш тяхната прелест и да обвиниш детето в преждевременно развито лукавство, означаваше да страдаш от уродлив цинизъм, а пред тази възможност аз, естествено, предпочитах да се отрека от собствената си преценка и доколкото това бе възможно, от моето приятно вълнение. Не можех да се отрека току-тъй, но можех да повторя пред госпожа Гроус — както бях и направила на няколко пъти в малките часове на деня, — че с техните гласчета във въздуха, с малките им сърчица, които разтупваха моето, с уханните им личица, опрени до моето, всичко друго минаваше на заден план, освен тяхната беззащитност и тяхната красота. Жалко, че за да разреша тази дилема веднъж завинаги, трябваше непрекъснато да си повтарям наум онези признаци на проницателност, които през следобеда край езерото успяха по някакъв чудотворен начин да ми вдъхнат сила, за да запазя самообладание. Жалко, че трябваше да преоткривам отново и отново самата несъмненост на момента и да си повтарям как неочаквано ме осени откритието, че едва доловимите връзки на общуването между тях, в което изненадващо ги сварих, бяха — и за двете страни — нещо обичайно. Жалко, че с разтреперан глас трябваше да си изброявам отново и отново причините, поради които в заблудата си дори не поставих под въпрос факта, че малката е видяла призрачната ни посетителка така ясно, както аз виждах госпожа Гроус всеки ден, и че е искала, доколкото е възможно, да ме накара да предположа, че не е видяла нищо, и в същото време, без да се издава, да разбере дали аз съм я забелязала! Жалко, че трябваше отново да си припомням онзи пълен със знамения момент, когато малката най-ненадейно се оживи, като по този начин се опита да отклони вниманието ми — нарочно се раздвижи, изведнъж й се доигра, взе да лудува, да пее, да бърбори глупости и ме задърпа да скачаме заедно.

Но ако не се бях заровила във впечатленията си от този отминал момент, с надеждата всъщност да докажа, че в него няма нищо странно, щях да пропусна двете или може би трите неясни подробности, в които се таеше моята утеха. Например нямаше да мога да заявя така категорично пред приятелката си, че съм напълно сигурна — и това се оказа точно така, — че най-малкото аз не бях предала себе си. Нямаше да имам възможност, под напора на необходимостта, под напора на отчаянието или бог знае как да го нарека, да изтръгна онези допълнителни сведения, които можеха да дойдат единствено от решението ми да попритисна колежката си до стената. Малко по малко и защото нямаше накъде да отстъпва, тя бе принудена да ми разкрие много неща, ала все пак като че долових нещо измамно в думите й, което не ми даваше мира и току сепваше ума ми, сякаш крило на прилеп бръсва челото ми; спомням си много добре как при този конкретен случай — а за това помогнаха както притихналата в сън къща, така и изострените ни от опасността и зоркото будуване сетива — си бях наумила, че е време да се помъча още веднъж да я накарам да отвори завесата докрай.

— Не мога да повярвам в нещо толкова ужасно — спомням си, че й казах тогава, — не, нека сме наясно, скъпа, просто не вярвам. Но ако реша да ти повярвам, знаеш много добре, че има едно допълнително нещо, което ще поискам от теб, без да те щадя — и никакво хленчене, моля те! — нещо, което, без да го увърташ, ще трябва да ми кажеш. Какво имаше предвид, когато, още преди Майлс да се върне и ние двете кършехме пръсти над писмото от училището, ти отвърна на въпроса ми, като рече, че не би се заклела, че той буквално никога не е бил „лош“? Защото той не се показа буквално „никога“ като такъв през тези няколко седмици, през които аз съм с него и го наблюдавам отблизо; показа се, вярно, като непроницаемо и изумително дете, изпълнено с доброта и прелест. Значи, ти не би могла да кажеш подобно нещо, ако — както вероятно се е случило — не си станала свидетел на някакво изключение. Кое е това изключение и от кой период са тези твои впечатления?

Това наистина бе строг разпит, но в нашия разговор нямаше място за лекомислие и доверчивост; във всеки случай още преди белезникавата зора да ни предупреди, че е време да се разделим, аз получих желания отговор. Онова, което моята приятелка бе имала предвид, се оказа нещо много полезно. А именно обстоятелството, че в продължение на няколко месеца Куинт и момчето били неразделни. Всъщност този факт се оказа самата истина и тя на няколко пъти се осмелила да критикува благоприличието на това приятелство, да намеква за неудачността на една толкова голяма близост и дори стигнала дотам, да се опита да поговори по въпроса с госпожица Джесъл. Госпожицата обаче най-неочаквано я скастрила да си гледа работата, след което добрата женица решила да се обърне направо към малкия Майлс. Онова, което му бе казала — наложи се отново да я попритисна, за да го сподели с мен, — бе, че според нея младите господа не бивало да забравят ранга на общественото си положение — така му рекла.

Разбира се, продължих да я притискам и да вадя думите й с ченгел.

— Значи, припомнила си му, че Куинт е само един прост слуга, така ли?

— Нещо такова. И именно в отговора му, от една страна, долових нещо лошо.

— А от друга страна? — Изчаквах търпеливо. — Да не би да е предал думите ти на Куинт?

— Не, не е това. Но нещо се дърпаше! — Тя продължаваше да ме поразява със своята наблюдателност. — Аз във всеки случай бях сигурна — додаде, — че не ме е издал. Но отказа да признае за някои случки.

— Какви случки?

— Ами, когато двамата непрекъснато се мъкнеха заедно и Куинт се държеше така, сякаш не друг, а самият той му е възпитател — при това доста нафукан; тогава госпожица Джесъл оставаше да се грижи само за малката. Куинт имаше навика да отвежда момчето нанякъде, двамата изчезваха и с часове ги нямаше.

— Значи, го е увъртал, твърдял е, че не е така. Това ли искаш да кажеш? — Тя бързо и съвсем категорично се съгласи, затова побързах да добавя: — Разбирам. Излъгал е.

— О! — извика госпожа Гроус. С което вероятно искаше да каже, че това няма значение, потвърди го със следваща си реплика. — Нали разбираш, в крайна сметка госпожица Джесъл нямаше нищо против това. Тя не му забраняваше да ходи с Куинт.

Замислих се.

— Пред теб той изтъкна ли това като довод?

— Не, той никога не говореше за това — промълви тихо.

— Никога не говореше за нея във връзка с Куинт ли?

Бузите й пламнаха, защото разбра накъде бия.

— Ами с нищо не се издаде. Просто отричаше. — После пак повтори: — Отричаше и толкоз.

Боже господи, как безмилостно я притиснах отново.

— С което е искал да ти каже, че много добре знае за връзката между двамата нечестивци, нали?

— Не знам, не мога да кажа! — изпъшка клетата женица.

— Много добре знаеш, скъпа моя — озъбих й се аз. — Само дето ти липсва моята смелост, затова гледаш да премълчиш каквото можеш — от притеснение, плахост и деликатност, защото още в миналото, без моята намеса, си се заплела в тази история и мълчаливо си преживявала всички съмнения, които обаче са те потискали и ти си била нещастна. Всичко ще измъкна от теб, ще видиш! Значи, имало нещо в момчето, което те е накарало да смяташ — продължих по-нататък, — че то прикрива връзката между тях.

— О, той не можеше да предотврати…

— Научаването на истината ли? Предполагам! Но за бога — замислих се трескаво, неспокойно, — какво доказва, че са успели — а и до каква степен — да го покварят?

— О, нищо! У него няма нищо отблъскващо засега! — печално додаде госпожа Гроус.

— Не се учудвам, че изглеждаше толкова стъписана — продължих да я притискам, — когато ти споменах за писмото от училището!

— Едва ли съм изглеждала по-стъписана от теб! — тросна ми се тя грубо. — И ако той е бил толкова лош преди, както излиза, тогава как стана така, че сега е същински ангел?

— Така ли мислиш… ами, ако именно в училището се е проявил? Кажи де! А, какво ще кажеш — не спирах да я тормозя, — трябва отново да ми опишеш всичко, след което ще ми трябват няколко дни. Само ми кажи всичко! — изплаках така, че тя ме зяпна учудено.

— Очевидно има следи, по които засега не мога да тръгна.

Междувременно се върнах на първия й пример — онзи, който самата тя бе споменала преди малко — за това, че момчето имало навика да изчезва от време на време.

— При онова твое възражение — още навремето, за което спомена, — че Куинт е прост слуга, едно от нещата, които Майлс ти е казал, поне така предполагам, е било, че ти по нищо не се различаваш от него. — Тя побърза да се съгласи и аз продължих. — И ти му прости обидата, така ли?

— А ти не би ли?

— Да, разбира се. — На това място в тишината на стаята и двете изхихикахме сподавено. После продължих: — И винаги когато малкият е бил с мъжа…

— Госпожица Флора беше с жената. Това добре ги устройваше и двамата.

Устройваше и мен, помислих си тогава, дори прекалено добре, с което искам да кажа, че съвпадаше с онова мое страшно предположение, за което си бях забранила да мисля. Но все пак се въздържах да го изразя гласно и тук ще хвърля само толкова светлина върху него, колкото позволява споменаването на едно последно наблюдение, което споделих с госпожа Гроус.

— Това, че е излъгал и се е държал нагло, разбирам, не са най-приятните примери, но от теб очаквах да ми разкриеш нещо повече за изблиците на груба невъздържаност у младия господар. Въпреки това — продължих — и тези ми стигат, тъй като засилват у мен убеждението, че трябва да си отварям очите на четири.

В следващия миг се изчервих, защото прочетох в лицето на моята приятелка, че тя му бе простила далеч по-безрезервно, отколкото разказът й, според моите представи за великодушие, й даваше повод да го направи. Това се видя, когато от прага на класната стая тя подхвърли:

— Надявам се, че не обвиняваш него…

— За това, че продължава да поддържа връзка, която крие от мен ли? Помни едно — докато не открия нови доказателства, не обвинявам никого. — После добавих, преди тя да се оттегли по коридора към собствената си стая: — Ще трябва просто да изчакам.

Така завърших.