Хенри Джеймс
Примката на призрака (25)

24

Усещането ми за начина, по който прие думите ми, бе за миг попарено от нещо, което мога да опиша единствено като насилствено раздвоение на вниманието ми — трус, който отначало, когато скочих светкавично на крака, ме накара да се пресегна слепешката и да сграбча детето, да го придърпам рязко към себе си, а когато залитнах и за да не падна, се опрях на най-близката мебел, продължих инстинктивно да държа Майлс с гръб към прозореца. Видението ни връхлетя изневиделица и сянката му ни прихлупи. Трябваше да се боря с него тук, отвътре: Питър Куинт се яви вихрено и настръхна срещу нас като зловещ тъмничар. В следващия миг видях, че вече е от външната страна на прозореца, и тогава разбрах, че както стои близо до стъклото и въпие кръвнишки, отново ще обеме стаята с бледото си прокълнато лице. Най-ясно ще изразя какво почувствах при вида на тази гледка, като кажа, че в същия миг у мен узря решението; мисля си, че едва ли на света има жена, която, така притисната от обстоятелствата, би успяла да се съвземе толкова бързо и да действа. Изпаднала в ужас от това непосредствено присъствие, изправена лице в лице с онова, което вилнееше отпреде ми, аз реших, че трябва да предпазя момчето от тази гледка, да направя така, че то да не забележи и да не почувства нищо. Вдъхновението — защото другояче не мога да го нарека — ми подсказа, че ако действам самостоятелно и интуитивно, ще мога да се справя. Все едно да се бориш с демон за спасението на човешка душа и когато погледнах на нещата именно от тази гледна точка, съзрях и човешката душа — протегнах разтрепераните си ръце напред — красивото детско чело бе оросено с капки пот. Лицето, опряно в моето, бе толкова бледо, колкото и онова отвъд стъклото; след миг то се обади — нито тихо, нито слабо, но някак отдалеч, и аз вдишах думите му, сякаш бяха уханен полъх.

— Да, аз го взех.

Извиках от радост, придърпах го, прегърнах го; и докато го притисках до гърдите си и усещах как в малкото трескаво телце сърчицето бие лудешки, не свалях очи от онова нещо отвъд прозореца, следях го как кръжи и се поклаща. Бях го оприличила на тъмничар, ала бавното му движение наоколо по-скоро наподобяваше дебненето на объркан звяр. Аз обаче не дадох воля на разбудения си кураж, дори нарочно потиснах лумналия в мен пламък на надеждата. В същото време кръвнишкото лице отново се лепна на стъклото отвън, нечестивецът се облещи, сякаш готов да стои и да чака. Бях убедена, че мога да го предизвикам и да изляза насреща му, както вече бях убедена, че детето не разбира какво става, и това ме окрили още повече.

— Защо го взе?

— За да видя какво си написала за мен.

— Отвори ли писмото?

— Да.

Отдръпнах го малко от себе си и очите ми се впиха в лицето на Майлс, от което бе изчезнало типичното му подигравателно перчене и сега се четяха единствено опустошително притеснение и уплаха. Най-невероятното нещо, което се случи, бе, че заради това, дето бях успяла да изтръгна истината от него, той се засрами и така се затвори в себе си, сякаш престана да чувства и общува: очевидно усещаше някакво присъствие, но не знаеше чие, а още по-малко се досещаше, че аз също долавям въпросното присъствие, но за разлика от него, знам на кого е. Какъв обаче се оказа резултатът от това тревожно напрежение, когато погледът ми се плъзна обратно към прозореца и видях, че въздухът там отново трепти прочистен — моята малка лична победа! — и зловредното влияние се бе изпарило? Да, там нямаше нищо! Почувствах, че причината съм аз и заслугата е изцяло моя.

— Но вътре не намери нищо особено, нали? — дадох воля на радостта си.

— Нищо. — И той едва-едва поклати глава печално и умислено.

— Нищо, нищо! — почти изкрещях от радост.

— Нищо, нищо! — тъжно повтори той.

Целунах го по челото — беше цялото окъпано в пот.

— И какво направи с него?

— Изгорих го.

— Изгори ли го? — Сега или никога, казах си аз. — И това ли вършеше в училище?

— О, какво се сети за училището точно сега?

— И там ли крадеше писма? Или пък други неща?

— Други неща ли? — И ето че под натиска на притеснението, като че изведнъж го застигна нещо отдавна забравено. Зарови се в паметта си. — Питаш ме дали съм крал в училище?

Изчервих се до корена на космите си и се запитах кое е по-непривично: да зададеш на един джентълмен подобен въпрос или пък да го видиш как гледа със снизхождение на собственото си падение.

— Затова ли отказват да те приемат обратно в училището?

Той се сепна, после се намуси.

— Нима знаеш, че отказват?

— Аз знам всичко.

При тези думи ме изгледа странно и продължително.

— Всичко ли?

— Да, всичко. Затова кажи ми, наистина ли?… — Така и не успях отново да го произнеса.

Майлс обаче успя и рече съвсем простичко:

— Не, никога не съм крал.

Изглежда, изразът на лицето ми е потвърдил, че му вярвам; въпреки това ръцете ми — но то беше от нежност — го разтърсиха, сякаш да го попитат за това ли бяха месеците на терзания, които бях изживяла.

— Тогава какво си извършил?

Вдигна очи, обходи тавана на стаята със замаян поглед, пое си дълбоко дъх на няколко пъти, сякаш му беше трудно да диша. Приличаше на човек, застанал на дъното на морето, вдигнал взор към бледия зеленикав сумрак нагоре.

— Ами говорех разни неща.

— Само това ли?

— Решиха, че това е предостатъчна причина.

— За да те изгонят?

Сигурна съм, че няма друго „изгонено“ дете с по-пестеливо, дори нехайно обяснение за случилото се в училище. Той като че претегли въпроса ми, изглеждаше разсеян и почти безпомощен.

— Предполагам, че не е трябвало.

— Но на кого ги говореше тия неща?

Сякаш се помъчи да си спомни, ала очевидно не успя, май изгуби нишката на мисълта си.

— Не знам!

Усмихна се плахо, сякаш вдигна ръце пред самотната печал на своето поражение, което на практика в този момент се оказа така пълно и безусловно, че трябваше да го оставя и да не настоявам за повече признания. Ала аз бях превъзбудена, заслепена от собствената си победа, макар че още тогава резултатът от моя триумф, който би трябвало да ни сближи, доби привкуса на предстояща раздяла.

— На всекиго ли ги разправяше тия неща? — попитах.

— Не. Само на… — И ето че поклати глава уморено. — Не си спомням имената им.

— Толкова много ли бяха?

— Не, само неколцина. Онези, които харесвах.

Онези, които е харесвал ли? Стаята се завъртя пред очите ми, заплувах не в бистра яснота, а в още по-черен мрак, и само след миг от съжалението, което изпитвах към него, се роди паническото ми прозрение, че той може да е невинен. Миг на бездънно объркване, защото, ако беше невинен, тогава каква бях аз! Парализирана от тази догадка, от пронизващата болка на въпроса, аз го пуснах за малко и той отново се отдалечи от мен с дълбока въздишка; Майлс се обърна с лице към голия, вече чист прозорец, а моето сърце се сви, макар и да знаех, че вече е безопасно, че няма от какво да го пазя там.

— А те разправяли ли са онова, което си им казвал? — попитах след малко.

Но ето че той се отнесе нанякъде, отдръпна се от мен, продължаваше да диша тежко и отново доби онова безпомощно изражение, като този път в него нямаше гняв, сякаш стоеше затворен против волята си. Още веднъж, както и преди, погледна навън към сумрачния ден; от онова, което досега го бе подкрепяло, не бе останало нищо друго, освен неизразимо безпокойство.

— О, да — отговори той въпреки това, — сигурно са разправяли наляво-надясно. На онези, които те на свой ред са харесвали — додаде.

Споделеното бе по-малко, отколкото очаквах, но все пак ми даде храна за размисъл.

— И тези неща са се разчули?

— Питаш дали са стигнали до учителите ли? О, да! — отвърна ми простичко. — Но не знаех, че те са ви съобщили.

— Учителите ли? Не са — нищо не казаха. И затова питам теб.

Той пак обърна към мен красивото си пренапрегнато лице.

— Да, много лошо.

— Много лошо ли?

— Онова, което, предполагам, съм говорил. Че ще пиша у дома.

Не мога да обрисувам онзи едва доловим, пълен с противоречия патос на думите и техния говорител; знам само, че в следващия миг избухнах със страшна невъздържаност.

— Глупости! — Ала след това май думите ми прозвучаха доста строго. — За какви неща става дума?

Разбира се, строгостта ми бе отправена срещу неговия съдник, неговия палач; ала ето че той отново се извърна и това единствено движение ме накара да се хвърля към него със светкавичен скок и неудържим вик. Защото там на стъклото, сякаш за да попари неговото признание и да предотврати неговия отговор и неговото спасение, отново се яви зловещият причинител на нашите беди и злочестия — бледото прокълнато лице. Всичко се разлюля пред очите ми, разбрах, че това е краят на уж завоюваната от мен победа, че отново ме очаква битка, ала, оказа се, лъвският ми скок само ме издаде. Разбрах го още докато скачах, подтикната от предчувствието си, но надеждата, че може би момчето само се досеща, докато прозорецът пред очите му стои още гол и чист, възпламени нещо в мен и разпали желанието ми да преобразя кулминацията на неговото недоумение в доказателство за това, че е свободен.

— Не, не, никога вече! — изкрещях и се опитах да го притисна към себе си, да го предпазя от навестилия ни призрак.

— Тя тук ли е? — задъхано попита Майлс, като със затворени очи долови към кого са отправени думите ми.

При странното му „тя“ аз се олюлях, ахнах и едва доловимо изшептях „госпожица Джесъл, госпожица Джесъл ли“, ала той яростно ме блъсна назад.

Съвсем вцепенена, схванах смисъла на предположението му — нещо като продължение на онова, което се бе случило с Флора, но това ме подтикна да му покажа, че все още нищо не е загубено.

— Не е госпожица Джесъл! Но е там на прозореца — точно пред нас. Там — страхливият нечестивец е там за последен път!

Главата му клюмна като на объркано куче, изгубило дирята, след което се сгърчи във внезапна, неудържима конвулсия, сякаш се бореше за глътка въздух, за лъч светлина, после, побелял от ярост, се нахвърли срещу мен, обърканият му поглед взе напразно да блуждае наоколо, без да вижда, въпреки че всичките ми сетива бяха настръхнали от усещането за огромното, непреодолимо, отровно присъствие.

— Той ли е?

Бях неистово обсебена от желанието да си получа своето доказателство, затова се хвърлих с главата напред, само и само да го предизвикам.

— Кого имаш предвид под „той“?

— Питър Куинт, ти, проклетнико! — Огледа стаята, лицето му се сгърчи, после изстена жаловито. — Накъде?

В ушите ми още кънтят последните думи, с които издаде името, и с това ми благодари за твърдата преданост.

— С какво още те държи, скъпо дете?… С какво? Ти си мой. — Хвърлих се срещу звяра. — Ти го изгуби, изгуби го завинаги! — После, сякаш за да демонстрирам делото си, продължих: — Там, ето там! — обърнах се към Майлс.

Той бе вече обърнал глава и гледаше вторачено, ококорено, като занемял, ала навън се виждаше само спокойният ден. Като се увери, че видението го няма, нададе вик като захвърлено в бездна същество — сграбчих го, имах чувството, че съм го издърпала оттам, че съм спряла пропадането му. Улових го, да, успях! — Можете да си представите с каква страст го стисках; но ето че започнах да усещам какво всъщност държа. Бяхме сам-самички заедно с притихналия ден, а малкото му сърце, съвсем осиротяло, бе престанало да бие.