Хенри Джеймс
Примката на призрака (21)

20

Също както при случката в църковния двор с Майлс, така и сега събитията ни връхлетяха изневиделица. Колкото и да си давах сметка, че никога преди това нейното име не е било споменавано между нас, светкавичният, измъчен и гневен поглед, с който детското лице го посрещна, може да оприличи дръзко нарушеното от мен мълчание единствено на оглушителния трясък от счупен прозорец. Той се усили още повече от едновременно проехтелия писък на госпожа Гроус, която сякаш искаше да предотврати моя тормоз, моето насилие спрямо детето — писък на същество уплашено, или по-скоро наранено, който на свой ред, в рамките само на няколко секунди, бе заглушен от собствения ми ненадеен вик. Сграбчих ръката на икономката.

— Ето я! Ей там!

Госпожица Джесъл изникна пред нас на отсрещния бряг по същия начин, по който се бе появила и предишния път. Странно, но първото чувство, което ме обзе при тази гледка, бе радостният трепет от това, че свидетелството е налице. Ето я, това доказваше, че съм права; стоеше, но докато я гледах, аз нито се ядосах, нито се ожесточих. Беше там заради клетата, разтреперана от страх госпожа Гроус, но най-вече заради Флора; нито един миг от моето необикновено пребиваване в Блай не можеше да се сравни с онзи, когато съвсем съзнателно посрещнах изплувалия от нищото блед и ненаситен демон, който представляваше тя, с ням и благодарствен привет, надявайки се, че тя ще го долови и разбере. Тя се изправи величествено на същото онова място, от което само преди малко двете с приятелката ми се бяхме отместили, и в дългия обсег на нейното сатанинско желание не липсваше нито една частичка от злото, което въплъщаваше. Тази първа, живо изплувала пред очите ни картина и породените от нея чувства продължиха само няколко секунди, през които госпожа Гроус замига замаяно към онова, което й бях посочила, и за мен това бе върховен знак, че най-накрая тя също е видяла, ето защо побързах да преместя очи върху детето. Истината е, че като видях начина, по който Флора реагира, се уплаших много повече, отколкото ако бях установила, че тя е просто превъзбудена, защото да бъде озадачена аз изобщо не очаквах. Съвсем подготвена и нащрек поради нашата загриженост, тя беше в състояние да потисне всеки жест или мимика, които можеха да я издадат; оттук и изумлението ми, тъй като не бях предвидила точно това нейно поведение. Видях как малкото й розово личице дори не трепна, дори не се престори, че гледа към призрака, който им бях посочила с вик, а вместо това благоволи да ме дари единствено с немигащото си и съвсем сериозно изражение — съвършено ново, безподобно и неокачествимо изражение — което сякаш ме тълкуваше, обвиняваше и преценяваше; това бе магия, която преобрази малкото момиченце в присъствие, пред което можех само да се свивам и треперя. Наистина се разтреперих и въпреки че в този момент, както никога преди това, бях напълно сигурна, че тя много добре вижда призрака, подтиквана от необходимостта да оправдая себе си, аз пак й изкрещях да погледне натам:

— Ето я там, ти, малка непослушнице — там, там, ей там. Знам, че я виждаш толкова добре, колкото виждаш и мен!

Малко преди това бях казала на госпожа Гроус, че в такива моменти тя не е дете, а улегнала, възрастна жена, и това мое описание бе най-неочаквано потвърдено от начина, по който, вместо да ми отговори, тя просто ме допусна, без уговорки, до дълбините на своите очи, където се бе стаило злобно, осъдително порицание. В този момент — ако изобщо съм в състояние да го опиша със смислени думи — вече се чувствах далеч по-ужасена от онова, което би трябвало да нарека нейно поведение, отколкото от нещо друго, макар че заедно с това усетих, че ми предстои да се съобразявам — а то нямаше да е никак лесно — и с присъствието на госпожа Гроус. Моята по-голяма приятелка още в следващия миг заличи всичко от съзнанието си и пред очите ми останаха само зачервеното й лице и гръмогласното й възмущение, което избухна като вулкан. Развика се срещу мен.

— Какво ти е станало, госпожице? Какво ти се привижда?

Единственото, което успях да направя, бе да я сграбча още по-силно, защото, докато изричаше тези думи, страховитото безцветно присъствие стърчеше предизвикателно и нахално, невъзмутимо и безстрашно. Стърчеше вече цяла минута, без да избледнява, докато аз продължавах да стискам госпожа Гроус, да я избутвам напред, сякаш силом да я запозная с видението и да я накарам да погледне към сочещата ми напред ръка.

— Как така не я виждаш, след като ние я виждаме? И сега ли, не казвай, че и сега не я виждаш! Виж, голяма е колкото пламтяща факла! Само погледни, жено, прогледни!

Тя погледна, както направих и аз, после изпъшка глухо в знак на отрицание, отвращение и недоумение — смесица от съжаление към мен и някакво облекчение, — нещо, с което още тогава така ме трогна и с което сякаш искаше да ми каже, че ако можеше, би ме подкрепила. Аз, разбира се, имах нужда от подкрепа, защото ударът, който ми нанесе с това, че очите й се оказаха безнадеждно затворени за истината, ме накара да почувствам още по-осезателно как устоите на собственото ми положение се сриват под краката ми и тогава усетих — всъщност видях — как откъм своето място бледият призрак на предшественичката ми всячески се стреми да предизвика моето поражение, и тогава разбрах с какво ще трябва да се справям от сега нататък в лицето на малката Флора. Но именно тук се намеси госпожа Гроус и когато в обзелото ме усещане за провал ненадейно взе да се прокрадва някакъв малък лично мой триумф, тя светкавично избухна в нервна, свадлива тирада:

— Не, малка моя лейди, там няма никой… и ти никога нищо не си виждала, нали, сладката ми! И как е възможно да видиш клетата госпожица Джесъл, след като тя е мъртва и отдавна погребана! Ние знаем това, нали, съкровище? — непохватно и нетактично взе да умолява детето. — Това е просто грешка, някаква неприятност, може би шега — затова бързо да се връщаме вкъщи!

На тези думи нашата малка приятелка отговори превзето, като нарочно демонстрираше близостта си с госпожа Гроус, после двете се изправиха отново на крака, хванати една за друга — в твърда и непримирима опозиция срещу мен. Флора продължаваше да ме фиксира свирепо и неодобрително, но дори и в онзи миг се молех на Бога да ми прости, задето виждах как, докато стоеше, вкопчила ръчички в полите на нашата приятелка, несравнимата й детска красота изведнъж помръкна и съвсем изчезна. Вече споменах — лицето й бе станало жестоко и сурово; беше се преобразило в обикновено, простовато, почти грозно лице.

— Не знам какви ги дрънкаш. Никого не виждам, колкото и да зяпам. Нищо не виждам и никога не съм виждала, на, пукни се! Ти си лоша! Не те харесвам!

После, след тези задъхано и наведнъж произнесени думи, които повече отиваха на някоя невъзпитана малка уличница, тя се притисна още по-силно към госпожа Гроус и зарови ужасното си дребно личице в полите на роклята й. И оттам нададе страховит и гневен вопъл.

— Махни ме оттук! Да се махаме от нея!

— От мен ли? — ахнах аз.

— От теб, да, от теб! — изкрещя насреща ми.

Дори госпожа Гроус ме изгледа с недоумение; вече не можех нищо друго да направя, освен отново да пообщувам с видението, което продължаваше да стои неподвижно на отсрещния бряг, сякаш заслушано, през водата, в гласовете ни; стоеше там нарочно и натрапчиво за мой ужас, но не и в полза на моите доказателства. Клетото дете бе говорило така, сякаш някой му подсказваше отвън всяка една пробождаща ме като с нож дума, излязла от устата му. При това положение единственото, което можех да сторя в отчаянието си, бе да се примиря, затова поклатих тъжно глава към него.

— Ако някога съм се съмнявала, сега вече всички мои съмнения отпаднаха. Живях с бремето на тази истина, но ето че то стана непосилно. Разбира се, че те изгубих: намесих се, доколкото можах, ала ти знаеш как под нейно внушение — и отново извърнах глава към езерото и към нашата пъклена свидетелка — ти успя да намериш най-лесния и съвършен начин да се изплъзнеш. Направих каквото успях, но те изгубих. Сбогом.

Към госпожа Гроус извиках само едно настоятелно и почти налудничаво: „Върви, върви!“, при което, безкрайно нещастна, ала безмълвно обсебена от малката Флора и очевидно убедена, въпреки слепотата си, че нещо страшно се е случило и че някаква бездна ни е погълнала, тя заотстъпва назад, тръгна да се връща толкова бързо, колкото силите й позволяваха, по същия път, по който бяхме дошли.

Вече не помня какво се случи, когато останах самичка. Помня само, че след време, предполагам, след около четвърт час, усетих зловонна влага и ледени грапавини под себе си, това усещане прониза тревогата ми и тогава разбрах, че по всяка вероятност съм се хвърлила по очи на земята, раздирана от задушаващата ме мъка. Изглежда, доста съм лежала така, потънала в сълзи и стенания, защото, когато вдигнах глава, видях, че денят е към края си. Станах и се огледах наоколо в сумрака, обърнах глава към езерото и обитавания от духове бряг, после поех обратно по мрачния и мъчителен път към къщата. Когато стигнах до вратницата в оградата, с учудване открих, че лодката я няма, и отново мислено отбелязах за себе си невероятния начин, по който малката Флора неизменно успяваше да се наложи и да владее положението. Тази нощ по мълчаливо и бих добавила, ако думата не звучеше прекалено гротескно и фалшиво, щастливо разрешение на въпроса, тя остана да спи при госпожа Гроус. Като се върнах, не видях нито една от двете, но затова пък, по силата на някаква двусмислена логика или може би за компенсация, се нагледах на Майлс. Нагледах му се — друга дума не мога да използвам — на воля, повече от всякога. Не съм прекарвала друга вечер в Блай, която да е била така пълна със злокобни знамения както тази; въпреки това — и въпреки бездънната паст на вледеняващия ме ужас, която бе зинала да ме погълне — в самия отлив на чувствата се усещаше дълбока сладостна тъга. Когато се прибрах, не потърсих момчето; качих се право в стаята си, за да се преоблека, и тогава с един поглед обгърнах веществените промени, които доказваха моя разрив и окончателна раздяла с Флора. Малките вещи, които й принадлежаха, бяха изнесени. Когато по-късно, седнала край камината в класната стая, прикрепеното към мен слугинче влезе да ми поднесе чай, аз не си позволих нито един въпрос относно моя друг ученик. Що се отнасяше до мен — той бе вече свободен; нека докрай се радва на свободата си! Да, той я имаше и отчасти тя се състоеше в това, че можеше около осем всяка вечер да идва и да присяда мълчаливо до мен. По-късно, когато слугинчето отнесе приборите за чай, духнах свещите и придърпах стола си по-близо до огъня: бях скована от мъртвешки студ, чувствах се така, сякаш никога повече няма да се стопля. Когато той се появи, седях, озарена от отблясъците на огъня и на собствените си мисли. Той се спря за миг на прага, вероятно колкото да надникне; после обаче — сякаш за да сподели моите мисли — се приближи от другата страна на камината и се отпусна в стола пред нея. Останахме така, притихнали в пълно мълчание; все пак усетих, че той иска да бъде с мен.