Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Turn of the Screw, 1898 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иглика Василева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sqnka (2020)
- Корекция и форматиране
- Silverkata (2020)
Издание:
Автор: Хенри Джеймс
Заглавие: Примката на призрака
Преводач: Иглика Василева
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Абагар АД
Излязла от печат: 03.06.2019 г.
Отговорен редактор: Благой Д. Иванов
Художник: Живко Петров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-954-28-2917-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13989
История
- — Добавяне
2
Тази мисъл ми хрумна чак два дни по-късно, когато пътувах заедно с Флора да посрещнем, както ни подкани и госпожа Гроус, малкия господар; и още повече заради една случка през втората вечер, която силно ме смути. Както вече казах, първият ден, общо взето, ми вдъхна увереност, но за съжаление, приключи с едно мрачно предчувствие. Вечерната поща — този ден тя пристигна доста късно — съдържаше и писмо до мен с почерка на моя работодател, което обаче се състоеше само от няколко думи, но в плика имаше и второ писмо, адресирано до него, върху което печатът стоеше все още неразчупен. „Това, доколкото разбирам, е писмо от директора на училището, а той е ужасен досадник. Прочетете го, моля, и действайте съответно, но отново ви напомням, без да ме уведомявате или безпокоите. Нито дума! Заминавам!“ Разчупих печата много трудно — толкова трудно, че ми отне доста време, ала най-накрая успях да извадя неотвореното официално послание, качих се в стаята си и се реших да го прочета чак преди лягане. Да бях го оставила за сутринта, щях да си спестя втора безсънна нощ. Тъй като нямах с кого да се посъветвам, на следващия ден не можах да си намеря място от притеснение, което в крайна сметка надделя у мен и аз се реших да споделя терзанията си поне с госпожа Гроус.
— Какво означава това? Детето напуска училището си.
Тя ме погледна доста странно, след което направи видимо усилие да прикрие изражението си, сякаш искаше да го оттегли обратно и да придаде на лицето предишната си безизразност.
— Но нали те всички…?
— … се връщат вкъщи ли? Да, така е, но само за ваканцията. Докато Майлс, така излиза, може никога повече да не се върне в училището.
Още усещаше изпитателния ми поглед, ала ето че поруменя.
— Не го искат, така ли?
— Категорично отказват.
При тези думи тя вдигна очи и ги извърна от мен; видях как се напълниха със сълзи.
— Какво е направил?
Аз се поколебах, но реших все пак да й подам адресираното до мен писмо, ала този мой жест я накара да отдръпне ръцете си и да ги скрие зад гърба си. Тъжно поклати глава.
— Не, госпожице, тия работи не са за мен.
Моята съветничка не можеше да чете! Премигах смутено и побързах да замажа допуснатата грешка, доколкото можах, като отворих писмото и отново го изчетох пред нея с боязлив и неуверен глас, сгънах го и го пъхнах в джоба си.
— Наистина ли е толкова лош?
Очите й продължаваха да плуват в сълзи.
— Така ли твърдят господата?
— Не се споменават подробности. Само изразяват съжаление, че повече не е възможно той да остане в училището. А това е еднозначен отговор.
Госпожа Гроус стоеше и слушаше, сякаш с притъпени сетива, и не се реши да ме попита какво означава този еднозначен отговор, така че след малко, за да съм съвсем наясно и за да внеса някакъв порядък в мислите си с нейна помощ, продължих:
— Това означава, че представлява заплаха за другите.
При това, както често правят по-простичките хора, тя изведнъж избухна.
— Господарят Майлс! Той да представлява заплаха?
Усетих в думите й такъв изблик на добронамереност, макар самата аз все още да не бях видяла детето, че дори собствените ми опасения настръхнаха срещу нелепостта на подобно хрумване. Веднага заотстъпвах и с изненадваща дори за самата мен увереност подхвърлих саркастично:
— За неговите малки, клети съученици може би!
— Това е ужасно — извика госпожа Гроус, — да се говорят такива неща, жестоко е! Защо, боже мой, та той няма и десет годинки…
— Наистина невероятно.
Тя ме погледна с благодарност.
— Виж го първо, госпожице, а после ще говорим. Тогава ще ми повярваш!
Изведнъж ми се прииска да го видя на секундата; това бе началото на едно любопитство, което през следващите часове се задълбочи болезнено. Видях, че госпожа Гроус си даваше сметка какво е провокирала у мен и продължи да ме наблюдава със задоволство.
— Все едно да ти кажат същото за малката госпожица, ще го повярваш ли? Бог да я благослови! — И побърза да добави: — Погледни я само!
Обърнах се и видях Флора, която само преди пет минутки бях оставила в класната стая с лист хартия, молив и един шаблон, от който да гледа, докато изписва кръгчетата на буквата „О“, но ето я, вече бе цъфнала на прага на отворената врата. Някак кротко и свитичко винаги успяваше да изрази невероятното си безразличие към по-неприятните задължения, като в същото време ме гледаше със светналото си от невинност детско личице, по което се виждаше, че свежда своята привързаност към мен до простичкия факт, че трябва винаги да върви по петите ми. А това ми стигаше, за да почувствам силата на сравнението, изразено от госпожа Гроус, и да грабна малката ми ученичка в обятията си и да покрия лицето й с целувки, в които се прокрадваше и сподавена молба за прошка.
Въпреки това обаче през останалата част на деня все си търсех повод да се присламча към моята колежка, особено когато на свечеряване започнах да си въобразявам, че тя нарочно ме отбягва. Спомням си, че я настигнах, докато слизаше по стълбите, продължихме заедно, след което я хванах за ръката и я задържах до себе си.
— Приемам онова, което ми каза по обед, за уверение, че ти никога не си го смятала за лош.
Тя рязко отметна глава назад, след което вече много ясно, дори демонстративно зае театрална поза.
— Не съм го смятала ли? Нямам претенции да съм казала подобно нещо!
Отново се смутих.
— Тогава, значи, си го смятала… така ли?
— Точно така, госпожице, и за бога, какво лошо има в това?
Размислих се над думите й.
— Искаш да кажеш, че момче, което никога не прави бели…?
— Не е никакво момче за мен!
Стиснах я още по-здраво.
— Значи, според теб момчетата бива да са лоши, така ли? — След което в тон с отговора й, изрекох на един дъх: — И аз мисля така! Но не и дотолкова, че да развалят другарчетата си…
— Развалят ли?
Изпадна в недоумение от силната дума, която бях употребила.
Помъчих се да обясня.
— Да им действа разложително.
Продължи да ме зяпа, сякаш бавно попиваше смисъла на казаното, но той като че предизвика у нея само смях.
— Боиш се, че той ще ти подейства разложително, така ли?
Въпросът й съдържаше тънко и предизвикателно чувство за хумор, затова се видях принудена и аз да отвърна със смях — малко глуповат, разбира се, — за да не стана прицел на подигравките й.
Но на следващия ден, когато вече наближаваше време да тръгваме, я спипах на друго място.
— Какво представляваше жената, която е работила тук преди мен?
— Предишната гувернантка ли? Тя също беше млада и хубава — почти толкова млада и хубава, госпожице, колкото си и ти.
— Излиза, че нейната младост и красота са били решаващи при избора й! — Спомням си как невъздържано заключих: — Значи, той ги предпочита млади и хубави!
— Наистина, така е — съгласи се госпожа Гроус, — всички до една! — Още не проронила думите и се сепна уплашено. — Исках да кажа, че той си е такъв… господарят де.
Бях стъписана.
— А преди това, кого имаше предвид преди това?
Продължи да гледа с празен поглед, ала поруменя.
— Ами пак него.
— Господарят ли?
— Че кой друг?
Толкова очевидно нямаше кой друг да бъде, че в следващия миг и моето впечатление, че неволно се е изпуснала да каже нещо повече, избледня. Затова направо я попитах онова, което всъщност исках да узная.
— А тя, другата, намираше ли, че в момчето има нещо…?
— Смущаващо ли? Поне пред мен никога не е споменавала.
Поколебах се, но бързо преодолях своята неувереност.
— А тя беше ли внимателна… взискателна в работата си?
Госпожа Гроус се замисли, сякаш искаше да ми отговори най-добросъвестно.
— В някои неща — да.
— Но не във всичко, така ли?
Тя пак се замисли.
— Ами какво да ти кажа, госпожице, нали нея вече я няма. Нека не говорим излишни приказки.
— Много добре разбирам чувствата ти — побързах да отвърна, но след още миг премислих и без да възразявам, реших да се възползвам от отстъпчивостта й.
— Тя тук ли умря?
— Не, беше си заминала.
Не знам какво точно, но нещо в резкия тон на госпожа Гроус ме накара да се усъмня.
— Заминала, за да умре ли?
Госпожа Гроус гледаше право през прозореца, но усетих, че поне хипотетично имах право да знам какво се очаква от младите хора, наети за работа в Блай.
— Искаш да кажеш, че се е разболяла и е заминала у дома си, така ли?
— Не се беше разболяла в тази къща, поне по онова, което се виждаше. Тя ни напусна в края на годината, за да се върне у дома, така рече, за кратък отдих, на какъвто прослуженото тук време със сигурност й даваше право. Тогава имахме и друга една млада жена — бавачка, която остана с нас, беше много добро и умно момиче. И именно тя пое всички грижи около децата за времето, докато другата отсъстваше. Но нашата млада дама така и не се върна и точно когато всъщност вече я очаквах, научих от господаря, че е починала.
Премислих думите й внимателно.
— От какво?
— Това той не ми каза! Ама стига, госпожице — възкликна изведнъж госпожа Гроус, — мен работа ме чака.