Хенри Джеймс
Примката на призрака (12)

11

Чак късно на следващия ден успях да говоря с госпожа Гроус; строгостта, с която държах учениците си и изисквах от тях да бъдат винаги пред погледа ми, правеше срещите ми с нея на четири очи почти невъзможни, още повече че и двете си давахме сметка колко е важно да не предизвикваме подозрителността на слугите, още по-малко на децата, със забързаната си суетня или задъхано шушукане. В това отношение тя ми вдъхваше голяма увереност, макар и само с привидното си спокойствие. Ведрото й лице никога не издаваше пред другите зловещите тайни, които й бях доверила. Тя ми вярваше, в това бях абсолютно сигурна, защото, ако не ми вярваше, просто не знам какво щеше да стане с мен, тъй като не бях в състояние да нося това тежко бреме самичка. От друга страна обаче, тя представляваше прекрасен пример за онзи божи дар, който се нарича липса на въображение, и щом в нашите малки възпитаници не можеше да види нищо друго, освен красота и дружелюбие, безоблачно щастие и природна интелигентност, значи, нямаше и не можеше да има пряка връзка с източника на моето безпокойство. Но ако се случеше малките й любимци да бъдат видимо разстроени или наранени, тя мигом започваше да се терзае; често я виждах как стои, кръстосала големите си бели ръце, съзерцава ги, погледът й сияе и мислено благодари на божията милост; виждах как, дори да се случи нещо с тях, да бъдат съсипани или озлочестени, тя пак щеше да ги боготвори. У нея полетите на въображението бяха напълно изместени от усещането за непомрачимо домашно спокойствие и с течение на времето — а то минаваше без извънредни случки — започнах да долавям, дори да се уверявам, че в края на краищата нашите две малки пиленца наистина са в състояние да се грижат сами за себе си и затова тя като че бе прехвърлила голямата си загриженост върху тяхната учителка. Това, разбира се, представлява опростяване на нещата. Можех да се закълна, че нямам тревоги по отношение на себе си, нито се терзаех дали моето лице може да ме издаде, но истината е, че щях да бъда подложена на ужасно допълнително напрежение, ако трябваше да се тревожа и за нейното.

В момента, за който ви говоря, тя — много напрегната — бе успяла да се откъсне за малко и да дойде при мен на терасата, където в края на лятото следобедното слънце бе станало меко и приятно; седнахме една до друга, а пред нас, на известно разстояние, но не толкова голямо, че да не ме чуят, ако реша да извикам, бяха децата — разхождаха се напред-назад, намираха се в едно от най-послушните си настроения. Движеха се бавно, в крачка, пред очите ни, в края на ливадата — момчето, докато вървяха, четеше на глас от книга с приказки и бе прегърнало сестра си, за да я държи по-близо до себе си. Госпожа Гроус не можеше да им се нагледа, съзерцаваше ги със спокойствие и ведрост; после усетих у нея онова потиснато скрибуцане на ума, с което тя добросъвестно се обърна към мен и се загледа в обратната страна на гоблена. Бях я превърнала във вместилище на потресаващи тайни, но у нея тлееше едно прастаро преклонение пред моето старшинство — къде поради познанията, къде поради поста ми — и тя търпеливо понасяше моите горести и угризения. Без да се замисли, отвори ума си за моите откровения така — щеше да го направи и вещерска отвара да й бях забъркала, — сякаш ми подаде огромна, чиста и съвършено празна тенджера. Такова беше отношението й към мен, когато започнах да й разказвам събитията от изминалата нощ и стигнах до онова, което Майлс ми бе казал, когато, след като го видях в онзи безбожен час навън, почти на същото място, на което беше и в момента, отидох да го взема; тогава, още застанала до прозореца с ясното съзнание, че не бива да разбуждам къщата, избрах да изтичам до него вместо някой друг по-шумен начин да го прибера. Междувременно й дадох да разбере, че не храня голяма надежда, че ще успея да й предам убедително, дори при нейната нескривана отзивчивост, възхищението ми по повод вдъхновението, с което, след като го заведох в къщата, момчето се изправи срещу моето последно и изрично възражение. Щом се появих на терасата, огряна от лунна светлина, той веднага дойде при мен по възможно най-късия път; взех ръката му, без да пророня и дума, и го поведох в тъмнината нагоре по стълбата, където Куинт бе витал с въпиеща жажда по него, после по коридора, където аз го бях чула разтреперана, и после право в изоставената му пуста стая.

Докато вървяхме, не разменихме нито една дума и тогава се зачудих — о, какво недоумение ме терзаеше — дали в момента малкият му ум не търси трескаво някакво правдоподобно, по възможност не прекалено абсурдно обяснение. Това със сигурност би подложило на изпитание съчинителските му способности и този път, поне такова бе усещането ми пред лицето на очевадното му притеснение, ме обзе приятен победоносен трепет. Това бе голям капан за неговата непроницаемост! Не можеше повече да се прави на чиста вода ненапита; как ли, по дяволите, ще успее да се измъкне от него? Този въпрос затуптя в мен със страстния пулс на друга една, също толкова настойчива неяснота — как, по дяволите, аз щях да се справя с положението. Най-накрая бях изправена, както никога преди, пред риска, свързан и до момента с изричането на моите собствени ужасни опасения. Всъщност спомням си, че като влязохме в стаята му, където се виждаше, че той въобще не бе лягал в кревата, а пердето на прозореца не бе спуснато и лунната светлина огряваше помещението така, че нямаше нужда от свещ, спомням си как изведнъж се отпуснах в крайчеца на леглото под тежестта на мисълта, че той сигурно вече е измислил начин да ме „хване натясно“. Истината е, че докато продължавах да робувам на старата традиция за вината на онези гувернантки, които с поведението си само обслужват всевъзможни суеверия и страхове, той можеше да прави каквото си пожелае с помощта на будния си, остър като бръснач ум. И той наистина ме хвана натясно, сякаш ме приклещи с чатал на врата; а кой някога щеше да ми прости, кой щеше да ме остави да живея ненаказано, ако първа бях подела инициативата да внеса в съвършеното ни до този момент общуване един толкова мрачен елемент? Не, не: беше напълно безполезно да се опитвам да изложа всичко пред госпожа Гроус, както безполезно бе да се опитвам да разкажа тук как в нашата кратка словесна престрелка в тъмното момчето ме накара да се развълнувам от възхищение. Разбира се, че се държах много мило и снизходително; никога, никога преди това не бях полагала върху крехките му рамене толкова изпълнени с нежност длани, както онези, с които, докато почивах върху леглото, го задържах на място под нервните ми упреци. Нямах никаква друга възможност, освен, макар и формално, да му задам няколко въпроса.

— Сега трябва да ми кажеш… цялата истина. Защо излезе навън? Какво правеше там посред нощ?

Още виждам пред себе си лъчезарната му усмивка, бялото на красивите му очи и малките бели зъби, оголени срещу мен, да проблясват в мрака.

— Ако ти кажа, дали ще разбереш?

При тези думи сърцето ми се сви, гърлото ми се стегна. А дали щеше да ми каже истината? Не намерих сили да отговоря, освен с едно измъчено, повторено на няколко пъти кимване. Той беше самото благородство и докато клатех глава срещу него, стоеше изправен и повече от всякога приличаше на принц от приказка. Не друго, а именно сияещото му излъчване ме дари с известно облекчение. Наистина ли щеше да бъде толкова хубаво, ако реши да ми каже истината?

— Е — обади се той най-сетне, — може би само колкото да успееш.

— Да успея какво?

— Да си помислиш за разнообразие, че мога да бъда и лош!

Никога няма да забравя ведрия и развеселен начин, по който произнесе думата, нито как на всичкото отгоре се наведе и ме целуна. Това сложи край на всичко. Приех целувката му, притиснах го в обятията си и направих свръхусилие да не се разплача. Описанието, което самичък направи за себе си, не ми даваше никаква възможност да се скрия зад него и затова в знак, че го приемам, огледах стаята и подметнах:

— Значи, дори не си се събличал?

— Така е. — Той просия в тъмното. — Останах да чета до късно.

— И кога излезе?

— В полунощ. Когато ставам лош, истински лош!

— Да, да, това е очарователно и много находчиво! Но откъде беше толкова сигурен, че ще разбера?

— О, уредих го с Флора. — Отговори ми с готовност. — Тя трябваше да стане и да погледне навън.

— Нещо, което тя направи.

Значи, не той, а аз бях паднала в капана!

— Тя те е разбудила и за да разбереш в какво се е загледала, ти също си потърсила начин да погледнеш натам.

— Докато ти — съгласих се аз — си гледал как да настинеш в студения нощен въздух!

Той беше толкова щастлив от извършения подвиг, че с удоволствие се съгласи с мен.

— Как иначе да бъда лош? — попита.

После, след още една прегръдка, нашият разговор на четири очи приключи с моето признание за всички онези резерви, които съм имала по отношение на него и които, на смях, той бе успял да ми внуши.