Хенри Джеймс
Примката на призрака (2)

1

Спомням си началото като поредица от полети и пропадания, като люлка климушка — чувствах се ту окрилена, ту попарена. Тръгнах от града по изгрев-слънце и изтерзана от това, че приех предложението му, бях прекарала няколко много лоши дни, в които отново ме обзеха старите колебания, дори се почувствах сигурна, че съм направила грешка. В това състояние на духа минаха дългите часове на друсане и кандилкане в каретата, която ме закара до спирката, където трябваше да ме посрещне човек от имението. Това удобство, така ме осведомиха, било специално поръчано за мен и наистина в края на топлия юнски следобед на уреченото място ме чакаше широк и удобен кабриолет. Докато пътувах в припадащия мрак, в този прекрасен ден, сред потъналата в лятна жега природа, която сякаш ме посрещаше радушно, отново възвърнах силите си и когато свихме в локалната алея, изведнъж ми прималя, което вероятно идеше да покаже до какво изтощение бях стигнала в неясните си предчувствия. Предполагам, че съм очаквала, или по-скоро съм се опасявала от нещо прекалено мрачно и меланхолично, ето защо онова, което изникна пред очите ми, ме изненада приятно. Спомням си хубавото впечатление, което ми направиха широката светла фасада, потрепващите колосани завеси, отворените прозорци и надничащите от тях една-две прислужници; спомням си ливадата и пъстрите цветя, скърцането на колелата върху ситния чакъл и скупчените върхари, над които полските врани кръжаха и подграчваха в златистото небе. В картината наистина имаше нещо величествено, което я правеше толкова различна от моя роден сиромашки дом. Пред вратата мигом се появи жена, която държеше за ръка малко момиченце, и ми се поклони в дълбок реверанс, сякаш бях господарката или пък друга важна персона. Още на Харли Стрийт бях получила някаква, макар и бегла, представа за мястото и сега, като си помисля — а това ме кара да смятам собственика за още по-голям джентълмен, — тя май се свеждаше до това, че вероятно нещата, които ще ми доставят удоволствие, няма да имат нищо общо с онези, които той можеше да ми обещае.

Друг реверанс не последва преди следващия ден, защото веднага след като бях представена, победоносно ме заведоха при невръстната ми ученичка. Същото онова момиченце, което стоеше до госпожа Гроус, побърза да се яви пред мен — едно толкова очарователно създание, че сметнах срещата си с него за голям късмет. Не бях виждала по-красиво дете и затова се учудих защо моят работодател не ми бе разказал повече за нея. Тази нощ почти не мигнах, толкова превъзбудена се чувствах. Спомням си и друго нещо, което не само ме учуди, но и не излизаше от главата ми — то само допълваше усещането, че тук наистина се отнасяха с мен доста либерално. Голямата внушителна стая — една от най-хубавите в къщата, огромното кралско легло, в което потънах и почти се изгубих, тежките десенирани завеси, високите огледала, в които за пръв път можех да се видя в цял ръст, всичко това ме пообърка, както и невероятното обаяние на малката ми повереница. Още от първия миг се побоях и от това, че трябваше да се разбирам с госпожа Гроус, за отношенията си с която се бях размислила още по пътя в каретата, и трябва да призная, че със страх очаквах срещата си с нея. Всъщност единственото нещо, което на този първоначален етап ме изправи нащрек, беше фактът, че тя така искрено се зарадва на моето пристигане. Не след дълго разбрах, че е била толкова радостна — една едра, най-обикновена, простовата, чиста, спретната и здрава на вид жена, — че много внимавала с нещо да не се издаде. Още тогава се позачудих защо ще иска да скрие радостта си и това нещо, ако се бях замислила и оставила подозрението да ме гложди, сигурно щеше отново да внесе смут в душата ми.

Но нямаше никакъв смут в отношенията ми с едно толкова лъчезарно създание, каквото беше моето малко момиченце, чиято ангелска красота можеше да ти вдъхне всичко друго, но не и смут и безпокойство, и която ме караше сутрин да ставам призори по няколко пъти, да обикалям стаята, да размишлявам върху настоящето и изгледите за бъдещето, да съзерцавам през отворения прозорец плахо мъждеещата лятна зора, да оглеждам онези части от къщата, до които погледът ми стигаше, и да се заслушвам напрегнато в песента на ранобудните птички и в още смътния сумрак да се мъча да различа сред чуруликането някакви неестествени или повтарящи се звуци, които да идват не отвън, а отвътре, каквито все ми се причуваха. Имаше моменти, когато бях почти сигурна, че съм доловила слаб и далечен плач на дете; имаше и други случаи, когато ненадейно се сепвах, долавяйки шум от леки стъпки, които прекосяваха коридора отвън. Но тези мои фантазии не бяха достатъчно отчетливи, за да заслужават внимание, и бих казала, че само в светлината, или по-скоро в мрака, на други последвали ги събития те придобиха онази плътност, с която сега се връщат в спомените ми. За мен да съзерцавам, да учителствам и да „формирам“ малката Флора бяха все неща, достатъчни да придадат смисъл и щастие на живота ми. Договорихме се още долу в салона, че след първата нощ аз, естествено, ще я взема да спи при мен, като за целта малкото й бяло креватче бе вече пренесено в стаята ми. Моите задължения се състояха в това да поема изцяло грижите за нея, но първата нощ тя остана да спи за последно при госпожа Гроус само защото и двете отдавахме дължимото на вродената й стеснителност и на факта, че за нея бях все още напълно непознат човек. Въпреки тази нейна стеснителност обаче — за която самата тя по един много странен начин си даваше сметка и смело понасяше, като в същото време ни даваше възможност, без следа от притеснение, а по-скоро с искрената и миловидна безоблачност на светите дечица у Рафаело^[1], да я обсъждаме, обвиняваме и направляваме — аз се чувствах напълно убедена, че не след дълго тя ще ме обикне. Именно затова отчасти вече бях харесала и самата госпожа Гроус, заради удоволствието, което виждах, че изпитва, като съзерцава моето възхищение и удивление, докато вечер сядахме на четири свещи с малката ми ученичка — тя на висок стол и със салфетка на врата, обърнала светналото си личице към мен над хляба и млякото. Разбира се, в присъствието на Флора имаше неща, които си разменяхме с госпожа Гроус, но само под формата на погледи, пълни с изумление и благодарност, и на неясни намеци, подметнати със заобикалки.

— А малкият? Прилича ли на нея? И той ли е толкова прекрасен?

Човек не бива да ласкае децата.

— О, госпожице, ако смяташ Флора за прекрасна, той е два пъти по-прекрасен. — И тя се изправи с чиния в ръка със своите сияещи, спокойни и благи очи, които поглеждаха ту към мен, ту към моята повереница без капка укор в тях.

— Ако я смятам ли… да, разбира се!

— Тогава малкият господар също ще те заплени!

— Нали затова съм дошла — за да бъда запленена! Не знам обаче защо толкова се плаша. — Спомням си, че нещо ме накара да добавя: — Лесно се увличам. Така стана и в Лондон!

Още виждам пред себе си широкото лице на госпожа Гроус, когато чу думите ми.

— На Харли Стрийт ли?

— Да, на Харли Стрийт.

— Е, госпожице, не си първата, няма да бъдеш и последната.

— О, нямам претенции — пошегувах се — да съм единствената. Във всеки случай другият ми ученик, доколкото разбирам, се връща утре, нали?

— Не утре, а в петък, госпожице. Той ще пристигне, както пристигна и ти, с дилижанса, под грижите на пазача, след което ще го посрещне същият кабриолет.

Веднага споменах, че според мен е редно, пък и ще ми бъде приятно да покажа своята любезна благосклонност, като отида на мястото, където спира дилижансът, и да го чакам там заедно с по-малката му сестра, предложение, с което мисис Гроус се съгласи толкова радушно, че мигом възприех жеста й като успокоителен залог за приятелство — на който, слава богу, тя до края не измени — и като свидетелство за нашето единомислие. О, тя наистина се радваше на моето присъствие!

Онова, което почувствах на следващия ден, предполагам, не беше нищо друго, освен закъсняла реакция на въодушевеното ми пристигане; в най-добрия случай можеше да се определи като лека депресия в резултат на това, че докато се разхождах наоколо, зяпах и поглъщах всички гледки, видях в пълен мащаб новите обстоятелства на моя живот и произтичащите от тях задължения. По обхват и количество и едните, и другите представляваха нещо, за което не се чувствах подготвена, но току-що установих, че тяхното наличие хем ме плаши, хем ме кара да се гордея. От това мое превъзбудено състояние пострадаха уроците; реших, че първото ми задължение е да съумея, с помощта на неуловими хитрини, да спечеля сърцето на малката Флора и двете взаимно да се опознаем. Прекарах целия първи ден заедно с нея навън; бях подготвила нещата така, че за нейно най-голямо удоволствие да може само тя и никой друг да ми покаже имението. И ето че тя ме разведе навсякъде, стъпка по стъпка, стая по стая, тайна по тайна, разказваше ми всичко по нейния си смешен, приятен, детински начин, в резултат на което само след половин час двете бяхме вече големи приятелки. Макар и съвсем малка, по време на кратката ни обиколка тя ме порази със своята увереност и безстрашие — познаваше всички необитаеми стаи, тъмни коридори, извити стълби, по които се спирах задъхана, дори старата квадратна кула най-отгоре с прорязан от бойници парапет, където направо ми се зави свят; порази ме мелодичното й сутрешно чуруликане и нагласата й по-скоро да ми разказва, отколкото да ме разпитва. Гласчето й отекваше в ушите ми и ме водеше напред. Откакто напуснах имението Блай, не съм се връщала там и смея да кажа, че пред остарелите ми и вече по-опитни очи то сигурно ще ми се стори по-малко внушително от преди. Но тогава, когато моята малка пътеводителка със златистата си коса и синя рокличка танцуваше пред очите ми и току изчезваше зад някой ъгъл или изтопуркваше по коридорите напред, имах чувството, че се намирам в романтичен замък, обитаван от сияйна фея, че това е място, сякаш сътворено за развлечение на детската душевност, пред което и най-пъстрите картинки в книжките с вълшебни приказки бледнеят. Дали пък всъщност не бях заспала над една такава приказка и сега не сънувах? Не. Къщата беше голяма, грозна, много стара, но удобна; съчетаваше в себе си архитектурни черти от още по-стара постройка, която явно е била наполовина осъвременена и наполовина просто пригодена, и именно затова имах усещането, че в нея сме като шепа пасажери в огромен, носещ се по вълните кораб. И най-странното — че кормчията бях аз!