Хенри Джеймс
Примката на призрака (19)

18

Още на следващия ден след уроците госпожа Гроус намери свободен миг да ми прошепне на ухо.

— Госпожице, написахте ли писмото?

— Да, написах го — рекох, но поне засега не додадох, че писмото — надлежно адресирано и запечатано, бе все още в джоба ми. Имаше време да помисля, преди пратеникът да тръгне за селото. Междувременно моите питомци ми подариха една от най-прекрасните сутрини, проявявайки се като образцови ученици. Държаха се, сякаш и двамата бяха решили да загладят впечатлението от малките ни търкания напоследък. Изненадаха ме с невероятни подвизи в областта на аритметиката, далеч надминавайки моите крехки познания в тази област, и във въодушевените пориви на най-доброто си настроение, в което ги бях виждала, взеха да съчиняват смешки на тема география и история. Това разположение на духа особено си пролича у Майлс, който много държеше да се изфука, пък и да ме потисне с по-големите си познания. И сега като си мисля, това дете като че живееше в свой собствен свят, изтъкан от красота и страдание, които никакви думи не можеха да опишат; имаше нещо типично негово във всичко, с което се захващаше; никога преди това дете на неговата възраст не е изглеждало в честните и освободени очи на непосветения по-находчиво и по-очарователно. Беше същински малък джентълмен, истинско дете чудо. Трябваше непрекъснато да внимавам, особено когато потъвах в размисли за него, да не би моето посветено око да ме подведе; трябваше да възпирам у себе си замечтания поглед и отчаяната въздишка, с които непрекъснато ту нападах, ту оспорвах голямата загадка: какво може да е сторил този малък, ала истински джентълмен, за да заслужи подобно възмездие. Да кажем, че под влияние на мрачния обсебил го призрак, който вече познавах, светът на злото се бе разкрил пред въображението му; но с цялото си същество аз напразно търсех доказателство, че това зло бе процъфтяло и дало плод.

Никога, никога преди това не се бе проявявал като толкова изискан благородник, както когато след ранния обяд през онзи ужасен ден се присламчи до мен и ме попита дали ще имам нещо против, ако ми посвири на пиано за около половин час. Едва ли Давид, дето свирил с гуслата си на Саул, е успял да подбере по-удачен момент за разтуха. Майлс наистина прояви невероятно чувство за такт и великодушие, все едно направо ми каза: „Истинските рицари, за които толкова обичаме да четем, никога не се възползват от предимството си. Сега вече знам какво имаше предвид: искала си да ми кажеш — за да бъдеш самата ти оставена на спокойствие, за да не бъдеш навестявана и спохождана, — че повече няма да се притесняваш за мен, няма да ме шпионираш, няма да ме държиш до полата си, ще ме пуснеш на воля да идвам и да си отивам. Е, тогава ето ме, «идвам», ала не ще си отида! Разполагам с предостатъчно време за това. Оценявам твоята компания и й се радвам, ала държа да ти покажа, че винаги се боря за своите принципи“. — Оставям на вас да отгатнете дали съм се възпротивила на тази покана, или съм го хванала за ръка и придружила до класната стая. Той седна пред старото пиано и засвири така, както никога не го бях чувала да свири; и ако има хора, които мислят, че за момче като него е по-добре да рита топка, мога само да кажа, че съм напълно съгласна с тях. В края на времето, чийто ход под влияние на неговата музика бях престанала да отмервам, изведнъж се сепнах от тревожното усещане, че съм заспала на поста си. Беше след обяда, седнала пред откритата камина в класната стая, но истината е, че съвсем не бях заспала: бях сторила нещо много по-лошо — бях забравила. Къде през цялото това време се бе изгубила Флора? Когато зададох този въпрос на Майлс, той отвърна небрежно:

— О, скъпа, че откъде аз да знам?

И в същото време избухна във весел смях, който бързо премина в нещо като вокален акомпанимент и после се преобрази в несвързана и причудлива песен.

Изтичах право в моята стая, но сестра му не беше там; после, преди да се спусна по стълбите, надникнах в няколко други стаи. Тъй като никъде я нямаше, реших, че трябва да е госпожа Гроус, която, малко поуспокоена от това предположение, тръгнах да търся. Намерих я там, където я бях сварила и предишната вечер, ала на задъхания ми въпрос тя отвърна с неподправено свещено незнание. Била решила, че след обяда съм се оттеглила заедно с двете деца, и беше напълно права да мисли така, тъй като за пръв път изпусках Флора от погледа си, без да знам точно къде е. Разбира се, можеше да е отишла при другите слуги, затова двете продължихме да я търсим, без да показваме тревогата си. Това бе първоначалното ни хрумване, но когато минаха още десет минути и според уговорката се срещнахме в салона, и двете можахме да докладваме единствено, че след като бяхме разпитали предпазливо всички наоколо, не бяхме успели нито да открием детето, нито да разберем къде може да е отишло. Резултатите от огледа ни накараха да се спогледаме разтревожено и тогава забелязах, че приятелката ми чак сега си даде сметка за предупрежденията, за които отдавна й бях намекнала.

— Сигурно е някъде горе — каза тя след малко, — в някоя от стаите, където не си проверила.

— Не, по-далеч е. — Бях напълно убедена в това. — Излязла е от къщата.

Госпожа Гроус ме зяпна.

— Без шапка на главата?

Изгледах я многозначително.

— Та нали онази жена ходи винаги без шапка.

— Искаш да кажеш, че е с нея?

— С нея е! — отсякох. — Трябва да ги открием.

Ръката ми сграбчи рамото на моята приятелка, но слисана от думите ми, тя дори не успя да реагира на това мое вкопчване. Тъкмо обратното, намери за необходимо точно в този момент да даде воля на друго свое безпокойство.

— А къде е господарят Майлс?

— Той е с Куинт. В класната стая.

— Какво говорите, госпожице!

Моето прозрение, много добре си давах сметка за това — а следователно, предполагам, и тонът ми никога преди не са издавали такава убеденост.

— Номерът им е проработил — продължих, — техният план е в действие. Той успя да намери най-божествения и елегантен начин да ме задържи, за да може малката да избяга.

— „Божествен“ ли каза? — озадачено повтори госпожа Гроус.

— Добре де, нека бъде пъклен! — отвърнах й почти развеселена. — А и за себе си се погрижи да остане сам. Но давай да вървим!

Тя погледна навъсено към горния етаж.

— И ти ще го зарежеш така?…

— В ръцете на Куинт ли? Да, точно сега това не ме интересува.

След подобна размяна на реплики тя винаги хващаше ръката ми и по този начин все още можеше да ме задържи. Но след като зяпна пред моята неустрашимост, само попита припряно:

— Това заради писмото ли?

Вместо отговор бързо напипах писмото, извадих го, вдигнах го пред лицето й, после се освободих от ръката й, отидох и го оставих върху голямата маса в салона.

— Люк ще го вземе — казах и се върнах при нея.

Стигнах до външната врата и я отворих; застанах на стъпалата.

Приятелката ми все още се опъваше, колебаеше се: силната буря от предишната нощ и тази сутрин бе притихнала, ала следобедът беше влажен и сумрачен. Излязох на алеята, докато тя продължаваше да стърчи на входа.

— Без връхна дреха ли ще вървиш?

— Каква връхна дреха, когато детето е по блузка. Нямам време да се обличам — извиках, — а ако ти тепърва ще ходиш да се навличаш, оставям те. Междувременно можеш да се престрашиш и да се качиш на горния етаж.

— При тях?

След тези думи клетата женица побърза да ме настигне.