Хенри Джеймс
Примката на призрака (17)

16

Толкова сигурна бях, че завръщането на моите ученици ще бъде придружено с ропот и недоволство, че изпаднах в недоумение, когато никой от тях не обели и дума по повод на моето отсъствие от църквата. Вместо наужким да ме сгълчат или приласкаят, те с нищо не намекнаха, че съм ги изоставила, и за момента поне, тъй като и тя стоеше като онемяла, на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се загледам в лицето на госпожа Гроус, което имаше странен вид. След продължително и изпитателно вторачване в него, се уверих, че тя е някак подкупена да мълчи; аз обаче реших, че ще направя всичко възможно да разбия тази стена от мълчание още при първата възможност, когато останем насаме. Възможността се появи преди следобедния чай: успях да я спипам за пет минутки в стаята на икономката, където в сумрака, сред уханието на прясно изпечен хляб в чистата, подредена стая, я сварих да седи пред камината с измъчено и смирено изражение на лицето. И досега е пред очите ми, ето така я виждам най-ясно: седнала в стола с правата облегалка, обърната към огъня в полумрака на огромната, блестяща от чистота стая — ето я, самата подреденост. Всички чекмеджета — затворени и заключени, и всичко останало — както в аптечка.

— Да, помолиха ме да не казвам нищо и за да им угодя — поне докато са край мен, — аз, разбира се, им обещах. Но теб какво те прихвана?

— Поначало излязох колкото да се поразтъпча — отвърнах. — Трябваше да се върна, защото очаквах една приятелка.

— Приятелка ли? Ти? — Дори не се опита да скрие учудването си.

— О, да, имам една-две! — изсмях се с престорена безгрижност. — Децата казаха ли ти защо?

— Защо да не отварям дума, задето ни напусна ли? Да, казаха, че така ще се чувстваш по-добре. Чувстваш ли се по-добре?

Лицето ми я натъжи.

— Не, чувствам се по-зле! — Но след миг додадох: — А казаха ли защо ще се чувствам по-добре?

— Не, господарят Майлс ми рече: „Трябва да правим само онова, което й харесва!“.

— Де да беше така! А какво каза Флора?

— А, госпожица Флора беше толкова сладка. Тя рече: „Разбира се, разбира се!“ — и аз веднага се съгласих.

Замислих се.

— Всички сте били много сладки — направо чувам гласовете ви. Но въпреки това трябва да знаеш, че двамата с Майлс се спречкахме.

— Спречкахте ли се? — учуди се тя. — Но за какво, госпожице?

— За всичко. Няма значение. И без това си бях решила. Върнах се в къщата, скъпа — продължих, — защото ме очакваше разговор с госпожица Джесъл.

Вече си бях създала навика да заставам близо до госпожа Гроус преди подобни съобщения, въпреки че този път тя само замига като по даден сигнал, но остана на крака.

— Разговор ли? Нима искаш да кажеш, че е проговорила?

— Може и така да се каже. Когато се върнах в къщата, я сварих в класната стая.

— И какво каза тя?

Още чувам клетата женица и искреното удивление в гласа й.

— Че се измъчва от грозните терзания на…

Истината е, че именно тези мои думи я накараха да си представи нещо много живо и да зяпне слисана.

— Да не искаш да кажеш… — заекна тя — на изгубените души?

— На изгубените. На прокълнатите. Непоносими били терзанията, затова искала да ги сподели… — Самата аз заекнах, ужасена от собствените си думи.

Но моята приятелка, която не блестеше с богато въображение, продължи да разпитва.

— Как така да ги сподели?…

— Тя иска Флора. — Ако не бях подготвена да я хвана, госпожа Гроус щеше да се строполи на земята. Продължавах да я поддържам и за да й покажа, че съм сериозна, добавих: — Но както вече ти казах, това няма значение.

— Защото вече си взела решение, така ли? Но какво е то?

— Готова съм на всичко.

— И какво разбираш под „всичко“?

— Ами да повикам чичо им.

— О, госпожице, наистина трябва — побърза да ме окуражи тя.

— Ще го направя, ще го направя! Сега виждам, че това е единственият начин. „Спречкването“ ми с Майлс, за което ти казах, беше именно на тази тема. Защото ако той смята, че ме е страх — а на всичкото отгоре си въобразява и че ще може да се възползва от страха ми, — значи, време е да разбере, че греши. Да, точно така. Неговият чичо ще трябва да чуе тук, на място (а ако е необходимо и в присъствието на момчето), че ако ще ме упреква, задето не съм направила нищо за по-нататъшното му обучение…

— Точно така, госпожице — насърчи ме икономката.

— Дори само тази причина е предостатъчна.

Вече имаше толкова много предостатъчни причини от гледна точка на моята колежка, че нейното объркване бе съвсем разбираемо.

— Коя по-точно?…

— Как коя, писмото от бившето му училище.

— Господарят не знае ли за него?

— Трябваше да го уведомя още тогава.

— О, не! — изпъшка сърдито госпожа Гроус.

— Сега всичко ще му разкажа — продължих решително — и най-вече че не мога да поема отговорността да разреша този въпрос от името на едно дете, което е било изключено, защото…

— Никога не сме знаели точно защо! — прекъсна ме госпожа Гроус.

— Защото е покварен, как защо? Иначе е умен, красив и съвършен, нали така? Да не би да е глупав? Или небрежен? Или недъгав, или лабилен? Или лош? Напротив, той е изискан и деликатен, ето защо обяснението може да бъде само това; и оттам тръгва всичко. В края на краищата — додадох — виновен е чичо им. Щом е назначил тук подобни хора да се грижат…

— Но той въобще не ги познаваше. Вината е моя.

И тя стана бяла като платно.

— Е, от това нищо няма да ти стане — казах.

— На децата да не им стане! — отвърна ми натъртено.

Умълчахме се, загледани една в друга.

— Тогава какво да му кажа?

— Не е нужно да му казваш нищо. Аз ще му кажа.

Замислих се над предложението й.

— Искаш да кажеш, че ще му пишеш?… — И в същия миг се сетих, че тя не може да пише, затова побързах да се спра. — Всъщност как поддържате връзка помежду си?

— Казвам на пристава. И той му пише.

— Той ли трябва да опише нашата история?

Във въпроса ми неволно се прокрадна сарказъм и това май я сломи окончателно. Очите й отново плувнаха в сълзи.

— О, госпожице! По-добре ти пиши!

— Добре, още тази вечер — кимнах и двете се разделихме.