Хенри Джеймс
Примката на призрака (14)

13

Приятно ми беше да се върна при децата, ала разговорът ми с тях не вървеше, оказа се усилие свръх моите възможности, тъй като отблизо ме изправяше пред непреодолими пречки. Това положение се проточи цял месец с непрекъснати влошавания, странни подмятания и забележки, най-вече забележки, които ставаха все по-остри и по-остри — изблици на малкия ехиден ум на моите питомци. Това не беше плод — нещо, в което от днешна гледна точка съм повече от сигурна — на моето пъклено въображение: без съмнение можеше да се проследи и докаже, че двете деца съзнаваха много добре положението, в което се намирах, даваха си сметка за необичайните отношения между нас, които продължаваха вече дълго време, и за атмосферата, в която всички ние живеехме. С което не искам да кажа, че са били неискрени или язвителни, нито че са се държали грубо, защото тези неща не влизаха в арсенала им от заплахи; от друга страна обаче, държа да посоча, че неназованото и неосъзнатото станаха главен елемент в общуването ни — по-властен от всички други — и че едно толкова преднамерено отдръпване от тяхна страна не можеше да бъде успешно осъществено без предварителното им мълчаливо споразумение. На моменти ми се струваше, че непрекъснато се сблъскваме с теми, пред които би трябвало да спрем, бързо да се завъртим на пета и да хукнем вън от онези сокаци, които усещах, че ще се окажат задънени; би трябвало да затръшнем недискретно открехнатите порти и уплашено да се спогледаме, защото при всички хлопнати врати шумът се оказва по-силен, отколкото сме възнамерявали да произведем. Всички пътища водят към Рим, така и при нас имаше моменти, когато ни се струваше, че всички клонове на познанието и всички теми на разговор граничат със забранени зони. Забранена територия беше въпросът за възкръсването на мъртъвци в най-общ смисъл и по-специално за онова, което приятели и деца пазят в спомените си за хората, които са изгубили. Имаше дни, в които можех да се закълна, че едно от двете деца тайно смушква другото и му прошепва: „Май си мисли, че този път ще успее, ала няма да стане!“. Под „ще успее“ например разбираха да си позволя поне веднъж да спомена без заобикалки дамата, която ги беше подготвяла за очакващото ме възмездие. Проявяваха поразителен и неутолим интерес към всичко, свързано с моя живот, който аз не спирах да задоволявам; знаеха всичко, което бях преживяла, бяха запознати с всяко обстоятелство от моята биография, с историята и на най-незначителните ми приключения, с тази на моите братя и сестри, на котката и кучето у дома, както и с много подробности от ексцентричния нрав на баща ми, знаеха всички мебели в къщата и тяхната подредба, както и нещата, за които възрастните лелки на село обичаха да клюкарстват. Имаше много за разказване, една случка водеше към втора, ала човек трябваше да усеща инстинктивно къде да забърза, къде да спре или заобиколи. А те много добре умееха да дърпат конците на моето въображение и на моите спомени; след време, когато отново премислих тези наши разговори, установих, че именно заради тях у мен се загнезди усещането, че съм обект на тайно наблюдение. Защото, така или иначе, те знаеха, че утехата ми идва единствено от мисълта за моя живот, моето минало и моите приятели; състояние, което понякога ги караше съвсем неуместно да започват уж дружески разговор за тези неща. Подканяха ме например — без никакъв повод — да им повтарям отново и отново духовитостите на леля Гослинг и да им преповтарям вече разказаните подробности за хитрото пони на викария.

Отчасти при случаи като горните, отчасти при съвсем различни от тях, с обрата, който взеха делата ми, моето критично положение, както го наричах тогава, стана съвсем осезаемо. Самият факт, че дълго време дните ми минаваха, без да се случи нова „среща“, би трябвало да подейства благотворно на опънатите ми нерви. От онзи краткотраен сблъсък през втората нощ на стълбищната площадка и после от присъствието на жената, приседнала в основата на стълбите, не бях виждала нищо — нито вътре, нито извън къщата, — което не беше за виждане. Много бяха ъглите, зад които все очаквах да попадна на Куинт, много бяха ситуациите, все зловещи на вид, които биха били идеалната среда за появата на госпожица Джесъл. Лятото взе да преваля и скоро съвсем си отиде; есента се спусна над Блай и преполови светлата част на деня. Имението с надвисналото отгоре сиво небе, с повехналите цветя и храсти, с ширналите се голи пространства, осеяни с мъртви листа, приличаше на сцена след представление — наоколо само смачкани театрални афиши. Понякога полъхът така замираше, звуците така притихваха, че сякаш неестественото затишие вещаеше момента, и тези впечатления се точеха с протяжност, която ме връщаше назад във времето, и пак ме обсебваше трескавият трепет като през онази юнска вечер, когато за пръв път видях Куинт, и по-късно, когато го зърнах през прозореца, и тогава се улавях как напразно се взирам в скупчените шубраци отсреща. Вече разпознавах знаците, знаменията, знаех местата, предусещах мига. Но всички те останаха празни, ненаселени, а аз продължавах да живея необезпокоявана от нищо; ако въобще може да се нарече така една млада жена, чиято тревожна чувствителност, незнайно защо, вместо да се умирява, настръхваше с всеки изминал ден. По повод на онази ужасна сцена с Флора край езерото бях споменала в разговора си с госпожа Гроус — и съвсем я бях смаяла с думите си, — че от този момент нататък се страхувам повече сетивата ми да не се притъпят, отколкото да се изострят. Именно тогава й споделих онова, което най-живо трептеше в ума ми и не ми даваше мира: истината дали децата са видели нещо, или не — защото, така да се каже, само това не бе окончателно установено — та казах й, че предпочитам аз да бъда изцяло изложена на опасността и да им служа като параван, като защитна преграда. Чувствах се подготвена да узная и най-лошото от онова, което предстоеше да се узнае. Ала в същото време се страхувах да не би очите ми да останат затворени точно тогава, когато техните ще бъдат най-широко отворени. Да, очите ми наистина бяха затворени, поне така излизаше за момента — положение, за което би било направо скверно да не благодаря на Бога. Но уви, съществуваше едно препятствие: бих му благодарила от все сърце, ако не бях вече получила в съответна мярка доказателства за тайната, която пазеха моите ученици.

Как мога днес да се върна назад и да проследя странните стъпки на тази моя натрапчива идея? Имаше не един случай, когато сме били заедно и когато, готова съм да се закълна в това, буквално в мое присъствие, но без моите сетива да долавят каквото и да било, ги навестяваха посетители, които двамата не само познаваха, но и очакваха. И точно тогава, ако не ме възпираше вероятността, че така нанесената вреда може да се окаже по-голяма от онази, която гледахме да избегнем, от гърлото ми със сигурност би се изтръгнал вопъл. „Те са тук, те са тук, ах, вие малки нечестивци! — И щях да продължа: — Да, сега вече не можете да отречете!“ Ала малките нечестивци отричаха и още как, при това с цялата сияйна сърдечност и нежна отзивчивост, на които бяха способни, но в тези техни кристални дълбини — както риба проблясва във водите на поток — блещукаше ехидното им самочувствие на създания, които владеят положението. Истината е, че ужасът се бе стаил в мен много по-надълбоко, отколкото предполагах, още от онази нощ, когато очите ми блуждаеха под звездите, напрягаха се да зърнат било Куинт, било госпожица Джесъл, ала попаднаха на момчето, над чийто сън трябваше да бдя, и което мигом се въоръжи — дори насочи оръжието си към мен — с онзи прелестен, невинно вдигнат нагоре поглед, с който откъм назъбените кули над мен двамата с ужасния призрак на Куинт си бяха разговаряли. Ако става въпрос за уплаха, прозрението, което ме осени тогава, ме уплаши повече от всичко друго и именно в състоянието, до което бях докарана от него, направих най-съществените си заключения. И точно те взеха да ме измъчват така непоносимо понякога, в определени моменти, че се затварях в стаята си и започвах да репетирам на глас — което ме даряваше едновременно с неподозирано облекчение и небивало отчаяние — начина, по който бих могла да повдигна същността на въпроса. Подхващах го от една страна, после от друга, докато, сама в стаята си, се мятах като риба на сухо и неизменно рухвах безпомощно, щом се стигнеше до чудовищното споменаване на имена. Имената полепваха по устните ми и заглъхваха непроизнесени; тогава си рекох, че се налага да сторя така, че те да олицетворяват нещо позорно и срамно, дори с цената на това, произнасяйки ги, да наруша присъщите за всяка класна стая закони на вежливост и внимание. А когато си казах: „Те са достатъчно благовъзпитани, за да мълчат, а ти, тъй като ти е гласувано доверие, трябва да имаш низостта да говориш!“, почувствах как лицето ми пламна и побързах да го скрия в дланите си. След тези мъчителни и потайни изживявания обикновено започвах да говоря превъзбудено и на висок глас до момента, когато настъпваше някое от онези болезнено осезателни затишия — нищо друго не мога да ги нарека, — в които, странно замаян, човек сякаш започваше да се носи или плува във въздуха (опитвам се да намеря точните думи!) насред страшно и глухо безмълвие, а целият живот замираше и нямаше нищо общо с шума, който всеки от нас, малко или много, неволно вдига край себе си, и които долавях като вътрешен трепет, въпреки иначе очевидните им външни изяви на веселие и тропот, разговори, декламиране на стихотворения и дрънкане на пиано. Това означаваше, че онези, гостите, са тук. Макар да не бяха ангели, те се явяваха и ме караха, докато усещах присъствието им, да треперя от страх да не би да се обърнат към младите си жертви с някое пъклено послание или пък с образ по-жив и изразителен, отколкото биха удостоили мен.

Онова, което не ми даваше мира, бе жестоката мисъл, че каквото и да съм видяла, Майлс и Флора са видели повече — видели са неща ужасни и невъобразими, свързани със странната им предишна дружба, изскочили от миналото. Обикновено тези неща облъхваха всичко, поне за известно време, с леден хлад, чието съществуване ние упорито отказвахме да признаем; тогава и тримата — бяхме добре тренирани поради нееднократното повторение — почти автоматично отбелязвахме края на случилото се по един и същ начин. А именно — колкото и странно да звучи — децата идваха при мен, за да ме целунат по навик с нещо като неуместна страст, и никога не забравяха — било едното, било другото — да зададат безценния въпрос, с помощта на който бяхме преживели не една и две опасности.

— Кога мислиш, че ще дойде той? Трябва ли да му пишем?

От опит вече знаехме, че нищо не можеше да прикрие по-добре неловкото ни положение от този въпрос. „Той“, разбира се, се отнасяше до техния чичо от Харли Стрийт; защото ние живеехме с големи надежди, че той може да пристигне всеки момент и да се присъедини към нашия малък дружески кръг. Невъзможно е да попариш тези надежди по-категорично от начина, по който го бе направил самият той, но без тях бихме лишили себе си от една от най-забавните си инициативи. Той никога не им пишеше — това може и да е егоистично, но аз го схващах като част от доверието му към мен, което ме ласкаеше; защото начинът, по който мъжът показва голямото си уважение към една жена, често става според неговите собствени свещени закони за ненарушимо спокойствие и доволство, а аз продължавах да нося в себе си духа на обещанието, което бях дала пред него, да не го безпокоя и именно това ми вдъхна кураж, когато се наложи да съобщя на моите повереници, че писмата им до него не са нищо друго освен очарователни литературни съчинения. Бяха прекалено изящни, за да бъдат изпратени по пощата, затова ги запазих за себе си — пазя ги и до днес. Това правило служеше единствено да усили иронията на съдбата, която ми повеляваше да подхранвам илюзията, че той всеки момент може да се озове сред нас. Сякаш моите питомци знаеха, че участието ми в това положение на нещата ме притеснява, както нищо друго. Сега, когато мислено се връщам назад, още по-неестествен ми изглежда простичкият факт, че въпреки моето болезнено състояние и тяхното победоносно ликуване над мен, аз никога, нито за миг не изпуснах нервите си пред тях, никога не се вбесих. Вероятно, разсъждавам си сега, защото наистина бяха прелестни деца и в онези дни аз просто не успях да ги намразя. Но когато за напрежението няма отдих, когато облекчението се отлага и отлага, тогава дали изнервеността, в която живеех, нямаше в края на краищата да ме предаде? Това вече няма значение, защото облекчението настъпи. Наричам го облекчение, но то бе онова олекване, което душата изпитва, щом напънът прищрака и пружината се скъса, същото, което изпитва и когато в душен ден първата гръмотевица на проливен дъжд отпуши небето. Ала все пак бе някаква промяна и тя ни връхлетя изневиделица.